Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (3)

III

Не мина и час, през който Жорж все пак успя да дремне малко, и тримата потеглихме през улиците на Самоков. Бяхме натоварили раниците върху магарето — двете тежки отстрани, за да балансират товара, а тая на Румен върху самара. Пристегнахме ги с въженца, които купихме от някакъв частник, оставен като музеен експонат в града на първата комуна. Бързахме, защото магарето беше на торило площада. Аз го дърпах за повода, Жорж ситнеше подир него и се бранеше от конските мухи, подпомаган донякъде и от опашката му. Румен крачеше последен с господарска походка, скръстил ръце зад гърба. Неговият туристически нож, пъхнат през колана, се открояваше като детско ножче върху величествените жълти шорти. На такъв ръст по̀ би прилягал турски ятаган!

Трябва да сме представлявали любопитна четворка, понеже минувачите се спираха да ни доизглеждат, а шопите, тия непоправими присмехулници, неодобрително клатеха глава. И за да не долавяме насмешките им, ние нарочно гледахме към витрините. От всяка витрина ви гледаше светлият, усмихнат лик на Юрий Гагарин, първият турист в Космоса, и ние, тръгнали към върховете, се чувствувахме горди, сякаш роднинска връзка ни свързваше с него. Неволно си спомних, че при гостуването на Гагарин в нашата столица един събрат на Румен от църковния вестник беше писал, че космонавтът бил първият апостол на човечеството, изпратен с благородна мисия в безмълвните небесни селения. Какъв изящен стил. Навред срещахме портретите му. Те ни гледаха от къщните прозорци, взираха се в нас от телеграфните стълбове, фиксираха ни и от стъклените витрини на магазините. И когато напуснахме града и поехме по правото асфалтирано шосе, те пак ни стряскаха по за миг-два от челните стъкла на автобусите и трупчийските камиони, които профучаваха срещу нас.

Гагарин ни се усмихна и от предницата на една джипка, когато шофьорът нарочно забави хода на колата, та младият мъж до него да ни изгледа някак проучвателно изпод каскета си. Навярно сме изглеждали подозрителни!

Тримата се бяхме изравнили с магарето, когато ни отмина джипката, но и тримата забелязахме вторачения поглед на човека с каскета.

— Защо се позагледа тоя? — запита Жорж.

— Май искаше да види дали има и счетоводител между нас — рекох на подбив.

— Защото те пълнят затворите — добави Румен.

И все пак понякога ми се струва, че Румен е лишен от чувство за хумор. Той доказа това подир час и половина, когато, напечени от слънцето, тримата седнахме за отмора в сянката на самотна върба, недалече от местослива на Бели и Черни Искър. Още не седнали, и нашият журналист извади куп вестници.

— Сега да ви прочета очерка за Боянската църква! — заяви той и почна да отбира броевете.

— Може! — съгласи се Жорж и се облегна на върбата, готов да заспи.

— Не, не беше тоя! — някак на себе си промълви Румен.

Той протегна ръка към друг вестник, ала магарето го изпревари, налапа го и го изгълта пред смаяните ни очи. Обиденият автор изкрещя от яд.

— Не, не съм заспал! — гузно извика Жорж. — Хайде, чети!

Той не бе видял случилото се и сега напразно се оправдаваше.

— Магаре такова! — викна Румен към Жорж. — И се подиграваш на всичко отгоре!

— Ти ме наричаш магаре!? Ти, тъкмо ти! — и Жорж неволно се хвана за ушите.

Магарето търкаше чело в потната риза на Румен. Опечаленият автор на загиналия очерк се извърна, изсумтя нещо и ядно го тупна с юмрук по главата, някъде между ушите. В миг то се просна като мъртво в тревата. Просна се и дори не пририта…

— Яйцата! — затюхка се Жорж, забравил обидата.

Магарето беше мъртво. То поне изглеждаше мъртво като пън. Или може би с неподозирано майсторство се преструваше на мъртво. Лежеше разкрачено и нито дишаше, нито помръдваше! Това продължи няколко секунди. Даже Румен се стъписа.

Десетина секунди по-късно започна бавният съживителен процес. Магарето трепна, отвори очи, бавно размърда уши в различни посоки, служейки си с тях като с антени, изпръхтя шумно, за да издуха пръста, полепнала по влажните му ноздри при внезапното сгромолясване, прибра първо единия, после и другия преден крак и съвсем естествено се изправи на четири нозе. Ние го гледахме както библейските хора са гледали възкръсващия Лазар, а то проточи врат, изрева веднъж и се зае да пасе. Пасеше мирно и тихо, без да поглежда към Румен. Навярно му се сърдеше.

— Грубиян! Ще убиеш животното, а то пари струва! — обади се Жорж, загубил всяка надежда да подремне.

— Нито му няма! — примирително отвърна Румен. — Магарешка дяволия! Прави се на епилептик…

Жорж настръхна, готов да възобнови кавгата.

— Хайде, хайде! — намесих се аз. — Било, каквото било… Пък друг път Румен ще пипа по-нежно!

— Да не яде вестници! — промърмори журналистът. — Бих искал да видя как ще изглеждаш ти, ако то изяде някоя твоя книга…

Доводът не беше съкрушителен, защото книгите имат дебела подвързия, но ето че Жорж, тоя сух счетоводител, намери за нужно да добави, че и тогава бедата не би била голяма!

— Виж — продължи той, — ако книгата ти е в ръкопис и ти още не си взел хонорара, тогава работата е друга…

Счетоводителски манталитет! Всичко превръща в активи и пасиви, в левове и стотинки и не държи сметка за културните ценности. Зная, че той преглежда книгите на фабричната им библиотека само при инвентаризация, тъй, съвсем набърже, без дори да разтваря кориците. Не бил чел и моята последна книга!

С Румен е друго. Той чете книгите ми, макар и с не особено благородни намерения. Рови се в тях като следовател, за да търси фактически грешки, случайно промъкнали се шаблонни изрази или редки случаи на художествени преувеличения, които той смята за лъжи. Важното е, че прочита всяка моя книга от едната корица до другата. Затова не държа за подбудите.

Като си отпочинахме на сянка и след като Жорж провери колко от пресните яйца са протекли, аз пък хванах поводите и поведох магарето. Четиримата дружно преминахме моста и поехме край Черни Искър в индийска верига, но тоя път магарето водеше групата. Тъй стигнахме до Гюргьова чешма. То спря да се напие. Като по даден от него знак ние почувствувахме жажда.

— Бива си го за водач! — каза Жорж зад гърба на Румен.

Прекият намек уронваше престижа на нашия водач, избран още в София за предводител на групата, пък и нали тъкмо Румен бе настоял да поспрем в сянката на злополучната върба? Тогава се бе наложил с нахалството си.

— А как ли го викат? — обади се Румен. — Я Гурко, я Джурко, пък може и Джорко — и очите му сипеха злъч върху счетоводителя. — Виж, забравихме да питаме циганката!

— Не вярвам и тя да е знаела името му — невъзмутимо подзе Жорж, — защото магарето е крадено…

— Крадено! — едновременно възкликнахме с Румен.

— Да, крадено, и то отскоро… Инак тя щеше да ни даде интизапския билет.

Какво ли не знаят счетоводителите! Техни са всички тънкости на закона от първия до последния параграф. И в кълбо с конци да увиеш алинеите, те пак ще намерят нишката. Особено за кражби на пари и всякакви други материални ценности. Престо имат нюх за такива работи. Като самите крадци…

Двамата с Румен за първи път слушахме за интизапски билети и техните съвременни разновидности. Веднага изказахме възмущението си от постъпката на Жорж. Та той ни бе подвел с мълчанието си! И сега ставахме съучастници…

— Не се тревожете! — успокои ни Жорж. — Никой милиционер няма да повярва, че един писател и един журналист са могли да купят крадено магаре!

— Защо?

— Защото хората считат писателите, пък и вас, журналистите, за по-умни, отколкото изглеждате, или дори…

— Стига! — прекъсна го Румен.

В това време магарето самодоволно размахваше опашка и бавно завъзлиза по стръмнината. И ние закрачихме подир него. Всички се бяхме смълчали след непосилния напор на Жорж да остроумничи за наша сметка, пък и думите му за краденото магаре наистина не бяха много утешителни. Впрочем има нещо съмнително в самото магаре като животно. Природата е сбъркала с него в три посоки. Сбъркала е и с прекомерния му инат, станал пословичен между хората. Сбъркала е и с предългите му уши. И с още нещо…

Когато превалихме стръмнината, пред очите пи изведнъж се разкри прекрасната панорама на долината на Черни Искър, описвана до втръсване в безброй вестникарски репортажи, в няколко очерка на Румен и една-две мои книги. Някъде в далечината се белееха къщите на Говедарци. А слънцето още препичаше. Умърлушихме се, пот изби по челата ни, краката на Жорж подозрително зашляпкаха в алпинките му. Бедничкият, те тъй много се потят! Уви, реката беше някъде долу, далече вдясно от нас, и нито шумолеше, нито донасяше прохлада.

Жорж пръв наруши напрегнатото мълчание.

— Вижте какво! — заоправдава се той. — Ако бих настоял за интизапския билет, циганката щеше да побегне…

Той почака малко, но никой не подхвана темата.

— Циганката щеше да побегне — продължи счетоводителят, — а тогава можехме да не намерим друго магаре…

И тези негови думи замряха като скучен монолог в маранята.

— А без магаре аз нямаше да тръгна с такава раница — заключи той. — Затова поемам вината върху себе си!

— Виж, това е друго! — обади се Румен, но се сепна, замисли се и веднага добави: — Пък да не мислиш, че правиш някакъв жест? Вината и без това е изцяло твоя…

— Да, тъй ми казва и директорът! — и Жорж въздъхна. — Тъй казват всички директори на своите счетоводители, та ти нищо ново не казваш…

Още по-дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Жорж и той се смълча. Сега вратът му беше почервенял. Личеше, че мислено се бе пренесъл в туткалената фабрика. И се мръщеше от неудоволствие и притеснение.

Наближавахме моста над Леви Искър. Първите къщи на Мала Църква, пролазили чак до шосето през последните години, останаха, вляво от нас. Сетне се спуснахме по надолнището. Изпусталяла от жегата, реката едва мъкнеше водите си. Магарето поспря пред моста, наведе шия към перилата, после предпазливо пристъпи напред и никак нерешително отмина нататък. А мостът издържа и натоварени камиони!

Трябва да му измислим някакво име — неочаквано подхвана Жорж, тръгнал в момента подир дългоухото. Не се задявай, а избери едно прилично име!

— Какво, не ги ли харесва Джорко! — запита Румен.

— Буридановото магаре — неволно издумах, без сам да зная защо.

— Да, Буридановото магаре! — машинално повтори Румен. — Но кой беше тоя Буридан?

Никои не можеше да си спомни кой беше Буридан, тъй щастливо обезсмъртил името си чрез едно магаре, и дали магарето е ходило някога по света или е изскочило от някоя детска книжка. Те са тъй пълни с магарета, с лисици и зайци…

Изстисках мозъка си като лимон и пак не се сетих за Буридан, а все ми се струваше, че познавам тая проклета история. Хиляди пъти бих споменавал Буридановото магаре! Нима съм приказвал като папагал?

Тайната щеше дълго да ми измъчва. Тя ни гнетеше и на минаване през Маджаре, и когато навлязохме в Говедарци и се насочихме по долния път към Гьолечица. Селото беше почти безлюдно в тоя горещ ден. Отсреща, откъм Лакатица, лъхаше на прясно окосено сено и през маранята на превалящото пладне едва долиташе песен на жени, отишли там да пластят откосите. Представих си тази позната идилична картина — и пластетата, и белите забрадки, и стомните с вода под джанките. Понякога жените дремят в тревата. Те дремят отпуснати, с натежали от умора тела, боси и леко разкрачени. Тъй чакат да изсъхнат откосите.

Като отминахме и последните къщи на селото, гората се възправи като тъмно чергило отвъд обширната крайречна поляна, наричана Мокра ливада и доскоро пълна с гъби. Щом видя гората, Буридан се спря като пред зинала пропаст и вече не помръдна. Напразно го подканвахме и напразно прибягвахме до разни хитрости. Той все упорствуваше. От яд запуших. Изпуших цигарата докрай, а животното сякаш позираше на скулптор. Румен задърпа поводите до скъсване и не щадеше ругатните, сетне Жорж взе инициативата и се превърна в нежен баща, запознат с всякакви хитрости, накрая и аз се намесих, опитвайки се да го погаля по ушите. Опакото животно не разбираше от милувки. То настръхна, раздвижи уши и тъй силно ритна с двата задни крака, че горната раница отлетя от самара. Тогава го боцнах с игла по шията…

Невероятно, дори изумително! Още не извадил иглата, даже преди да отдръпна ръката си, Буридан излетя от мястото като тристепенна ракета и запраши към гората сред невероятна пушилка. Изобщо всичко беше крайно невероятно! Тримата го гледахме с провиснали долни челюсти, пък и не гледахме него, а самата пушилка. Също като при излитането на ракета — в първите мигове нищо не се вижда.

За мое щастие никой не бе видял иглата.

— Раницата ми! — изхлипа Жорж.

— Моята е тук! — засия Румен.

Подир две-три минути магарето хлътна в гората и прашният облак почна да се сляга, но скоро над тъмните върхари се надигна мека мъгла. То продължаваше да препуска и там със същата скорост и очевидно нямаше намерение да спира.

— Сега някой шоп ще го намери и препродаде! — рече Румен.

Той нарами раницата си и пръв тръгна по дирите на магарето. Тръгнахме и ние подир него, забравили другия, истинския Буридан. Тоя ни стигаше в момента…