Дикси Браунинг
Кораби в нощта (11)

Епилог

— Скъпа, дойдох си!

— Тук съм — извика Джоя.

Тя тъкмо довършваше шкафчето от кестен. Вместо обаче да го вземе в магазина си „Джоя Атик“, който й създаваше толкова работа, че се наложи да наеме продавач, реши да донесе шкафа у дома. Като му отрежеше краката и с още някои дребни поправки, щеше да се превърне в идеално място, в което касетите и албумите на Тад да се крият от любопитни малки пръстчета.

Тад се наведе и я целуна по врата.

— Ммм, сапун и терпентин. Любимият ми аромат. Не бива така да пълзиш в това деликатно състояние.

— А кой ме докара до това състояние? Пък и „деликатно“ е последната дума, с която бих го нарекла. Анджи ни покани в Ривъртън за Деня на благодарността — за петте годините откакто се ожениха, бяха ходили там само три пъти. — Съгласен ли си?

— Разбира се.

— А майка ти? Мислиш ли, че ще има нещо против?

— Тя ще прекара празниците със семейството на новия си съпруг. Пък и не вярвам да ни покани, поне докато не се появи бебето. Но след това внимавай.

— След това ще трябва да се пребори с мама и татко. Поне няма да се чудим кой ще го гледа. Между другото, Анджи е изпратила снимки. На камината са.

Тад се отдалечи и Джоя се загледа след него с любов, която сякаш се засилваше с всяка година, откак бяха заедно. Положението му на сериозен бизнесмен, собственик на една от най-процъфтяващите детективски агенции в района го задължаваше да носи къси спортни сака, които да подхождат на панталоните му и поне сутрин да слага вратовръзка.

— Хей, старата къща изглежда много добре — подвикна, той от хола. — Макар че оранжевият цвят ми липсва.

— Нищо друго ли не забелязваш? — Джоя се надигна тежко и приближи към Тад.

— Че Ти Джей си е сресал косата на другата страна ли?

— Че Люси все повече прилича на Анджи. Виждаш ли как я гледа Ти Джей? Добре, че скоро ще си има и братче, иначе ще се разглези.

— Сигурно. А пък Ти Джей напълнява с по пет килограма всеки път, когато Анджи забременее.

— В двуреден костюм почти не му личи.

— Трябва му всъщност мъжки костюм за бременни — засмя се Тад.

След година и половина канцеларска работа той си беше все така строен и стегнат. Джоя се гордееше, че от самото начало без колебания бе направила правилен избор измежду братята.

— Седни удобно. Тази вечер ще готвя аз, помниш ли?

— Мексиканска кухня ли? — тя се сгуши до него, доколкото й позволяваше осмият месец бременност и целуна малкия белег на брадичката му.

— Лефер на скара с лют сос и скариди. Става ли?

— За музиката ще хвърляме жребий. Ако е ези, на вечеря ще слушаме Негория, ако е тура — Дуайт Йоакам.

Преди да е успяла да се отдръпне от него, Тад обхвана лицето й. Ласката изразяваше повече любов, отколкото един силен, неромантичен мъж би могъл да изкаже.

— Бих искал да можем да си позволим малко Дон Уилямс. След време на човек започват да му липсват някои неща.

— Скоро — обеща Джоя и потъна в прегръдките му.

— Скоро — повтори той. В гласа му се долавяше и копнеж, и пълно душевно удовлетворение.