Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (19)

I

В тая сумрачна смърчова гора Жорж и магарето се бяха скрили като две игли в купа сено, ако не и по-добре, защото магарето би могло да прояде дупка в сеното и издайнически да изреве. Никакви ги нямаше! Нямаше ги в горичката край потока, нямаше ги и по-нагоре, гдето смърчовете редеят като самотни рицари, тръгнали на бран срещу простолюдния клек. Виках счетоводителя и по име, и с обидни имена, ала напразно. Вървях, провиквах се и надавах ухо — и кукувицата не отговаряше, а за бухала беше още рано.

Здрачът бързо припадаше. Седнах в тревата и запалих цигара, за да поразмисля. Неусетно попаднах в чара на тишината, на тая особена, почти нереална тишина във високата планина, които настъпва в мрака на синия час. Това е времето на метаморфозите. Всичко наоколо става синкаво, странно прозрачно, едновременно близко и далечно. Ако се вгледаш по-съсредоточено в близкия клек, той почва да се движи, докато скалата отвъд него изведнъж се превръща в отвор на пещера. Взираш се и чакаш да изскочи някое горско джудже. Чакаш, а то не излиза от пещерата. Криело се е зад гърба ти и сега приближава с тихи стъпки в тревата, но дорде да подскочиш, то се превръща във врабче и литва в съседния храст.

Допуших цигарата и пак извиках с пълно гърло. Някой се провикна далече над мене. Навярно беше Жорж. Друг не би вървял по тия места в такава късна доба. Защото туристите спазват часовия си график и преходите от една хижа до друга много по-точно, отколкото писаните наредби за поведението им в хижите. Те стърчат за украса по стените.

Отвърнах на вика и зачаках тоя безславен герой. Всички счетоводители са замесени от друго, по-меко тесто, което втасва с бацила на робското търпение. Въображението им е с подрязани криле. То шари само от едната до другата страна на баланса като залутала се буболечка и главната им грижа е някак да изравнят двете страни. А амбицията, както казва Шекспир, би трябвало да бъде направена от по-твърд материал; и да има по-висока цел, бих добавил аз, макар че това се подразбира.

Наистина защо беше нужно на Жорж да бяга толкова далече от един хрисим милиционер? Ще бяга, но докъде и докога? Ако беше толкова лесно да се избяга, никой нямаше да стои със скръстени ръце.

Истината е, че Жорж е отдавна наплашен. Той, невинният, попадна за една нощ в милиционерския участък още през първите дни подир Девети септември заради сходството на името му с името на някакъв злодей. Грешката биде открита още на другото утро, ала от тоя ден Жорж настойчиво почна да прибавя буквата „Д“ между личното и фамилното си име, за да се предварди от не желани повторения на недоразумението. Тъй и ние свикнахме да го наричаме Георги Д. Петков. В тази малка частица има нещо аристократично или поне отличително до крайна степен. Тъй и Балзак на времето си прибавил едно „де“ към своето презиме — „де“, като това на Жорж, а не и „де“, което звучи някак иронично!

Гласът на Жорж отекваше все по-наблизо. Най-после го видях. Той не вървеше, а потичваше, умело имитирайки равния тръс на магарето. И се сепна, като скочих пред него.

— А Румен? — запита ме той. — Нима го арестуваха? — Тогава да се връщам в манастира…

Какво себеотрицание! Обясних му цялата невинна и смешна истина. Той бръкна в джеба си и изхвърли кутийката с мамарците.

— А магарето? — запитах го на свой ред.

— Избяга… Гоних го надалече. Горе, на Кобилино бранище, трябва да има магарица, но май и кон цвилеше натам!

Потеглихме надолу. Пътечката едва жълтееше в сумрака. Скоро пред очите ни лъсна езерото, цялото стихнало, защото водният змей навярно се готвеше за сън. Не приказвахме, за да изненадаме Румен. Заварихме го потънал в унес край задрямалите води. Може би бе мислил за Мария. Положително бе мислил за нея, и то с добри чувства, защото инак все щеше да се разсърди на Жорж за избягалото магаре.

Скоро нарамихме раниците. Не, още не бяхме стари нито за раници, нито за закачки. Шегувахме се с похожденията на Буридан. Подмятанията на Румен бяха повесели от моите, защото той имаше някакъв актив зад гърба си още край хижа Мальовица, както с право забеляза Жорж, докато аз се бях оказал твърде пасивен край езерото. Пасивен не значи и стар. Възрастните хора прекалено често възразяват срещу нещата, твърде дълго преценяват ползата и вредата, много нарядко се решават на рискована стъпка и почти никога не довеждат докрай намеренията си, а се задоволяват с половинчати и посредствени успехи. Аз не бях такъв: моята нерешителност се корени в някаква младежка свенливост.

Не след дълго закачките ни се прехвърлиха от магарето към Георги Д. Петков.

— Много се уплаши от милиционера! — позакачи го Румен.

— Да! — призна счетоводителят. — Изтръпнах, гласът ми замря и косите ми настръхнаха…

Жорж навярно се шегуваше. Но дори и да беше така, той едва ли знаеше, че повтаря в точен превод думите на Виргилий от края на втората глава на Енеидата. Колко просто, ясно и разбрано! Защото подборът на думите е естествен и приляга към чувствата както ръкавицата към ръката. Страхът изпъква като жив пред очите.

— Така не можеш да я караш! — подхвърли Румен. — Трябва да свикнеш с милиционерските униформи.

— Защо? Да не си намислил да ме пращаш в затвора? Ако е за оная работа, все ще измисля нещо… Даже вече съм го измислил наполовина!

— За магарето ли или за баланса? — запитах го.

— Кой ти гледа магарето!…

Така е! Целият ни живот протича като едно безкрайно надбягване с препятствия — едни по-ниски, други по-високи, и всяка педя равен терен ни служи да поемем по-дълбок дъх, за да прескочим поредното зло. Но какво ли беше намислил Жорж и защо само наполовина? Навярно някоя лъжа, която отказваше да се излюпи докрай!

Езерото остана зад нас! Пътечката край потока ставаше все по-стръмна и ни задъхваше. Румен поспря и пак заяде Жорж.

— Каквото и да казваш, затворите са пълни със счетоводители — каза той.

— И с касиери — нарочно добавих, за да подсладя горчивия хап. — И с магазинери и домакини на разни столове…

— Трябва да си намериш добър адвокат! — продължи Румен. — Ще ти препоръчам едни бивш социалдемократ…

— Остави! — прекъсна го Жорж.

— Ти слушай мене: той познава законите. С цитати ще те насочи към странични вратички. В това има „диалектика“, драги.

— Тогава дяволът ще е бил първият „диалектик“ — намесих се аз, — защото умее да цитира и евангелието в своя полза.

Румен изсумтя от неудоволствие и се тъкмеше да каже нещо жлъчно, но Жорж го превари и каза, че един бивш инспектор от държавния контрол му бил казал, че и дяволът не чини пукната пара, ако зад гърба му не стои умът на един изпечен счетоводител. Тъй рече и пръв тръгна отново нагоре, за да се отърве от приказките ни.

Дали онзи инспектор не е имал тъкмо Жорж предвид, когато е направил забележителното си изказване? Напълно възможно! Той трябва да е прозрял отвъд възглупавата външност на нашия приятел…

Най-после изкачването свърши и тримата закрачихме по-свободно в равен тревист терен, почти без пътека, понеже или нямаше такава, или я бяхме изгубили в тъмата. Вече се намирахме в седловината на Кобилино бранище. Вляво от нас се издигаха тъмните гърбици на двата Мечита, сраснали се в една за през нощта, вдясно тъмнееше ниският хребет на Водния чал, опрял рамо в гърба на Маринкьовица, която се губеше в пепелявото беззвездно небе. Нищо не се виждаше на изток, отвъд самара на седловината. Натам някъде трябваше да бъде заслонът, полегнал почти в скута на Маринкьовица и далече от стръмния скат на Мечитите. И натам насочихме крачките си.

— Нещо свети там! — каза Жорж подир време.

Малко огънче искреше като запалена цигара в далечината, някъде под Големия Мечит. Отгде ли идеше то? Нямаше ги някогашните власи, които пасяха стадата си по тия места, и тайнственото огънче ни изпълни с догадки. Румен се провикна, изревах и аз, сетне се ослушахме. Никакъв отговор не достигаше до ушите ни.

— Коняри или говедари! — заключи Румен.

— И с право, защото туристи не биха оставили нашия зов да кънти като глас в пустиня. На „ехо“-то всеки планинар отговаря с „ехо“, надявайки се да види туристка насреща. Тия провиквания заместват въздушните целувки. Така реве и Буридан.

За да не се разминем със заслона, трябваше да се разпръснем във верига по на двадесетина крачки един от друг, Жорж и аз със запалени цигари и Румен в средата. Той носеше джобно електрическо фенерче, но щадеше батерията. Наистина скъпоценна вещ. Никога няма батерии в магазините! В тях можеш да купиш всякакви вносни артикули, но не и нашенски произведения. Вместо ябълки трябва да купуваме лимони и вместо червен пипер — черен! Странна търговия…

Румен светна за миг с фенерчето, за да наострим уши.

— Ще сварим макарони — извика той.

— Чай — отвърна Жорж от другия край. — За макарони е късно.

— Чакайте! — извиках аз. — Тук има хора!

На десетина крачки пред мене стърчаха няколко тъмни силуета и нито помръдваха, нито показваха по друг начин, че се страхуват от нас. Жорж и Румен бързо се приближиха към мене. Румен щракна фенерчето. Не бяха хора, а коне. Единият изцвили, другият поразтърси грива, третият едва заподскача с букаите. Само четвъртото животно стоеше като изваяно от камък. Беше Буридан, застанал смирено между тях. И конете не бяха коне, а добре охранени кобилки. Те не обръщаха никакво внимание на магарето.

— Да вървим! — рече Румен и хвана дългоухото за повода.

Магарето не се възпротиви. Беше клюмнало уши. Представих си как е търчало към седловината, отдалече подушило трите кобилки, как се е врязало между тях с весело пръхтене и нега в очите и как е посърнало, когато те са го натирили с ритници като досаден гамен.

Негли затова Буридан бе тръгнал тъй покорно подир Румен. Съчувствувах му, понеже разбрах, че и той е бил въведен в мизерията на несбъднати очаквания през тоя ден, пълен с глупави произшествия.

В гъстия мрак заслонът изведнъж израсна пред очите ни, четириъгълен и продълговат като сандъче на ваксаджия и със същия равен покрив. Дървената подложка за обувките стърчеше на десетина крачки пред него, сякаш вятърът я бе отскубнал от покрива. По миризмата познахме, че това трябва да е клозетът.

Румен пръв влезе в заслона и щракна фенерчето.

— Дядо! — чухме уплашен детски глас в другия ъгъл.

Един немного стар дядо надигна глава, примижа, кимна към нас, но сетне погали детето и се обърна на другата страна.

— Тоя ще има да хърка! — прошепна Румен в ухото ми.

— Нищо! Жорж ще му държи исо…

От приличие решихме да накладем огън зад заслона и там да вечеряме. Тъй сторихме. Жорж върза Буридан за побит в земята кол, служил и друг път за укротяване на любвеобилни натури. Огънят скоро се разгоря. И докато наблюдавах тенджерата с чай и изгарях пръстите си при всеки пореден опит да обръщам пиперките върху съскащите въгленчета, Жорж и Румен сновяха до близката клекова горичка и обратно, за да мъкнат клони. Силуетите им изглеждаха огромни в светлия кръг на огъня, после изведнъж потънаха в мрака. Приличаха на привидения. И Буридан бе забелязал приликата, защото ги проследяваше с поглед, докато отминаваха, после извръщаше глава към мене и ме гледаше някак учудено. Кобилите бяха дошли наблизо, но той не ги поглеждаше. Обидата го гнетеше.

— Случват се такива работи, друже Буридане! — казах на глас.

— Ха, ха! — изсмя се Румен зад гърба ми. — На него ли намери да се оплакваш от немкинята? И внимавай да не изгориш клина си, зер нали ще го пазиш за спомен от нея?!…

Ето докъде можеше да стигне нахалството на тоя самозван жених! Той беше възвърнал нормалната си злъч и аз почнах да съжалявам, че тук, в пустота на Кобилино бранище, няма клон на пощите и телеграфите. Една нова телеграма, по-суха и от първата, би го направила по-приемлив като човек поне за още един ден. Онази му бе подействувала като морфинова инжекция, ала ефектът й беше толкова краткотраен! Като алкохолните пари на бутилката ликьор…