Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bahama Storm Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джил Брейди. Дженифър

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–227–0

История

  1. — Добавяне

VII

Харолд Спенсър се печеше, излегнат на голямата слънчева тераса на хотела. Отново го измъчваше обичайният сутрешен махмурлук. Нощта с Патрик Рун не беше от най-леките. Как можеше този човек да издържа такива натоварвания? Сигурно стомахът му бе огромен като на кон и затова поглъщаше уискито като вода. Тази сутрин той имаше час при зъболекар и срещата им бе насрочена едва за следобед. Харолд успя да съобщи по телефона на Дженифър малко преди закуска.

Поглеждайки встрани, той я съзря. Идваше към него, облечена в яркочервени, много къси шорти и блуза в бяло и червено, свободно вързана отпред и откриваща корема й. Изглеждаше привлекателно и много секси. Харолд преглътна.

— Здравейте, господин Спенсър! — Дженифър застана пред меко тапицирания му шезлонг. — Исках да ви пожелая добро утро.

— Отдавна не сме се виждали, Дженифър. Добре ли прекарахте вечерта? Видях ви вчера в ресторанта с онази забележителна стара дама и някакъв младеж.

— Правилно. Това бяха професор Дентън от Филаделфия и леля му.

— Онази странна дама ви нарече Аманда, нали?

— Възможно е.

Харолд я изгледа изпитателно.

— Каква работа имате с тези двамата? Не знаех, че сте толкова контактна.

Дженифър сви рамене.

— Рей Дентън и аз станахме приятели.

— Откога?

— От векове. Това стига ли ви?

— Значи романтично приключение. Или пък малък флирт през отпуската. Да, но вие не сте в отпуск, а сте тук с мен, за да работите.

— Винаги съм на ваше разположение. Нали казахте, че съм свободна днес до обяд?

— В един ще се видим във фоайето на хотела. Ще дойде и Патрик Рун. Следобедът ще бъде натоварен.

— Ще съм там — усмихнато обеща Дженифър.

— В събота сутринта летим обратно.

Харолд се отпусна отново на възглавницата. Дженифър го погледна стреснато.

— Още в събота? Не можем ли да останем до неделя?

— В събота вечер съм поканен на парти в Ню Йорк. Събирането е важно. Ще присъстват известни хора. Ще трябва да се поява.

— И това го разбрахте едва днес?

— За тази цел си има телефони.

— Не мога в събота. Канена съм тук на официална вечеря.

— Летим в събота в единайсет и трийсет.

— Бих могла да взема следващия полет в неделя. Така в понеделник ще съм навреме в кантората. Моля ви, господин Спенсър.

— И толкова ли е важна тази вечеря?

— Много важна за мен.

— Не вършете глупости, Дженифър. Не си губете ума. Да не направите нещо, за което един ден бихте съжалявала. Въздухът и обстановката тук предразполагат към лудории. Не се поддавайте.

Тя се засмя саркастично.

— Благодаря за добрите съвети, господин Спенсър. Знам какво правя. Ще презаверя билета си и ще летя в неделя. Един ден с нищо не променя нещата.

— Ще говорим пак. Може следобед да промените решението си. Освен това, не обичам дългите полети без компания.

— Ще се видим в един часа.

Дженифър си тръгна. Нямаше да го остави да я разубеди и по този начин да разочарова лелята на Рей. Лоела Морети беше мила и тя я харесваше, а това съвсем не се дължеше на платинения подарък.

Побърза към плажа, където я очакваше Рей. Бяха решили да поплуват, да се насладят на топлото слънце и да поговорят за бъдещето. Това, което се бе появило между тях, не можеше да се нарече нито просто флирт, нито романтична афера.

Беше нещо силно, за цял живот.

 

 

Рей беше силно изненадан от вида на леля Лоела, очакваща го в хотелския бар. Облечена бе необичайно скромно. Носеше сребристосива копринена рокля, а бялата й коса бе фризирана по подходящ за годините й начин. Малкото й бижута бяха подбрани с вкус. Той седна до нея.

— Едва те познах.

Лоела вдигна вежди и отпи с наслада от коктейла с шампанско.

— Какво значи това? Да не би внезапно да съм се подмладила с двайсет години?

Рей се засмя.

— Изглеждаш фантастично, лельо. Тази рокля и косата ти…

— А, за това ли? Не мога да изглеждам до Аманда като напудрена филмова звезда, надживяла самата себе си. Доколкото знам, Аманда е момиче от добро семейство. Опитвам се да бъда адекватна.

Рей преглътна. Даде знак на бармана, който се приближи, и му поръча едно уиски със сода.

— Желаеш ли още нещо, лельо Лоела?

Старата дама изгълта до дъно съдържанието на чашата си.

— Оставам на коктейла с шампанско. — Обзалагам се, че не ти е първият.

Тя сви рамене.

— Досега са четири. Обичам да се подкрепя с нещо преди вечеря.

— Кога за последен път са преглеждали дробовете ти?

— Дробове? Какво пък е това?

Рей се усмихна, а Лоела поясни:

— Естествено няма да пия толкова пред Аманда. Знам, че не отива на възрастна дама като мен. Но днес тя няма да бъде с нас на обяд. Освен това едва ли някой би забелязал, че съм пила толкова от тези леки коктейли. Само при Baccardi Cola се поогъвам в коленете, но разбира се, след седмата, осмата чаша.

— Обзалагам се, че можеш да надпиеш и най-коравите морски вълци.

Лелята се засмя от удоволствие и пое чашата си от бармана.

— И това съм правила. Беше с един капитан на рибарски кораб. Когато той се строполи под масата, аз бях все още на крака. Господи, какъв мъж беше. Силен и атлетичен, независимо от възрастта си. Беше на петдесет и пет, а аз едва на трийсет и девет години.

— За кой път си била на толкова?

Лоела преглътна маслината от коктейла си.

— Никога не се пита една дама за това. Приемаме, че съм била на трийсет и девет и точка. Между другото, този рожден ден го празнувах няколко пъти. Боже мой, мисля, че спокойно мога да казвам сега, че съм на шейсет и две години.

— Изглеждаш дори по-млада. И толкова няма да ти дадат.

— Въпреки това, да си на шейсет и две не е вече така атрактивно. Забеляза ли снощи високия швед на съседната маса? Тази руса коса… мускулите под ризата…

Рей се опита да си спомни.

— Но той беше най-много на четиридесет и пет.

— Е, и? Никога не са ме притеснявали някакви си трийсет години разлика. Но мисля, че не съм негов тип.

— Няма ли да престанеш да мислиш за тези неща?

— Защо? Чувствам се супер. Готова съм за всичко. Някой ден сигурно ще срещна истинския мъж.

— Колко пъти си вярвала, че си го намерила?

— Какъв би бил животът ни без заблудата? Отначало наистина мислех, че съм открила него — мъжът на моя живот. Често разбирах грешката си още след първата нощ. Неприятно беше, ако тя е първата брачна. В повечето случаи проверявах предварително. Човек трябва да знае с кого си има работа. В този смисъл, ти постъпваш правилно с Аманда. Не знаеш как се радвам, че ще стане твоя съпруга. Или си променил решението си?

— Не, разбира се.

Рейн поднесе огънче за цигарата.

— Знаеш ли, аз си я представях съвсем различна. Според описанието ти повече ми приличаше на сушена треска. Извинявай, че ти го казвам направо. Много красива и много суха. Но в действителност въобще не е такава. Не мога да повярвам, че е расла в консервативна среда. От нея струи живот, а ти се нуждаеш точно от това. Обикновено всеки човек е привлечен от своята противоположност. Ако двама души се покриват изцяло емоционално, не след дълго се разделят. Но при вас всичко е балансирано. Ти си спокоен и уравновесен, тя пламенна и жива. Едва ли би ти се случило нещо по-добро.

„Сладката ми Дженифър!“ — мислеше си Рей. Напълно бе съгласен с леля си, че си пасваха. Като си спомнеше само за страстните, горещи часове с нея…

— Жалко, че Аманда отиде на покупки в града. Липсва ми радостното й настроение, когато се храни. Толкова е завладяваща. Обаче за вечеря ще бъде с нас, нали?

— Естествено.

Рей искрено се надяваше, че Дженифър ще успее да се върне дотогава.

— Бих могла да я придружа на покупките. Най-малкото бих могла да й предложа услугите си. Сигурно щеше да ни е много весело заедно. Или ме намираш твърде стара за нея?

— Разликата ви е само петдесет и една година. Не си струва да говорим за това.

Лоела се изкиска.

— Добрият Оскар Уайлд имаше право, когато каза, че трагедията на старостта не е в това, че човек е остарял, а че човек е млад. Аз се чувствам дяволски млада.

— Достатъчно млада, за да се омъжиш отново?

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— Разбира се, момчето ми. Да не би сериозно да мислиш, че ще прекарам сама следващите двайсет години? Предстои ми още много.

— Бих искал на твоята възраст да съм като теб — Рей изгълта уискито си.

Лоела го потупа леко по гърба.

— Не се тревожи, Аманда ще ти помогне да го постигнеш. Тя е от този тип хора, които не остаряват. Дължи се на положителната им настройка в живота. И тъй като не желаете деца, както каза, то младостта ви ще продължи още по-дълго.

— Преобладаващото мнение по този въпрос е друго.

— Хората не разбират. С деца се остарява по-бързо. Гледаш ги как растат, как стават големи, големи и автоматически откриваш, че си остарял. Освен това, винаги трябва да служиш за пример. Остава ти само възможността да остарееш и помъдрееш. Доволна съм, че нямам деца. Радвам се, че мислиш разумно като мен, и че Аманда напълно те подкрепя.

Рей си спомни за Дженифър. Тя бе толкова тъжна, когато говореха на тази тема. Не беше ли твърде егоистично от негова страна да иска това от нея? Нямаше ли да я лиши от нещо, за което толкова е мечтала? Може би тя щеше да се вразуми. Трябваше да я убеди, че неговата позиция е правилна.

— Вече е тринайсет и трийсет. Няма ли да седнем на някоя маса? — попита той.

— Нуждая се от още един коктейл — Лоела махна с ръка на бармана. — После ще отидем във френския ресторант. Обичаш ли френската кухня?

— Обожавам я.

Тя се усмихна.

— Изпивам си коктейла и тръгваме. Очаквам да ми разкажеш повече за теб и Аманда. Сега ще сме само двамата.

Даде знак на бармана да напълни още веднъж чашите.

— Къде са Отело и Жулиета?

— Поверих ги на един паж. Дано да го ухапят! Много е нахален и наперен. Но да не говорим за кучетата. Те могат да се защитят, ако се наложи. Да побеседваме за теб и Аманда. Кога ще е сватбата?

 

 

Облечена в елегантен кремав костюм, Аманда слезе от таксито. Портиерът побърза да вземе куфара от ръката й. Стъклената врата се отвори пред тях и тя се отправи към рецепцията.

Беше петък вечер. Фоайето бе празно и спокойно, като изключим няколко възрастни господа, които седяха в белите кожени кресла и четяха. Повечето гости се приготвяха за вечеря или седяха вече на бара, за да се насладят на първото си питие. Аманда се обърна към младия мъж на рецепцията, който й се усмихна приветливо.

— Казвам се Аманда Харис. Запазена е стая за мен.

Той разгърна дневника пред себе си.

— Съжалявам, мадам. Няма никаква резервация за вас. Била е направена, но после е отменена.

— Но аз трябва да остана тук. Важно е. Може би сте сбъркал нещо. — Аманда показа най-привлекателната си усмивка.

— В момента всичко е заето, мис Харис. Бихте ли изчакала за миг. Ще попитам управителя.

— Направете го — тя нервно барабанеше с пръсти.

Младият мъж се скри вътре. В този момент се зададе Лоела е двете си кучета. Отправи се към рецепцията и когато доближи Аманда, Отело започна да джавка. Тя погледна ужасена животните. Лоела й се усмихна.

— Случва се понякога — придърпа здраво каишката на Отело. — Има ли някой тук, който да ми даде ключа?

— Младежът каза, че ще се върне скоро.

Лоела изгледа с любопитство стройната млада жена. Забеляза и пажа с куфара, който стоеше на почтително разстояние.

— Току-що пристигате?

— Бях резервирала стая. Очевидно нещо е объркано. Годеникът ми е тук и се налага да остана.

— Оставете да уредя този проблем. Имам известно влияние тук. Разбира се, че ще получите стаята си, скъпа моя. От Ню Йорк ли пристигате?

— Филаделфия — отвърна Аманда малко надуто.

— Интересно. Имах чувството, че сте от Ню Йорк. Човек може понякога да се заблуди.

На Аманда не й допадна бъбривата стара дама, макар че Лоела бе облечена скромно и ненатрапчиво — с бяла копринена блуза и тъмносин костюм. Освен това Аманда бе нервна. Притесняваше я срещата с Рей.

Служителят на рецепцията се появи отново, придружен от Майк Уорнър. Лоела му помаха енергично.

— Тази млада дама има проблеми, които трябва да решите бързо, скъпи Уорнър. Нуждае се веднага от стая. Нали ще се заемете?

— Мога и сама да обясня — Аманда дори не я погледна, а се обърна към управителя. — Резервирах стая на името на Аманда Харис. Поради необясними причини резервацията ми е отменена. Току-що пристигам и бих желала да получа стаята си.

— Поставяте ни в ужасно неудобно положение, мис Харис. Всичко е заето. Мога да ви предложа само единична стая на четвъртия етаж. Но трябва да ви предупредя, че едва ли би била по вкуса ви. Ако сте съгласна…

Аманда мислеше трескаво. Нямаше много възможности за избор, трябваше да приеме. И без това престоят й щеше да е кратък.

— Дайте ключа.

— Ако обичате, подпишете тук, мис… Но, разбира се можете да го направите и по-късно.

Лоела бе получила отдавна своя ключ, но като чу името й, остана като вкаменена. Беше сигурна, че пред нея стои измамница. От къде на къде тя ще използва името на Аманда. Лоела четеше с въодушевление детективски романи и беше сигурна, че е попаднала на „гореща следа“. А и от самото начало хич не й хареса тази русокоса красавица. Когато дамата се качи в асансьора, тя я последва с кучетата.

— Значи вие сте Аманда Харис от Филаделфия? — попита я безцеремонно.

— Нали чухте.

Аманда нямаше никакво настроение да разговаря с досадната стара дама.

Разбира се, Лоела забеляза нейното нежелание. „Явно момичето не ме харесва.“

— Само да не грешите, мила моя — рече й на излизане от асансьорната кабина.

След това първо предупреждение реши да я остави на мира, но си обеща да не я изпуска от очи. Хрумна й веднага да говори с Рей за това. Блондинката сигурно бе намислила нещо.

Рей току-що се бе преоблякъл и слагаше виненочервената си вратовръзка, когато се появи леля му, заедно с Отело и Жулиета. Заповяда им да седнат и сама се настани в креслото.

— Ти още не си се преоблякла? Нали щяхме да се видим долу в бара?

— Ще умра, ако не получа едно питие. Не можеш да повярваш какво ми се случи преди малко. По следите съм на една измамница.

Рей недоверчиво се засмя.

— Наистина ли?

— Не бъди толкова саркастичен. Във фоайето срещнах млада дама, която се представи за Аманда Харис. Току-що пристигна. Не трябва да я изпускаме от погледа си.

Рей с мъка запази самообладание.

— Аманда Харис? — повтори той.

— Точно. Не знам какво играе. Но сигурно няма да е нещо хубаво. Непременно предупреди истинската Аманда. Тя трябва да знае.

Рей не можеше да проумее. Сигурен беше, че е убедил Аманда да не идва, а въпреки всичко тя бе тук. Не му оставаше нищо друго, освен да разкрие истината, сега, веднага.

— Какво има? Защо не позвъниш на Аманда? — попита Лоела.

Рей седна срещу леля си. Изглеждаше като попарен.

— Трябва да ти призная нещо. Аманда Харис, която си видяла, е истинската Аманда Харис.

Жулиета повдигна глава и изджафка.

— Тихо! — извика Лоела. После погледна отново към Рей. — Нищо не разбирам.

— Аманда, която знаеш, в действителност се казва Дженифър Бърк. Запознах се с нея тук и се влюбих. Тя е жената, с която искам да остана, а с Аманда ще се разделя.

Лоела си пое дълбоко дъх.

— Пил ли си нещо, Рей?

— Всичко е така, както ти казвам. Нямах смелост да ти призная истината. Нали бях безупречният мъж, за какъвто ме смяташе. Влюбих се в Дженифър бурно, главоломно и разбрах, че Аманда не е жената, която желая. Опитах се да й обясня по телефона, молих я да не идва. Но ясно е, че не съм успял да я убедя. Както сама си видяла, Аманда е вече тук.

Дълго време Лоела мълча. Когато отново проговори, все още бе объркана.

— Значи това прелестно момиче, което още от пръв поглед ми допадна, не е твоята годеница? Рей, ти направо ме смаза! Наистина.

— Все някога щях да ти го кажа. Но не можех сега.

— Как не можа? Знаеш, че си падам по лудориите. Разочарована съм. Много!

— Мога ли нещо да направя, лельо? Страшно съжалявам, че те разочаровах. Но ти така внезапно се появи тук. Всичко стана от само себе си. Дженифър въобще не искаше този цирк. Аз я помолих.

Лоела въздъхна.

— Тя ми е хиляди пъти по-симпатична от истинската Аманда. Разбирам те, Рей. С жена като Аманда никога не би бил щастлив. Тя е студена като змиорка. Но сега е тук и се обзалагам, че ще се опита да провали всичко. Трябва да я спрем.

— Искам да те целуна, лельо Лоела.

— А какво чакаш? През целия си живот съм била целувана само от млади и красиви мъже.

Рей стана и я целуна по бузата.

— Сигурен съм, че всичко ще е добре, особено след като си на наша страна. Господи, колко ще се радва Дженифър да разбере, че всичко е свършило. Беше много напрегната.

Лицето на Лоела засия.

— Много я обичам, независимо дали се казва Аманда или Дженифър. Ще свикна с новото име. Тази Аманда ще трябва да я обезвредим колкото се може по-скоро. Такава жена не те заслужава. А аз се застъпих, за да получи стая. Надявам се, че поне ще е толкова мизерна, колкото съм чувала. Така й се пада. Госпожицата си вири твърде много носа. Идва времето, когато ще трябва да го поувеси малко.

— Лельо Лоела! — намигна й Рей съзаклятнически.

— От първия миг ми стана антипатична. Много е високомерна. Може би така прикрива комплексите и неувереността си. Във всеки случай трябва да я спрем. На всяка цена! Да не говорим, че не желая да я видя на рождения си ден.

— Бъди спокойна. Доколкото познавам Аманда, няма да чакаме дълго.

— Тогава излитам. Разкажи й играта момчето ми. Тя изглежда като човек, който винаги получава това, което пожелае. Ще трябва да разбере, че в живота невинаги става така. Да й остане като обеца на ухото. Ще се видим по-късно в бара.

Когато Лоела излезе, Рей си запали цигара. Беше се заклел, че върне ли се във Филаделфия, с пушенето ще е свършено. Сега му се налагаше от време на време. Господ му бе свидетел, че си бе представял престоя тук съвсем другояче.

„Дженифър! Трябваше да й телефонирам, да й кажа, че леля знае истината.“ Но не успя, защото на вратата се почука. Аманда не си губеше времето.

Рей отиде да отвори.