Джил Брейди
Дженифър (1)

I

— Какво мислите за Бахамските острови, Дженифър?

Харолд Спенсър се облегна небрежно върху бюрото на секретарката си, която отбелязваше нещо в своя бележник.

— Във вторник ще летя натам за четири-пет дни и бих искал да ме придружите. Вие на какво мнение сте?

Дженифър вдигна поглед. В нейните очарователни зелени очи, под тъмнорусата й свободно падаща коса, се четеше присмехулна подозрителност.

— Какво точно сте намислил, господин Спенсър?

Тя познаваше добре своя шеф. Елегантен и изискан мъж около четирийсетте, който прекарваше часове във фитнес центъра и под кварцовата лампа, за да запази спортния си вид и да изглежда поне с двайсет години по-млад. Очевидно бе, че кризата на зрялата възраст го беше завладяла напълно. Ако беше поне малко по-отзивчива към него, отдавна вече щеше да бъде в леглото му. Но това въобще не я впечатляваше.

— Какво си мислите за мен, Дженифър? — ухили се Спенсър. — Допускате ли, че искам да ви прелъстя? Доколкото ви познавам, не вярвам дори и да успея да ви заведа на Бахамските острови. Не, имам строго служебен ангажимент.

Дженифър въздъхна облекчено, а шефът й продължи:

— Ще се срещна с Патрик Рун. Заради съдебните разпореждания той няма право в близките години да идва в Ню Йорк. Затова срещата ще проведем там. Както сама знаете, Рун е доста платежоспособен клиент и не мога да отхвърля молбата му. Ще имаме много работа и искам да ме придружите. Нямам никакви задни мисли.

Дженифър се замисли. Усмивката й беше просто открита и привлекателна, но Харолд я намираше за дяволски съблазнителна. Винаги когато тя се усмихваше, в главата му нахлуваха лукави мисли.

— При това положение не бих могла да откажа.

— Окей, значи решено. Тогава резервирайте, моля, две стаи в хотел „Клейтън“.

— В „Клейтън“?

— А къде иначе? Когато господин Рун иска да се срещне с адвоката си, ще трябва да си поразпусне малко джоба. Мисля, че „Клейтън“ ни подхожда идеално. Или предпочитате някое тихо бунгало?

— За Бога не! — възкликна Дженифър.

Харолд се засмя:

— Така си и знаех. Поръчайте и самолетните билети. Честно казано, радвам се, че отивам на Бахамските острови. Ню Йорк през есента не ми е по вкуса. Дъжд, мъгли, листопад. Тези неща ме правят унил и мрачен, а меланхолията направо ме съсипва. На Бахамите блести слънце, а морето е топло.

— Ще си взема банския.

Харолд отново се ухили:

— Доста примамливо. Винаги съм искал да ми се представите в нещо такова.

— А кой казва, че имате шанс за това?

— Е, ще видим. В края на краищата, не отиваме там само, за да работим.

Харолд изчезна зад дебело облицованата врата на кабинета си, а Дженифър вдигна телефона, за да направи резервациите. Тя работеше от една година за преуспяващия адвокат Харолд Спенсър и бързо успя да спечели доверието му. Това обаче не се дължеше само на очарователната й фигура и атрактивния й вид. Дженифър беше сръчна, интелигентна и добре обучена професионално. Беше на двайсет и четири години и знаеше да се оправя в живота. Умееше да контактува с хората, а това беше абсолютно необходимо в нейната професия.

Досега не бе имала възможност да придружава шефа си. Предстоящото пътуване я вълнуваше. Често си беше мечтала за Бахамските острови, за безкрайните бели плажове, за палмите и прозрачните топли води на морето. Хотел „Клейтън“ беше сборище на световни величия и тя, Дженифър Бърк, щеше да бъде там. Колежките й навярно щяха да се пукнат от завист.

Около един часа Харолд напусна кабинета си, за да обядва вкъщи. Той имаше красива съпруга и две очарователни деца, по които Дженифър съвсем бе загубила ума си. Тя обичаше децата и мечтаеше да си роди в бъдеще поне една дузина. Но още не беше срещнала мъжа, който би бил подходящ за техен баща.

По този въпрос беше малко старомодна. Ако се омъжеше някога, това щеше да стане за голямата й любов — нещо особено, единствено, за цял живот.

Но не това беше проблемът, който вълнуваше Дженифър, когато тя, заедно с колежката си Венис, напусна кантората на трийсет и втора улица и се отправи към ресторанта на ъгъла, да хапнат по един хамбургер и да изпият по чаша кафе.

Мислеше си дали гардеробът й беше достатъчен за едно такова пътуване. Разказа на Венис за него, когато седнаха в сепарето. Венис, тънко, ефирно създание с тъмни къдрици и луничаво носле, се опули.

— Бахамските острови — каза тя замечтано. — О, Господи, какъв късмет имаш, Джени. Сега, когато в Ню Йорк вали, ти ще си под топлото слънце! И всичките тези хора! Но внимавай с Харолд! Знаеш го какъв е. Той е на възраст, в която мъжете търсят, начини отново да доказват мъжествеността си. Нуждаят се от нещо младо и свежо в леглото си.

Дженифър се засмя безгрижно:

— Всички познаваме Харолд. При мен номерът му просто няма да мине. Няма аз да съм тази, която ще реши „проблема“ му.

— Мекият въздух, цялата тази южна атмосфера — отбеляза Венис. — Това може да промени човека неусетно.

— Глупости! Моята глава ще се завърти, но не от Харолд Спенсър и не толкова бързо.

— Не казвай голяма дума.

— Никога не се обвързвам с женени мъже — натърти Дженифър. — Мразя усложненията и трудностите. Ако се влюбя в някого, то той трябва да е свободен като мен. В противен случай чувствата ми са блокирани.

— Хубаво е, когато човек има ясни позиции — отговори Венис. — Дано срещнеш някой, който да задоволи изискванията ти.

Дженифър отхвърли със замах косата си:

— Аз не отивам на Бахамите за това. Предполагам, че ще имам доста работа. Но поне малко свободно време все ще ми остане — ще поплувам в морето, ще се насладя на синьото небе и белия плаж, и това е!

— А вечер? — Венис напъха последното парче от хамбургера със сирене в устата си.

Дженифър вдигна рамене:

— Ще видим. Нямам намерение да прекарвам всяка вечер с нашия мил Харолд. Достатъчно е, че по-цял ден ще сме заедно.

— Сигурна съм, че ще опита да те свали.

— И ще преживее най-голямото поражение в живота си. Това наистина не е проблем за мен, Венис. Пътуването просто ме радва, защото ще бъде нещо ново и различно.

— Харолд винаги е бил луд по теб. Откъде знаеш, че не е инсценирал всичко, за да те има най-после?

— Тогава ще остане на сухо — Дженифър избърса пръстите си в салфетката. — Аз съм непреклонна като Орлеанската дева. Когато нещо не го искам, значи не го искам.

Венис се ухили:

— А когато пожелаеш нещо?

Дженифър погледна към дебелия мъж отсреща, който небрежно обработваше зъбите си с клечка.

— Ако нещо пожелая, желая го изцяло и веднага. Но за това са нужни например един невероятен партньор и много силни чувства.

— Можеш да го намериш и в Ню Йорк — каза Венис.