Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (1)

Първа глава

В живота на Хари Стратън Тревилиън имаше малко сигурни неща, но през последния месец той бе абсолютно уверен в едно — желаеше Моли Абъруик. Тази вечер възнамеряваше да я помоли да стане негова любовница. За Хари това решение бе от първостепенна важност.

За него всички решения бяха такива.

Изречението, с което започваше последната му книга, можеше да послужи за мото в живота му: Абсолютната сигурност е най-голямата от всички илюзии.

Той прилагаше този принцип като неизменно правило в работата си и в личния си живот. Човек имаше само една сигурна защита срещу илюзиите и това бе предпазливостта. Хари подхождаше към всичко много, много внимателно и това бе станало негова втора природа. Миналото му, както и настоящата му работа показваха, че възприема света, както казваха някои, с определена доза цинизъм. Самият той го определяше като разумен скептицизъм, но резултатът бе същият. Хубавото бе, че рядко се лъжеше за каквото и да било, а лошото — че хората го смятаха за студенокръвен и безчувствен. Това обаче не го тревожеше.

С необичайно упорство и постоянство Хари изискваше солидни доказателства във всеки аспект от живота си и винаги прилагаше логически подход към всичко. Понякога обаче методичният му ум сякаш пропускаше обичайните закономерни стъпки и изпадаше в една необяснима проницателност, толкова осезателна, че понякога го плашеше. Наистина го плашеше. Защото той знаеше, че е много по-добър в мисленето, отколкото в изразяването на чувства.

По този начин — бавно и предпазливо — бе достигнал до решението да започне любовна авантюра с Моли. Нямаше намерение да прави същата грешка като с предишната си годеница. Нямаше намерение да се обвързва с друга жена в отчаян опит да намери отговор на някои тъмни и неясни въпроси за себе си, които не можеше, а и не искаше да облече в думи. Този път щеше да настоява само за секс и неангажиращи отношения.

— Това ли е всичко, Хари?

Хари хвърли поглед към икономката си, която работеше при него на половин работен ден. Джини Рендъл, пълничка, приятна жена на около четиридесет и пет години, се суетеше от другата страна на дългия гранитен барплот, разделящ кухнята от всекидневната.

— Да, благодаря, Джини — отвърна Хари. — Между другото, храната беше чудесна.

Моли Абъруик, седнала на черния кожен диван до стъклената преградна стена, се усмихна топло на Джини.

— Наистина, храната беше фантастична.

Лицето на икономката грейна от удоволствие.

— Благодаря, мис Абъруик. Чаят е готов, доктор Тревилиън. Сигурен ли сте, че не искате аз да ви го сервирам?

— Благодаря, сам ще се оправя — отвърна Хари.

— Е, добре, лека нощ тогава.

Джини заобиколи барплота и се отправи с клатушкаща се походка към облицованото със зелен мрамор антре.

Хари зачака с напълно необичайно за него нетърпение Джини да облече пуловера си и да извади от вградения шкаф чантичката си. Най-сетне жената излезе и затвори входната врата след себе си.

В стаята се възцари неловка тишина.

Хари се замисли над факта, че изпитваше такова вълнение. Не се бе чувствал така от дълго време. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе изживявал подобни трепети. Без съмнение, някога в ранната си младост. Сега бе на тридесет и шест години, но през последните осем от тях се чувстваше много, много стар.

— Ще донеса чая.

Моли само безмълвно кимна.

Бе изключил и двата си телефона, нещо нечувано, направо невъзможно за човек като него. Джини направо се изуми, когато разбра. Наистина Хари понякога изключваше вечер линията, която използваше за деловата си работа, но никога другия телефон, известен само на най-близките му роднини.

Той стана и се приближи до барплота. Взе подноса, върху който имаше чайник и две чаши. Беше поръчал от най-скъпия порцелан, след като предварително проучи предпочитанията на Моли. Знаеше, че тя обича чая си без захар и без мляко. Искаше да бъде точен и в най-незначителните подробности.

Докато носеше подноса към стъклената маса пред дивана, скрито я огледа. Младата жена съвсем определено се вълнуваше, макар че се опитваше да не го показва. Можеше почти осезателно да почувства напрежението, прииждащо към него на леки вълни. Това усили собственото му вълнение.

Моли седеше някак сковано, насочила привидно цялото си внимание надолу към светлините на „Пайк плейс маркет“ и ширналия се зад него огромен, потънал в мрак залив Елиът. Тук, на северозапад, бе лято и дните изглеждаха безкрайно дълги, но сега минаваше десет часа и нощта най-сетне бе настъпила. Заедно с нея се бе появила възможността Хари да започне любовна авантюра със своята работодателка.

Не за пръв път Моли се любуваше на изгледа от неговия апартамент, намиращ се на двадесет и петия етаж, защото през последния месец често бе идвала тук по работа. Но сега за пръв път виждаше светлините на града през нощта.

— Оттук се открива невероятна гледка — отбеляза тя, докато Хари поставяше подноса с чая на масичката.

— И на мен ми харесва.

Той седна на дивана до нея и посегна към чайника. Хвърляйки й незабелязано поглед, забеляза, че тя се усмихва. Прие това като добър знак.

Моли имаше много изразително лице. Можеше да я наблюдава с часове, без да му омръзне. Извитите й вежди му напомняха за птица в полет. С този израз всъщност можеше да се опише и нейният характер. Мъжът, който би искал да я притежава, трябваше да бъде много бърз и съобразителен. Хари считаше, че притежава и двете качества.

Тази вечер Моли бе облечена делово, в тревистозелен костюм от късо сако и панталон. Носеше леки, семпли обувки. Хари никога преди не бе обръщал внимание на женските крака, но сега неочаквано бе очарован от нейните. Бяха чудесно оформени, с деликатни глезени. Всичко в Моли бе деликатно, меко, женствено. Стройното й, дори малко слабо, но в никакъв случай не суховато тяло излъчваше здраве и енергия.

Самият той бе в отлично здраве. Имаше котешки рефлекси и се чувстваше свръхвъзбуден, когато Моли бе наблизо.

Тялото на Моли притежаваше някои много съблазнителни закръглености. Сакото на костюма само отчасти прикриваше високи стегнати гърди, които чудесно биха се побрали в шепата му. Гънките на панталона не можеха да прикрият нежно заоблените й бедра.

Въпреки че намираше тялото й много възбуждащо, тъкмо изразителното лице на Моли привличаше като магнит вниманието му. Моли притежаваше нестандартна, природна красота. Тази жена беше уникална. Специална. Различна.

В зелените й очи Хари съзираше необикновена интелигентност и ум, а тези качества той много ценеше. Решително изрязаните високи скули издаваха сила на духа и твърд характер. Този ефект се подсилваше от късата медно кестенява коса, която на гъсти къдрици обграждаше лицето й. Прическата много й отиваше и подчертаваше леко дръпнатите й очи.

Внезапно му хрумна, че с очи като нейните тя лесно би могла да си изкарва прехраната като гадателка по панаирите. Щеше да й бъде съвсем лесно да убеди всекиго, че е в състояние да погледне в миналото, настоящето или бъдещето му. Осъзнавайки този факт, Хари се сепна и си каза, че трябва да бъде изключително внимателен. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе жена, която можеше да прониква дълбоко в душата му. Този път водеше до лудостта.

В продължение на няколко секунди той сериозно се замисли дали е разумно да се обвързва с жена, чийто поглед притежаваше такава смущаваща проницателност. Не бе способен да поддържа добри отношения с жени, които имаха склонност да проникват в психиката му. Печалният завършек на връзката с бившата му годеница го доказваше. От друга страна, нямаше търпение да се занимава с лекомислени жени.

Моли му се усмихна, в очите й се четеше въпрос. Хари си пое дълбоко дъх и прати малодушието си по дяволите. Каза си, че този път всичко ще бъде наред. Моли беше делова жена, а не психоаналитик. Тя без съмнение ще приеме предложението му спокойно и разумно. Едва ли би изпитала желание да разкъсва душата му на части и да го анализира.

— Искам да обсъдя нещо с теб — Хари наля чай в чашата й, изпълнен с решителност.

— Да? — Моли се сепна леко, сви ръката си в юмрук, а очите й заблестяха. — Точно навреме, така си и знаех.

Хари вдигна сепнато поглед.

— Знаела си?

Тя се усмихна и вдигна чашата си.

— Вече е време, ако нямаш нищо против.

Ентусиазмът в една жена съвсем не е лошо нещо, помисли си Хари.

— О, не. Нямам нищо против. Просто не бях разбрал, че и ти мислиш за същото.

— Знаеш какво казват хората — че великите умове мислят по един и същ начин.

— Да — усмихна се Хари.

— Когато ме покани на вечеря, разбрах, че случаят е специален, а не обикновена работна консултация.

— Точно така.

— Разбрах, че най-накрая си взел решение.

— Всъщност, да — той я погледна косо. — Обмислях нещата дълго време.

— Естествено. През последните няколко седмици научих едно сигурно нещо за теб, а именно, че всичко обмисляш много внимателно. Все пак си стигнал до заключението, че предложението на Дънкан Брокуей си заслужава да се финансира. Време беше.

Хари примигна недоумяващо.

— Предложението на Брокуей?

Очите на Моли искряха от задоволство.

— Знаех си, че ще го одобриш. Просто чувствах, че е така. Предложението е толкова оригинално, толкова интригуващо. А потенциалните възможности са неограничени.

Хари присви очи.

— Поканата ми няма нищо общо с предложението на Брокуей. Исках да говоря с теб по друг въпрос.

Вълнението в гласа й леко намаля.

— Но поне си го прегледал, нали?

— Да, прегледах го. Но не е добро. По-късно можем да се върнем към подробностите, ако желаеш. Точно сега искам да поговоря с теб за нещо по-важно.

Моли изглеждаше искрено изненадана.

— Какво може да е по-важно от проекта на Брокуей?

С изключително внимание Хари остави чашата си на масичката.

— Нашата връзка.

— Нашата какво?

— Мисля, че ме чу добре.

Моли постави с трясък чашката в чинийката.

— Това вече е прекалено!

Хари замръзна на мястото си.

— Какво има?

— Имаш нахалството да ме питаш какво има? След като ми каза, че няма да одобриш предложението на Дънкан?

— Моли, опитвам се да водя разумен разговор с теб. Обаче, както изглежда, не се получава. Сега, за нашата връзка…

— Нашата връзка ли? — избухна Моли. — Ще ти кажа за нашата връзка. Тя е пълен, абсолютен провал.

— Не бях разбрал, че досега сме имали такава.

— Със сигурност имахме. Но всичко свърши тук и сега. Сега! Тази вечер. Отказвам се да плащам за услугите ти като консултант, Хари Тревилиън. Досега не съм получила нищо за парите си.

— Изглежда тук има някакво недоразумение.

— Точно така — очите й изпускаха гневни искри. — Помислих си, че ме покани на вечеря тази вечер, за да ми съобщиш, че одобряваш предложението на Дънкан Брокуей.

— Защо, за Бога, бих те поканил на вечеря, само за да ти кажа, че това предложение е пълна безсмислица?

— Не е така!

— Така е.

Хари не бе свикнал мнението му да се поставя под съмнение. В края на краищата той бе един от най-добрите специалисти в своята област.

— Според теб всяко предложение, което постъпи във фондацията „Абъруик“, е безсмислено!

— Не, не всяко — той предпочиташе точността пред обобщенията. — Някои от тях са просто псевдонаука. Виж, Моли, опитвам се да обсъдя с теб нещо съвсем различно.

— Предполагам, нашата връзка, както сам каза. Е, тя просто приключи, доктор Тревилиън. Това беше твоята последна възможност. Уволнен си.

Хари се запита дали случайно не е попаднал в някаква паралелна вселена. Нещата изобщо не вървяха така, както ги бе планирал:

Той бе взел решението си спрямо Моли след прецизно обмисляне. Наистина, още от самото начало я бе пожелал, но не се остави да бъде заслепен от физическото желание. Като имаше предвид опита си в миналото и годежа си преди година, бе обмислил много сериозно бъдещия си сексуален живот. Беше достигнал до заключението, че знае точно какво иска и очаква от една жена. Искаше връзка с някоя, която нямаше да изисква постоянното му внимание. Да не приема като смъртна обида факта, че през по-голямата част от времето е напълно отдаден на проучванията си. Жена, която не би имала нищо против, ако той се заключеше в офиса, за да работи върху някоя книга или изследване. Жена, която би приемала с толерантност изискванията на личния му живот. Най-много от всичко искаше връзка с жена, която нямаше да задава въпроси и да анализира настроенията му или да настоява той да отиде на психотерапия заради тях.

Моли Абъруик изглежда отговаряше на всички тези условия. Тя беше на двадесет и девет години, занимаваше се с предприемачество и правеше успешна кариера. Хари знаеше, че съвсем сама бе отгледала по-малката си сестра след ранната смърт на майка им. Баща им беше гений, но както обикновено става с хора като него, бе напълно отдаден на творчеството си, а не на децата си. Моли не бе някакво крехко цвете, напротив — бе силна и издръжлива натура, би устояла на всякакви бури, дори и на тези, които от време на време опустошаваха меланхоличната му душа.

Като собственичка на „Абъруик тий енд спайс къмпани“^[1] Моли бе доказала способността си да оцелява и преуспява в жестоката конкуренция на малкия бизнес. В допълнение към това, че сама управляваше магазина си, тя беше и единствената попечителка на фондация „Абъруик“, благотворителен тръст, основан от баща й Джаспър Абъруик. Изобретенията на Джаспър бяха истинският източник на богатството на семейство Абъруик. Именно работата на тръста срещна Моли с Хари преди месец.

— Ти всъщност нямаш предвид това. Не искаш да ме уволниш — каза Хари.

— Това е единственото, което мога да направя — отвърна остро тя. — Изобщо няма смисъл да продължаваме работата си заедно. Просто нищо не се получава.

— Какво точно очакваш от мен?

Моли вдигна раздразнено ръце.

— Мислех си, че ще ми помагаш. Че ще се отнасяш положително и с чувство за отговорност спрямо предложенията към мен. Не искам да те обидя, но да те чакам да одобриш някое предложение е все едно да чакам второто пришествие.

— Не възприемам нещата, ръководейки се от чувства. Винаги прилагам хладнокръвен и разумен подход към всичко. Нали ме нае точно заради това?

— Ти си не само хладнокръвен, но проявяваш и безсмислено упорство — Моли сключи ръце на гърба си започна да крачи ядосано напред-назад. — Съвместното ни сътрудничество бе пълна загуба на време.

Хари я наблюдаваше очарован. Тя цялата излъчваше обида и гняв. Тези чувства би трябвало да го разтревожат, но изглежда тъкмо те правеха забележителното й лице още по-красиво. Забележително. При тази мисъл Хари се намръщи.

— Предполагах, че имаш труден характер — Моли му хвърли поглед, изпълнен с ярост. — Но не си мислех, че ще се окажеш направо невъзможен!

Определено забележителна, реши Хари. Не можеше да си спомни последния път, когато някоя жена бе приковавала така изцяло вниманието му. Думата „забележителен“ той използваше в съвсем друг смисъл. Дискусията върху разсъжденията на Лайбниц по въпроса за висшата математика беше забележителна. Планът на Чарлз Бабидж за аналитичен двигател бе забележителен. Разделът в изследванията на Буул в символичната логика бе забележителен.

Тази вечер Хари разбра без сянка от съмнение, че трябва да прибави и Моли Абъруик към списъка на всички тези неща, които можеха да ангажират трайно вниманието му. Въпреки че изпитваше несъмнено плътско желание към Моли, тази мисъл го смути дълбоко.

— Виж, съжалявам, задето мислиш, че съм с труден характер — започна Хари.

— Не труден. Невъзможен!

Той се покашля леко.

— Не мислиш ли, че прекалено пристрастно оценяваш професионалните ми решения?

— Да характеризираш предложението на Дънкан Брокуей като фалшиво и измамно, ето това е прекалено пристрастен начин да оцениш бедния Дънкан.

— Забрави за това предложение. Само свърших това, за което ми плащаш, Моли.

— Така ли? В такъв случай ти ми излизаш доста скъпо удоволствие, Тревилиън.

— Не, съвсем не. Ти реагираш прекалено остро.

— Реагирам прекалено остро? Прекалено остро?! — Моли достигна барплота, обърна се и закрачи възбудено към отсрещната стена. — Признавам, че ми дойде до гуша. Ако предпочиташ да смяташ, че реагирам прекалено остро, добре. Но това не променя нищо. Връзката между нас не се получи така, както си бях представяла. Какво разочарование и загуба на време!

— Ние всъщност нямаме връзка — отвърна през зъби Хари. — Нашето сътрудничество е чисто делово.

— То вече не съществува!

Хари почувства как го връхлитат тъмните обезпокоителни усещания от миналото му. Може би трябваше да благодари на щастливата си звезда, че се отърва твърде леко. Явно връзката му с Моли никога нямаше да се получи. Но вместо да изпита облекчение, бе завладян от отчаяние. Спомни си деня, когато Моли за пръв път прекрачи прага на кабинета му и заяви, че иска да го наеме като консултант във фондацията „Абъруик“. Компанията помагаше на обещаващи изобретатели, които не бяха в състояние да финансират проектите си. Джаспър Абъруик бе познавал твърде добре проблемите, с които постоянно се сблъскваха тези хора. Самият той и брат му Джулиъс бяха работили почти през целия си живот с огромни финансови затруднения. Едва преди четири години, когато Джаспър успя да патентова ново поколение индустриални роботи, нещата коренно се промениха. Обаче той не бе могъл да се порадва на новопридобитото си богатство. Двамата с Джулиъс загинаха преди две години, докато експериментираха с най-новото си изобретение, един нов вид самолет.

Бе минала цяла година, докато фондация „Абъруик“ стъпи на крака. Моли бе инвестирала много умело парите и сега с нетърпение искаше да използва печалбите така, както бе искал баща й.

Като единствен управител във фирмата от нея се изискваше да разрешава многобройни и разнообразни проблеми. Вече бе свикнала да се справя с повечето от тях, особено онези, свързани с финансови решения. За разлика от баща си Моли не беше инженер или учен, а истинска делова жена. Да се оценят качествата на проектите, предложени за финансиране, изискваше разумен подход, съобразен с най-последните постижения на науката и техниката. В допълнение бе нужна оценка на перспективите за бъдещото им приложение. Такава можеше да бъде направена само от опитен и аналитичен ум. Фондация „Абъруик“ се нуждаеше от услугите на експерт, който можеше да оцени даден проект не толкова въз основа на незабавното му приложение, колкото с оглед на по-далечното бъдеще. Освен всичко това на Моли й трябваше човек, който можеше веднага да надуши мошениците и псевдоизобретателите, кръжащи като акули около фондации като нейната.

Хари признаваше, че тя притежава редица забележителни качества, но в същото време му беше ясно, че й липсват стабилни технически познания. Моли разполагаше с половин милион долара на година за перспективни изобретатели и имаше нужда от помощ. По-точно, имаше нужда от Хари Стратън Тревилиън.

До този момент Хари бе проучил над сто предложения. Не одобри нито едно. Беше огорчен, че не е забелязал колко нетърпелива е станала Моли през последните няколко седмици. Явно вниманието му е било заето с други неща. Бе изпитал интерес към нея още от момента, когато му бе насрочила интервю за бъдещата му работа. Той я познаваше и преди това, разбира се, но само по име. Семейство Абъруик бяха подпомогнали мнозина ексцентрични, но несъмнено талантливи изобретатели през последните години.

Името Абъруик бе доста известно в бизнес средите. То бе свързвано с разработката и внедряването на различни машинни инструменти, компоненти за контролно измерителни системи, а през последните години — и на изобретения в областта на роботиката.

Като специалист в не толкова известната област история и философия на науката, Хари бе имал възможността да научи някои неща за приноса на Абъруик в технологията. Историята на семейството датираше още от колониални времена. Един представител на семейство Абъруик от онова време бе направил значителни подобрения в печатащата преса. Именно това изобретение бе дало възможност да се удвои тиражът на някои вестници, печатащи бурни памфлети, благодарение на които се бе оформила революционна обществена нагласа в американските колонии.

През седемдесетте години на деветнадесети век друг Абъруик бе постигнал огромен успех, повишавайки функционалността на парния двигател. В резултат се бе повишила ефикасността на железопътната система в страната, което на свой ред бе повлияло върху развитието на западните райони на Съединените щати.

В края на 30-те години на двадесетия век друг един Абъруик бе изобретил контролен механизъм, който бе направил още по-продуктивни поточните линии във военните заводи. Този факт пък бе дал възможност по време на войната да се увеличи производството на танкове и самолети.

И така нататък. Името Абъруик постоянно бе проблясвало тук-там в историята на американските изобретения. Наистина, не толкова ярко като нечии други и човек рядко го забелязваше. Но Хари бе направил кариера тъкмо защото спираше вниманието си на такива почти незабележими факти. Изобретенията даваха облик на историята, и обратно. Той често бе изучавал различните начини и пътища, по които тези две категории се смесваха и си влияеха взаимно. Изнасяше лекции на тази тема в различни университети и колежи. Пишеше книги, които се смятаха за класика в областта на историята на науката. И някак неусетно бе придобил непогрешим усет към мошениците.

Наблюдавайки разгневената Моли, той се намръщи. Тревожеше го това, че все още търсеше повод да започне връзка с нея. При това положение един интелигентен мъж би трябвало да се отдръпне, а той определено бе интелигентен.

— Нека да погледнем на нещата реалистично, Моли. Уволнението ми би било изключително глупава постъпка от твоя страна. И двамата знаем това.

Моли се обърна рязко, на лицето й бе изписано удивление и гняв.

— Не смей да ме наричаш глупачка!

— Не съм те нарекъл така. Казах просто, че ще е глупаво да приключим с деловите си отношения. Ти имаш нужда от мен.

— Вече започвам да изпитвам сериозни съмнения в това — насочи към него обвинително пръст тя. — Предполага се, че трябва да ми даваш съвети, но до този момент всичките ти решения могат да се съберат в една-единствена дума — не.

— Моли…

— Не е кой знае какво да кажеш „не“, доктор Тревилиън. Обзалагам се, че мога да намеря много хора, които са способни на това. Някои от тях вероятно ще ми поискат много по-малък хонорар от твоя.

— Но дали тези хора ще кажат „да“, когато трябва? — попита тихо той.

— Съгласна съм, че от време на време някой новак може да сбърка и че мога да спонсорирам хора, крито не заслужават — Моли махна небрежно с ръка, като че ли изключвайки подобна възможност. — Знаеш какво казват французите при такива случаи — не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца.

— И ти смяташ, че можеш да намериш друг специалист тук, в Сиатъл, който притежава достатъчно научни познания, за да бъде твой съветник?

Тя му хвърли пълен с негодувание поглед.

— Не виждам защо бих имала затруднения да намеря някого, който би вършил тази работа!

Хари с учудване осъзна, че в гърдите му се надига гняв, и бързо потисна това чувство. Нямаше да й позволи да го изкара от търпение.

— Можеш да опиташ, разбира се — промълви с равен глас.

Моли сви устни в недоволна гримаса. Започна да потропва нервно по пода с върха на обувката си, гледайки го с растящо раздразнение. И двамата знаеха, че възможността да намери друг съветник с необходимите знания и квалификация бе почти нулева.

— По дяволите!

Хари разбра, че започва да печели битката.

— Ще трябва да бъдеш търпелива, Моли.

— Аз съм единственият попечител във фондацията. Мога да бъда толкова търпелива, колкото сама пожелая.

— Този спор започва да излиза от добрия тон.

— Да, така е, нали? — оживи се Моли. — И знаеш ли какво? Чувствам се дори много добре. През последните дни изпитвам страшно желание да ви кажа някои нещица, доктор Тревилиън!

— Хари е достатъчно.

Тя се усмихна тъжно.

— О, не, изобщо не мога да си помисля да те наричам просто Хари. Хари изобщо не ти подхожда, доктор Хари Стратън Тревилиън, доктор на философските науки, автор, лектор и известен специалист по въпросите на научните измами и фалшификации — с отривист жест Моли посочи с ръка към трите копия на последната му книга, който стояха на най-близкия рафт. — Ти си твърде надут и арогантен, за да те наричам просто Хари.

До ушите му достигна слаб, необичаен звук. Когато сведе поглед, осъзна, че потропва нервно с пръст по страничната облегалка на дивана. С усилие на волята си наложи да спре. Глупаво беше дори да си помисли да започне връзка с тази жена. И без нея си имаше достатъчно проблеми. Но самата мисъл да не я види повече предизвика в съзнанието му образа на стъклен мост над дълбока пропаст. Тази ужасяваща картина Хари виждаше в съзнанието си не за пръв път. С върховни усилия на волята и самообладанието си я върна в тъмните сенки на подсъзнанието си.

— Защо не седнеш, Моли? — каза той, решен на всяка цена да овладее ситуацията. — Ти си делова жена, затова нека обсъдим въпроса по делови начин.

— Няма какво да обсъждаме. Ти каза „не“ на предложението на Дънкан Брокуей и на молбата му за спонсориране. А твоето мнение е изглежда единственото, което важи тук.

— Отказах тази молба, защото предложението е очевидна измама. Това е явен опит да се ощети фондация „Абъруик“ с двадесет хиляди долара.

Моли скръсти ръце на гърдите си и хвърли към него предизвикателен поглед.

— И ти наистина вярваш в това?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Абсолютно убеден? — продължи тя с измамно мек тон.

— Да.

— Сигурно е хубаво да бъдеш толкова уверен в себе си — Хари не отговори на предизвикателството. За миг се възцари тишина. — Предложението на Дънкан наистина ми хареса — обади се Моли след малко, хвърляйки му бърз изпитателен поглед, като че ли дебнеше негова моментна слабост или объркване.

— Грешиш.

— И изобщо няма надежда?

— Никаква.

— Дори някаква минимална възможност Брокуей да е попаднал на някаква фундаментално нова идея?

— Не. Ако непременно искаш потвърждение на казаното от мен, мога да изпратя предложението на един мой приятел от Вашингтонския университет, специалист по енергийни ресурси. Но той ще ти каже това, което вече знаеш от мен. Няма нито едно истинско научно основание в теорията на Брокуей да се извлече енергия от лунната светлина, което да е поне минимално сравнимо с методите за използването на слънчевата енергия. Технологията, която той предлага, не съществува, а теорията му е истинска техническа безсмислица!

Гневът в погледа на Моли постепенно се стопи.

— Техническа безсмислица? Наистина ли мислиш така?

— Да, така мисля — Хари направо бе смаян от внезапната промяна в настроението й. — За съжаление множеството предложения могат да бъдат охарактеризирани по този начин. Запази парите на фондацията за някой, който ги заслужава, Моли. Този Дънкан Брокуей просто иска да те измами.

Моли въздъхна примирено и се отпусна на дивана.

— Добре, предавам се. Съжалявам, че си изпуснах нервите. Започва да ми идва много, Хари. Имам да върша толкова много неща. Не мога да прекарвам цялото си време в спорове с теб.

Бурята беше отминала. Хари не бе сигурен дали най-сетне да не изпусне въздишка на облекчение.

— Да бъдеш попечител на фондацията отнема много време.

— Но планът на Брокуей изглеждаше просто чудесен — продължи тъжно Моли. — Просто си помисли — батерия, която може да генерира енергия от лунната светлина!

— Измамниците не са чудесни, Моли. Те просто притежават невероятно нахалство — Хари й хвърли замислен поглед — … и чар.

Моли се намръщи.

— Добре, Дънкан Брокуей наистина ми хареса, изглеждаше толкова ентусиазиран и искрен, когато го повиках на интервю.

— Не се и съмнявам — значи копелето се бе опитало да я залъже със сладки приказки и да я принуди да му даде парите. Изобщо не бе изненадан, но въпреки това му стана неприятно. — Брокуей много ентусиазирано и искрено искаше да измъкне двадесет хиляди долара от фондацията.

— Но това не е честно! — възрази Моли. — Дънкан е изобретател, а не някакъв мошеник. Мечтател, който иска мечтите му да се осъществят. В моя род е имало много такива хора, Хари. Фондация „Абъруик“ е основана, за да ги подпомага.

— Но ти сама ми каза, че целта на фондацията е да спонсорира изобретатели, които не могат да разчитат на подкрепата на правителството или големите корпорации.

— Вярвам, че Дънкан Брокуей е сериозен изобретател — Моли с елегантен жест сви рамене. — Може би този негов проект им се е сторил някак нереален. Това не е необичайно отношение към един изобретател.

— Освен това изглежда добър човек — промърмори подвеждащо Хари.

— Да, така е.

— Моли, познавам добре мошениците, можеш да си сигурна в това. Нае ме да ги отстранявам от пътя ти, забрави ли?

— Наех те да ми помагаш да избирам най-добрите предложения и онези кандидати, които представят перспективни нови идеи и проекти.

— И да изобличавам мошениците.

— Добре, добре. Печелиш. Както винаги.

— Това не е битка, Моли — отвърна уморено Хари. — Просто се опитвам да си върша работата.

— Разбира се.

— Знам, че много искаш да подпомогнеш някого, но сигурен съм, ще имаш предостатъчно други възможности.

— Вече започвам да се съмнявам в това.

— Не бих те посъветвал да действаш прибързано. Да се изберат подходящите кандидати отнема време. Това трябва да се направи внимателно, след подробна преценка — „по същия начин един мъж трябва да си избира любовница“, добави мислено Хари.

— А-ха — Моли обхвана с поглед претъпканите рафтове с книги, които покриваха две от стените на огромната всекидневна. — От колко време се занимаваш с такава работа?

— Официално ли? От около шест години — Хари се намръщи, тъй като тя внезапно бе сменила темата. — Защо?

— Просто съм любопитна — тя го дари с най-невинната си усмивка. — Трябва да призная, че това е една твърде необичайна кариера. Малцина са тези, които се занимават с откриването и разобличаването на мошеници, кандидатстващи за спонсориране. Как започна да се занимаваш с това?

Той се запита накъде биеше Моли.

— Преди няколко години един мой познат, който проверяваше някои научни проекти, се усъмнил в резултатите от някои опити. Помоли ме да проверя методите, които използваше ученият. Така и направих. Веднага стана ясно, че резултатите от експериментите са били фалшифицирани.

— Веднага станало ясно? — очите й се разшириха. — Разбрал си веднага, че е измамник?

— Да.

— И просто така? — Моли щракна с пръсти.

Хари нямаше желание да се впуска в подробни обяснения как бе открил чудесно изпипаната фалшификация.

— Нека просто приемем, че имам шесто чувство за тези неща.

— Шесто чувство ли? — заинтригувана, тя се приведе леко напред. — Искаш да кажеш, че си екстрасенс или нещо подобно?

— По дяволите, не! — Хари сграбчи чайника и си наля още чай. С удовлетворение забеляза, че само една малка капка от течността бе капнала върху стъклената маса. Както винаги самообладанието му беше отлично и ръцете му не трепереха. — Това, което предполагаш, е наистина странно. Приличам ли ти на човек, който би твърдял, че притежава такива способности?

Моли се отпусна назад и се облегна на дивана. В очите й се появи замислено изражение.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Аз изучавам историята и философията на науката — добави той, възприемайки сериозен тон.

— Знам това.

— В допълнение към моя докторат в тази област имам дипломи по математика, инженерни науки и философия.

— О! — Моли примигна няколко пъти с дългите си ресници.

Хари ядно скръцна със зъби.

— Познанията ми дават един вид интуиция, която липсва на тези, които са специализирали само в една област.

— А, да. Интуиция.

— Точно така. И както казвах…

— Преди да бъдеш прекъснат толкова грубо — измърмори тя.

— Да отговоря на въпроса ти, свързан с кариерата ми — продължи той с твърд тон. — Един случай, по който трябва да дам мнението си като консултант, води до друг. Всяка година се заемам с няколко такива случая, при условие че не пречат на моята изследователска работа и на книгите, които пиша.

— Значи за теб са по-важни изследователската работа и писането?

— Абсолютно.

Моли подпря лакът на страничната облегалка на дивана и подпря брадичка на дланта си.

— И защо тогава се съгласи да работиш за мен? Сигурна съм, че не съм в състояние да ти плащам дори част от това, което би получил, ако сключиш договор с правителството или някоя голяма корпорация.

— Така е.

— Защо тогава си губиш времето да бъдеш консултант на малката незначителна фондация „Абъруик“?

— Защото имаш желание да вършиш това, което правителството и корпорациите не искат.

Тя изви леко глава на една страна.

— И кое е то?

— Да харчат пари за наистина интересни проекти, които очевидно в близкото бъдеще няма да намерят приложение. А ти искаш да инвестираш в непознатото.

— И затова ли се съгласи да работиш за мен? — погледна го изненадано Моли.

— Затова се съгласих да ти бъда консултант — поправи я той с хладен тон.

— Това е едно и също.

— Не съвсем — поколеба се, но след това реши да се опита да обясни. — Откакто започнах да се занимавам с тази работа, изучавам историята на научнотехническия прогрес…

— Знам. Четох последната ти книга.

Хари бе толкова изненадан, че едва не се задави с чая.

— Чела си „Илюзиите на сигурността“?

— Аха — усмихна се тя. — Това, разбира се, не е най-вълнуващото четиво преди лягане, но признавам, че неочаквано за мен книгата се оказа доста интересна.

Той с удивление осъзна, че се чувства поласкан. Хвърли поглед към книгата на най-близкия рафт. „Илюзиите на сигурността: към една нова философия на науката“ не бе книга, която би се наредила в списъка на бестселърите. Едно дълго, педантично изследване на историческите и обществени предразсъдъци в областта на научнотехническия прогрес, предназначено за академично настроени умове. Продаваше се добре като четиво за студентите в колежите с такива специалности, но не бе предназначена за масовия читател. Разбира се, Моли Абъруик едва ли може да се включи в тази категория, помисли си мрачно.

— „Преднамерени заблуди: история на научните измами и фалшификации“ е много по-известна — каза Хари, опитвайки се думите му да не звучат като хвалба.

Тази книга бе първият му опит в писателското поприще. И се оказа неочаквано успешен.

— Чела съм и нея.

— Разбирам — Хари се изправи, изпитваше необичайно за него смущение. Отправи се към прозореца и остана там. — Благодаря.

— Не ми благодари. Аз те проучвах, Хари Тревилиън.

— Проучвала си ме?

— Опитвах се да реша дали да те наема за мой консултант.

Той се намръщи. Отправи поглед в нощта, опитвайки се да събере мислите си. Моли се оказа не това, което бе очаквал. Притежаваше качества, които не бе подозирал. Изненадващи качества.

— Продължавай — подкани го тя.

— Какво?

— Беше започнал да ми обясняваш защо те интересува спонсорирането на изобретения, които не предлагат бърза възвръщаемост на парите.

Хари насочи поглед към другата стена, състояща се изцяло от огромни прозорци.

— Вече ти казах, че направих кариера, като изучавах историята на изобретенията и откритията. В процеса на работа често съм си задавал някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Например какво би станало, ако Чарлз Бабидж бе намерил пари за своя аналитичен двигател през 1833 година.

— И историята на компютъра би трябвало да бъде написана наново?

— Без съмнение. Ако той бе успял да реализира изобретението си, светът щеше да навлезе в компютърната ера още преди стотина години. Само си помисли колко да сме напреднали досега — Хари се обърна с гръб към прозореца, завладян от страстта, която изпитваше, когато станеше дума за предмета на дейността му. — Има хиляди други примери на гениални идеи, които не са се осъществили поради липса на пари и подкрепа. Мога да ти назова…

Той внезапно прекъсна изречението си, тъй като чу входната врата да се отваря.

— Какво, за Бога… — Моли проследи погледа му. — Хари, мисля, че някой влезе.

— Джини сигурно е забравила да заключи вратата.

В този момент се появи натрапникът. Слаб, висок младеж, облечен в синя спортна риза и джинси. Когато забеляза Хари, непознатият спря, разкрачи крака и вдигна едната си ръка, в която проблесна острието на нож.

— Това е краят, Тревилиън! — изръмжа той. — Най-сетне те намерих. Този път няма да ми избягаш.

— Боже Господи! — Моли рязко скочи от дивана. — Той има нож!

— Точно така.

С лениво движение нападателят свали ръката си.

— Внимавай! — изкрещя Моли и сграбчи чайника.

— По дяволите! — измърмори Хари. — Някои хора нямат никакво чувство за време и приличие.

В този момент непознатият хвърли ножа към него. Моли изпищя и запрати чайника, както сама мислеше, към нападателя, но всъщност уцели стъклените тухли на преградната стена. Хари обаче успя да хване съда, преди да я разбие на парчета.

— Направи нещо! — изкрещя отново Моли.

Хари се усмихна криво. Държеше чайника в едната си ръка, а в другата, за нейно невероятно изумление, се намираше злополучното оръжие. Без да е в състояние да каже каквото и да било, тя просто местеше поглед от ножа към празните ръце на нападателя.

— Ти хвана ножа от такова късо разстояние! — прошепна с усилие Моли.

Хари сведе поглед към блестящото острие.

— Като че ли стана точно така, нали?