Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bahama Storm Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джил Брейди. Дженифър

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–227–0

История

  1. — Добавяне

VIII

Дженифър бързаше. До преди минути беше седяла зад пишещата машина, затрупана с работа. В 19.30 беше срещата й с леля Лоела и Рей в бара. Не беше сигурна, че ще успее. Трябваше да си вземе душ и да се преоблече. Нуждаеше се поне от половин час.

Когато асансьорът спря, тя хукна към апартамента си. Точността беше едно от качествата, на които държеше. Хвърли на масата чантата си и започна да се съблича. „Как ли би постъпила Аманда в това положение? Като добре възпитана лейди, навярно би се обадила на Лоела, за да й се извини.“ Дженифър грабна слушалката и поиска апартамента на Лоела Морети, надявайки се, че все още не е излязла.

— Да, моля?

— Ало… Аз съм, Аманда…

— Стига вече глупости, Дженифър — прекъсна я Лоела.

Дженифър едва не събори апарата. Нямаше сили да й отговори.

— Всичко ми е известно — продължи старата дама. — Знам, че не си Аманда. Така че нека ползваме истинското ти име. Какво има, Дженифър?

— Исках само да се извиня, че ще закъснея. Не успях да се освободя навреме. Ще бъда в бара в осем часа.

— Предполагам, че първото си питие ще изпиете само в моята компания. Неочаквано посещение ще задържи Рей за неопределено време. Аз обаче ще се радвам да те видя отново, Дженифър. Побързай! Имам новини за теб.

След тези думи Лоела затвори. Дженифър не можеше да си намери място. „Защо Рей не ме информира? Трябваше ли да се изложа така пред леля му? А може би тя сама е разбрала измамата? Скоро ще се изясни всичко.“

Досъблече се и застана под душа. Наслаждаваше се на водата, но не можа да преодолее нервното си напрежение. „За какво посещение говореше Лоела? Би могла да бъде само Аманда.“ При тази мисъл Дженифър изтръпна.

Докато сушеше косата си, тя размишляваше. „Всъщност, съвсем ясно е, че Аманда иска да говори с Рей, да се опита да си го върне обратно.“ Дженифър си избра бели бикини, и си облече копринена рокля в бакърен цвят, която отлично пасваше на косата й. Беше си я купила малко преди пътуването от Ню Йорк. „Къде, по дяволите, са кафявите ми обувки?“ Най-накрая ги откри, бързо ги обу, изправи се и въздъхна. Усети страх. От предстоящата вечер, от Аманда, Лоела. Особена вина изпитваше към лелята на Рей. Та нали от самото начало я бяха излъгали. Сега Дженифър очакваше да си получи заслуженото. Като близка на Рей, старата дама имаше право да й поиска обяснение. Цялата история приличаше на блудкава трагикомедия. Но и самата Лоела се бе появила в най-неподходящия момент — от който всичко тръгна наопаки.

Със свито сърце Дженифър влезе в бара. Лоела вече я чакаше. Беше с панталон от черно кадифе и бяла блуза с, дантелено жабо. Дженифър прецени, че въпреки годините си, Лоела все още беше красива. Задиша по-леко, когато тя й се усмихна приветливо. Поздрави и седна до нея.

— Толкова съжалявам за всичко!

Лоела сложи ръката си върху нейната.

— Не се извинявай, дете. Случват се и такива неща. Жалко, че във вашите очи аз съм изглеждала старомодна и ограничена. Мислели сте, че никога няма да ви разбера. Момиче като теб би взело ума на всеки мъж.

— Благодаря!

— Харесваш ми, Дженифър. Тепърва ще трябва да свиквам с новото ти име. Ти подхождаш на Рей повече, отколкото Аманда…

— Познаваш ли я?!

— Видях я случайно във фоайето на хотела и тази първа среща ми е достатъчна. Слава Богу, че Рей ще се раздели с нея. Иначе щях да го лиша от наследство. Сигурно ти е известно, че той е мой единствен наследник?

— Имахме да обсъждаме по-важни неща — усмихна се Дженифър.

— Мога да си представя. Винаги са ме вълнували любовните истории. В тази област май нямате различия?

— Никакви.

— Радвам се. Иначе присъствието ти не би било желателно от страна на Рей. — Лоела се засмя от сърце.

— Аманда е сега при него, нали? — нервно попита Дженифър.

— Предполагам. В противен случаи отдавна би бил тук. Но ти едва ли има за какво да се притесняваш. Тя няма да успее да си го върне. Рей те обича и трябва да е кръгъл идиот, за да те замени с нея. Всичко върви по ноти, можеш да ми вярваш. Това, което уреждат сега, са само формалности.

— Но защо е дошла? — Дженифър запали нервно цигара.

— Ти не би ли го направила? Щеше ли безропотно да приемеш факта, че той те изоставя? Аз я разбирам напълно. Била е нетърпелива да дочака. Рей да се прибере вкъщи. Искала е да е наясно с всичко. А може би, най-вече да види жената, която й го е отнела.

— Аз не съм й отнела Рей. Когато се влюбих в него, дори не подозирах, че тя съществува. Но може би имаш право — аз го привлякох, прелъстих го.

— Такива неща често се случват. Те са нещо нормално, но при условие, че между двамата партньори не съществува силно чувство, което да ги свързва. Такъв е случаят с тях двамата. Ако не беше така, ти щеше да си останеш за Рей момиче за една нощ.

Барманът дойде и Лоела поръча две мартинита.

— Мисля, че наистина се нуждая от нещо по-силничко. Така съм объркана.

— Не се вълнувай излишно. Просто ще се обяснят и разделят. Не проумявам, как е възможно Рей да е изпитвал нещо към нея!

— Сигурно е много атрактивна.

— Да. С хладната, каменна красота на статуя. С това е омаяла Рей. Очаквал е, че зад студената й маска се крие нещо. Никога не я е обичал и слава Богу, че навреме го проумя. Това е твоя заслуга.

— Не бих приела такъв комплимент.

— Не бива да се измъчваш с глупаво чувство за вина. Нищо не може да раздели тези, които си принадлежат. Рей и Аманда биха имали само едно скучно, подредено ежедневие, без емоции и вълнения. Щастлива съм, че любимият ми племенник се размина с тази перспектива.

Отпиха от чашите си. Дженифър не спираше да мисли, какво става с Рей. Когато той се появи най-сетне, беше почти 8,30. Поздрави бегло двете жени и седна.

— Искаш ли мартини? — предложи му Лоела.

— Едно двойно уиски. Нуждая се от нещо по-силно.

— Толкова ли беше напрегнато?

Дженифър отново взе цигара, като неотклонно го наблюдаваше.

— Говори ли с Аманда?

Той въздъхна.

— Не съм предполагал, че тя се чувства така обвързана с мен. Беше нещастна. Трудно ми беше да й обясня.

— Искаш ли да си отида? — попита Дженифър.

— Естествено, че не, мила. Нейната сантименталност не повлия на чувствата ми към теб. Съжалявам само, че трябваше да я нараня.

— Едва ли заради това би посегнала на живота си — хладно отбеляза Лоела. — Любовната мъка може с години да остане скрита в човешката душа, но нейното сърце не е от тези, които лесно можеш да разбиеш. Преди трийсет и пет години имах една връзка, която почти ме съсипа. Но както сами виждате, съм все още здрава и читава. Надявам се за още дълго време.

— Какво прави сега Аманда? — попита Дженифър.

— Ще се наспи и утре ще вземе обратния полет. Няма повече работа тук.

— Съжалявам я.

— Хайде, стига — отсече Лоела. — Отиваме да хапнем. После ще разходя кучетата и ще си легна. Вие се позабавлявайте. Обещавате ми, нали?

— Ще опитаме, лельо — засмя се Рей и взе ръката на Дженифър.

 

 

Аманда седеше в хотелския бар, чиято тераса имаше изглед към морето. Въпреки късния час, все още бе много топло, а въздухът мек и приятен.

Много от гостите обичаха да отсядат тук заради красивата гледка. Чуваше се шумът на морето, а високо в небето блестеше луната на фона на лека нежна музика. Аманда носеше дълга черна рокля с открити рамене. На тънката й шия висеше наниз от перли. Гладката й светла коса се спускаше по гърба й. Чашата й с коктейл бе наполовина празна. Вместо да вечеря в някой ресторант, предпочете уютната обстановка на нощния бар. Разговорът с Рей протече в спокоен тон. Той се държа така приятелски и любезно, както никога досега. Но бе категоричен, че между тях всичко е свършено. Аманда се чувстваше малоценна и непривлекателна, никому ненужна. Първото питие й подейства добре. По тялото й се разля приятна топлина и нервите й се поотпуснаха. „Ще си поръчам още едно, а след това ще се прибера и ще си легна.“ Нямаше никакво желание да мисли повече за Рей, нито за онова момиче, което сега бе с него. Искаше да забрави. Заслуша се в песента. Беше стар шлагер от филма „Казабланка“.

Аманда посегна към чашата си. От съседната маса се носеше весел смях. Беше голяма група млади хора, които живо дискутираха, пиеха и се кикотеха. Слушайки ги, през ума й мина, че никога повече няма да се засмее от сърце. Досега беше сигурна в бъдещето си, в Рей. Вече всичко започваше отначало. Отново беше самотна. Изпи питието си и поръча още. Внезапно до нея застана висок рус мъж, който поиска от бармана порция лешници. Беше от компанията на онези младежи. Аманда въобще не го забеляза. Седеше потънала в тъжните си мисли. Беше й безразлично, дали я наблюдават или не.

Русокосият навярно никога не бе виждал по-красива млада жена. Гледаше я като омагьосан. Внезапно цялата група се струпа около тях.

Едно червенокосо момиче се облегна на бара до него.

— Какво става? Да не би да имаш проблем? Мислех, че партито едва сега започва.

Аманда вдигна поглед. Симпатичният младеж й се усмихна, но тя не му отвърна със същото. Въпреки това той се осмели да я попита:

— А вие ще дойдете ли с нас? Неразумно е, да седите тук съвсем сама. Отиваме горе в хотела. Ще бъде хубаво.

— Но аз въобще не ви познавам — Аманда бе слисана.

— Аз съм Джеймс Бърнс, а това са моите приятели. Е, сега вече се познаваме. Всъщност забравих да ви попитам за името, красавице?

Тя не беше сигурна дали е редно да му отговори, но все пак каза името си.

— Хайде идвайте, Аманда — рече червенокосата, която се казваше Рут. — Ще се позабавляваме отлично. И без това нямате друг ангажимент.

— В моето сърце винаги има място за още една красавица — обади се с ръка на гърдите черноок момък. — Не се колебайте. Това е само едно парти.

— Чиста лудост — отбеляза Аманда.

— Понякога човек прави и луди неща. Обещавам ви, че няма да има никакви оргии. Е?

„Защо не? — мислеше Аманда. — Вече съм свободна и не трябва да се съобразявам с никого, дори с Рей.“ Стана и подаде ръка на Джеймс. Заедно с останалите те напуснаха бара и се отправиха с асансьора към четвъртия етаж. Аманда не съжаляваше за решението си. „Сама на Бахамските острови. Защо да не се позабавлявам малко? Така ще забравя Рей по-бързо.“

В салона се бяха събрали около двайсет младежи. Звучеше приятна музика. По масата имаше напитки и сандвичи в изобилие. Танцуваха и разговаряха. Беше наистина весело. През цялата вечер Аманда бе засипвана с комплименти — нещо, което пооправи смачканото й самочувствие и й върна самоувереността. Ако пожелаеше, можеше да преживее едно незабравимо приключение. Но не искаше, въпреки че не само Джеймс я привличаше. Може би всичко щеше да е по-различно, ако тази вечер с нея беше Рей. Но тя знаеше, че той въобще не се интересува от нея. С всяка минута изпадаше все повече в еуфория. Беше пила повече, отколкото трябва. Призори събу обувките си и затанцува по масата. Чувстваше се свободна и волна. Всички около нея пляскаха като полудели. Някой снимаше, но това не я интересуваше. Тази нощ искаше да забрави целия си досегашен живот.

Събуди се сутринта с първите слънчеви лъчи. Сънена отметна косата си от лицето и с учудване установи, че е само по бикини и тънка сатенена риза. „Как съм се озовала в леглото си?“ Не можеше да си спомни абсолютно нищо. Ужасена се надигна, но се строполи обратно с въздишка. Имаше чувството, че стаята се върти около нея. Беше адски жадна. В хола имаше минибар, но беше твърде уморена, за да отиде дотам за една минерална вода. Освен това я измъчваше натрапчивият въпрос: „Как се озовах в леглото си?“ Партито беше наистина лудо, а компанията ужасно мила. Но нищо повече не можеше да си спомни. Може би Джеймс я бе довлякъл? Или Робърт? Стана й горещо. Около 12.30 излиташе самолетът й. Не биваше да го изпуска. Сети се за Рей. Мисълта за него не й беше приятна и тя я отхвърли. Всичко, което я свързваше с професора бе приключило. Само бе я помолил да задържи пръстена. Самата тя много го харесваше.

По някое време отново заспа. Когато се събуди, беше светъл ден. С един скок се намери под душа. Нямаше много време. Трябваше да закуси и непременно да пие нещо. „Дано само на излизане не срещна Рей иди ужасната му леля.“ Закуската й бе сервирана в стаята. Наложи си да изяде поне една филийка. В замяна на това погълна огромно количество кафе, докато накрая мислите й се избистриха. Нямаше много багаж за прибиране и малко преди дванайсет вече стоеше на рецепцията, за да плати стаята. Таксито вече я чакаше пред входа. Отнякъде се появи Джеймс и се запъти към нея широко усмихнат.

— Търсих те навсякъде, Аманда. Исках да се сбогуваме, преди да си тръгнеш.

— Как се озовах в стаята си?

— Не си ли спомняш?

Тя поклати глава.

— Рут те отведе. Не се безпокой, нищо не се е случило.

Аманда въздъхна облекчено и се усмихна. Джеймс й подаде един плик.

— Няколко снимки за спомен.

Аманда отвори пакета и измъкна снимка, на която се виждаше как танцува върху масата. Бързо я напъха обратно.

— Благодаря ти, Джеймс — каза с усилие. — Много мило. Надявам се, че ще прекарате и останалите дни така весело.

— Мога ли да ти се обадя във Филаделфия?

— По-добре не — тя се отправи към изхода. — Бай, Джеймс! Бъди щастлив!

Той потърка брадичката си. „Жалко! Харесва ми. Може би не е свободна. Сигурно вкъщи я чака някой.“ Обърна се и тръгна към асансьора.

Аманда седна в таксито и мушна снимките в джоба си. Отначало искаше да ги скъса и изхвърли, но после реши да ги запази като спомен. Никога нямаше да преживее такава луда нощ, особено във Филаделфия. Все пак разбра, че това бе верният път да погребе спомена за Рей.