Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (24)

III

— Ву̀ци че ви изеда̀т! — закани се някой откъм близката клекова гора.

Овчарските псета доловиха познатия глас и се отдръпнаха по на две-три крачки, но пак лаеха и пак налитаха с оголени зъби към обсадените. Тогава и ние се понадигнахме, пък и Румен, вече окуражен, се развика като ония дервиши, които крещят и се въртят до припадък Буридан, напротив, изведнъж се успокои.

Пред клека застана овчар с калпак, кожух и гега а ръката.

— Ячевидѐра! Ячевидѐра! — викна той, но не помръдна, а това съвсем вбеси Румен.

— Хайде бе, какво зяпаш! — проеча прегракналият му глас.

— Ячевидѐра! — пак се обади овчарят.

Доловил тънката разлика, Жорж плахо ме запита да не би първоначалните намерения на овчаря да са били насочени към нашите кожи. Успокоих го и го поведох натам. Кучетата ни зърнаха, едно се извърна и щеше да се втурне към нас, но гегата на овчаря прелетя във въздуха и сложи край на разпрата.

— Защо не идеш, бе? — изрева Румен към пастира.

— Тѐ ту̀а съм! — кротко отвърна той, но пак не помръдваше и пак ни гледаше отдалече, спокоен и невъзмутим като издялан от камък.

Посъбрахме и камъни, и кураж и с дебнещи стъпки се доближихме до Румен и Буридан. Тогава и овчарят се усмихна и тръгна насам. Навярно ме беше познал.

— Па о̀ти се ме обаждаш? — рече ми той отдалече. Те тая заран минах край кащето ти…

— Този пък кой е? — запита ме Жорж.

— Нямам представа!

Овчарят дойде, отпъди псетата, грабна и гегата и колебливо подаде ръка. Беше си наумил, че трябва да спази градския церемониал. Защото в тия селца нарядко се ръкуват — не заради смолата, с които са изпоцапани ръцете на всеки втори човек. На тия планинци се струва неестествено да държат мъжка длан в ръката си.

Подадох цигара на овчаря и той ми разправи как бил минал край къщичката ми на връщане от селото, гдето бил отишъл за хляб. А другите двама почти не погледна.

Пренебрежителното му отношение още повече разсърди журналиста. Той беше плувнал в пот през тия две минути. И гледаше със зли очи. Навярно се дразнеше и от калпака, и от нечистия кожух и закърпените потури, и от гумените цървули на пастира.

— Викам те, а ти стоиш като дърво! — излая той към селянина. — Питекантропус африканус! Цял неандерталец!…

— Я съм маджарѐц! — някак учудено отвърна овчарят и погледна към мене за подкрепа. — С кочо̀вете пойдох нава̀м, с новѝте, дека им думат мироно̀сни. Те туа лежиме с другаря — и с ръка прехвърли клековата горичка.

Колибката им беше наблизо, ала не се виждаше.

Като си изкара яда Румен се укроти. Мирясаха и кучетата. Само Буридан беше неспокоен и ноздрите му жадно душеха въздуха. Дългоухото гледаше към далечното самоковско поле в смътен спомен по нещо отминало, но по-хубаво от това безцелно скитане из Рила. И изведнъж наду гърло и изрева жалостиво като на плач.

Насядахме на тревата и поведохме разговор с овчаря въпреки пасивната съпротива на Румен. Седнал с гръб към нас, той още не можеше да прости на хрисимия пастир, а с едно око попоглеждаше към кучетата. Чудно наистина, но и те гледаха все в него.

Колко хубаво щеше да бъде, ако взаимността се срещаше по-често в любовта, отколкото при омразата!

Овчарят беше от Маджаре, съседно село на Говедарци. Голяма беше селската му гордост, че пасе прочутите кочове, докарани преди година чак от Съветския съюз. Тя караше Румен да присвива рамене в презрителни тръпки.

— Кочовете ти не са мироно̀сни, а мерѝносови — поправи го той.

— Мери-но̀сови? — и овчарят се загледа в якия му врат. — Йощ не съм ги вишъл да мерят носове… Ние им думаме мироно̀сни!

— Прости сте, прости сте като цървули! — подхвърли Румен.

— Я знам, дека сме прости… Тъй ми казу̀ва и щерката, о̀ти не сакам да се баням като нея ката неделя. Она беше у градо̀, у Софѝя!

— Слугиня, нали? — и Румен се ухили.

— Докторица е! — отвърна пастирът. — Вече стая два месеца ка’стана докторица… Не рачѝха у Софѝя да бъде, та чак у Делиормана я натриха, ама оно̀ че е за три го̀дин!

Румен глътна езика си. Жорж се изчерви, аз тържествувах от локален патриотизъм, макар Мечитите да са малко по-височки от моите родни пловдивски тепета. Само овчарят не разбра какво въздействие бяха оказали думите му върху нас. Имал възможност, изучил щерката и толкоз. Нима има нещо чудно в туй? Пък нали през последните години и от Говедарци бяха излезли млади лекари — девойка и младеж, пък и от другите села в Искровете вече имаше учени люде!?

Полъхна ветрец и трябваше да се позагърнем с якетата. Дорде да ги измъкнем от раниците, овчарят ни поразпита отгде идем и наше ли е магарето, за колко пари сме го купили и къде го държим в София, сетне похвали времето, похвали се и с хубавата трева, която били накосили, и накрая ме заразпитва за ябълковите дръвчета в моя двор. Поразгледал ги бил на минаване оттам в ранното утро — всички били вързали и хубав плод щели да дадат, ако не били тъй сгъстени сред младите смърчове.

Махнах с ръка и казах, че досега не съм изял нито една ябълка от тия дръвчета.

— Мо̀ре и я имах една у дво̀ро — подзе той — и жената не ходи като менека по чаловете, а се до̀ма си седи и па̀ не можахме да я изчуваме…

Купил той преди пет години една висока фиданка от пазаря в Самоков, донесъл я на рамо и я посадил насред двора, та хем да й се радва от одаята, хем по-лесно да я варди от свраки и гарги. Прихванала се фиданката, цъфнала на другата пролет, а на третата вързала плод. Да имало, да нямало до десетина ябълки. Радвал им се той, но не дочакал да види зряла ябълка, защото дечурлигата взели да прескачат дувара, чупейки и керемидите, и кирпичените тухли, и ги обрали още дорде били зелени. На четвъртата пролет ябълката пак вързала. Такава била годината, пък и сланата не опарила цъфтока, че сега над стотина плода се зеленеели по дръвчето. Но тия малки хайдуци пак ги обрали и пак съборили дувара на две места. И тая пролет, когато ябълката пак порозовяла от цвят, той застанал пред нея, гледал цъфтежа, гледал дувара, мислил тъй, мислил инак и накрая решил.

— Жено! — думам на жената. — Я дай секирата нава̀м!

— Оти? — праш̀а ме она̀.

— Оно̀ се е вишло̀ — казу̀вам й, — вишло се е, дека ни тѝзека че ручаш ябука, ни язека! Тогѝз о̀ти да кърпим дува̀ро ката година? Дай секирето навам!

Грабнал той брадвата от ръцете й и с един замах отсякъл дръвчето, а цветът се разсипал по него като ония малки шарени книжки, дето ги хвърлят по булките на излизане от митрополитската църква в Самоков. Сега и главата му била мирна, и дуварът цял! Пък и без ябълки могло…

— Жалко за дръвчето! — казах аз.

— Защо? — обади се Жорж. — И без това не е имал полза от него…

По този въпрос можеше да се спори, пък и Румен сигурно щеше да се намеси в разискванията при по-добри обстоятелства, но присъствието на селянина го дразнеше и той ни подкани да тръгваме. Щели сме да обядваме в хижата.

— Хей я там долу — каза той на Жорж и пръв стъпи на крака. — Зиме тя е пълна със скиори…

Нито Жорж, нито аз бяхме добри скиори и той знаеше това, но по навик не пропускаше случай да подчертае мнимото си превъзходство в една или друга област, колкото и маловажна да е тя. Признавам, бива го със ските, но намекът ме подразни.

— Какво ти хрумна за ски посред лято? — жегнах го аз.

— Тъй! Щях да се спусна надолу и да се отърва от вас поне за малко…

Дочул думите му, овчарят го изгледа от петите до главата, добродушно се усмихна и рече:

— Мо̀ре и без ски че варкаш като ветъро̀, ега̀ те не погнат цѐтата…

— Я си гледай ко̀човете! — озъби се Румен.

— Не им требе гледа̀нье, кугѝ са запладнува̀ли.

Тикнах още две-три цигари в ръката му и двамата с Жорж побързахме да се сбогуваме, за да му спестим някоя неприятност. Румен сърдито поведе магарето надолу по пътя. Като ни видяха да тръгваме, псетата заръмжаха и оголиха зъби, но стопанинът им ги сгълча и те полегнаха в тревата, така превалихме Мечита.

— Сега ще ти покажа най-самотното езеро в Рила — казах на Жорж подир малко, но тъй, че Румен да дочуе думите ми.

Исках да отвърна мислите му от овчарските псета и пак да ги насоча към самотната Мария, защото бях забелязал, че той става по-човечен, когато си спомня за нея. Сигурно още си блъскаше ума да проумее как някоя жена, която и да е тя, е могла да отхвърли кандидатурата му като жених. Все ми се струваше, че тъкмо отказът й го свързваше още по-здраво с нея.

Езерото под Йозола не се вижда от самата гърбица на Мечита. То се разкрива пред погледа едва при първия остър завой, когато пътят окончателно се отделя от билото и вече се спуска с много зигзази към поляната над скиорската хижа. Щом наближихме завоя, аз хванах поводите на Буридан.

— Погледни го и ти! — рекох на Румен. — За него не си писал досега…

— Оставям го на тебе!

— Та после да напълниш очерка си с крадени сравнения, нали?

Възклицанието на Жорж предотврати свадата. Той сам беше открил езерото. И очите му светеха. Щом един сух счетоводител може да се трогне от гледката към Йозола и езерото със същото име под тоя връх, досам смърчовата гора, тя би се понравила на всеки читател. Езеро като езеро, но самотно, и туй би трябвало да се подчертае. Но някак двулико, защото блести в отвъдния край и е тъмно в отсамния, гдето хвърлят сянка едрите смърчове. Гледах, мислено подбирах думи за пейзажа и в същото време чувствувах как и Румен опипва езерото с око на професионален очеркист.

— Да! — каза той. — Става за две колонки. Например за седмицата на гората… Но тя вече отмина, а кой ще чака цяла година, преди да му вземе парите?

— Брей! — възмути се счетоводителят. — Уж все за красота говорите и двамата, а всичко превръщате в пари…

Досадна забележка! Хвърлих един последен поглед към езерото, поразмислих миг-два и реших, че то изглежда тъй хубаво именно понеже е самотно. Така и Вечерницата ни се струва най-красива тъкмо привечер, когато само тя свети на небето. Изгреят ли и други звезди, чарът се изпарява.

Отново повлякохме крака по неравната настилка на стария друм, свлечена на места от преспите и доразбита от пролетните пороища. Буридан вървеше и кокетливо чупеше колене по надолнището. Като наближихме клека, птички запрелитаха над нас. Тогава Румен ни остави. Той се запровира в гъсталака през преките пътечки, та по-скоро да стигне до хижата. Винаги се тегли настрана като шугаво шиле. Краен индивидуалист! По-индивидуалистичен и от капиталист, а членувал в партията на социалдемократите! Чуден хибрид! Сигурно са го прибрали заради вестника, а и той заради вестника ги е търпял. Инак не мога да си обясня нещата.

Задницата на магарето се друсаше ритмично, а в синкоп с нея похлопваше и тенджерата връз самара. Сиво и черно! Контрастни цветове, макар сивото най-лесно да прелива в черно. Тъй става и с мислите на страдащ човек, особено когато се въртят в един омагьосан кръг. Като тия на Румен например…

И докато гледах как журналистът си пробива път с ръце и глава в просеките на клека, запитах Жорж за края на тази връзка между Румен и неговата Мария.

— Не знам! — отвърна той. — Случаят не е типичен…

Нито бил чул, нито бил чел някъде за брачни преговори с писма и телеграми, а за типичното научил от нашия литературен вестник. Получавали го във фабриката та затуй го попреглеждал. И винаги оставал излъган — вместо стихове и разкази, в него намирал скучни и предълги теоретични статии. В тях все за типичното се разправяло.

— Няма литература във вестника ви, а има наставления как да се пишат книги.

— Остави! — прекъснах го, защото не исках да споря с невежа. — Я погледни натам!

От най-западния завой на порутения друм Лопушкият връх се зъбеше насреща като огромен прогнил кътник с непочистени остатъци от сирене в него — тия почти вечни снежни преспи, скътани в пукнатините на скалата. Порадвахме се и на върха, и на страшната бездна под него. Тъкмо тя поразява окото.

Копитата на Буридан отекваха надолу и ни подканиха да тръгнем.

— А за вестника ви ето що: сами си копаете гроба! — отсъди Жорж — Я си представи, че на десетина читатели един рече да пропише, подтикван от тия теоретични наставления?

— Не думай, Жорж! И без това няма хартия за всички… Пропишат ли още хиляда души къде ще му излезе краят?!

— Тогава ей такива като тебе хич няма да свързват двата края!

Тази безрадостна перспектива ме гнетеше през останалия път до хижата. Буридан ни бе изпреварил. Заварихме го да се крие в сянката на близките смърчове, недалече от Румен, който се излежаваше на припек на стълбището с ръце под врата и очи в небето. Още не пристигнали, и аз побързах да споделя тревогата си с него като събрат по перо.

— За книги хартия може да няма, но за вестници винаги ще има — отсече той. — Книгите са нужни на читателите, а без вестници никак не може, зер без тях как ще напътствуваш хората? А има ли вестници, ще има и вестникари!

Тъй рече и пак навлече една от привичните си усмивки — колкото злъчна, толкова и ехидна, — за да подчертае, че пак ще бъде по-добре поставен от мене.

— Хайде да обядваме! — подкани ни Жорж и тръгна към вратата.

— Някой няма! — възпря го Румен — И хижата е затворена.

Тая хижа под Мечитите винаги е затворена освен когато скуката подгони пазача от селото и той реши да се поразходи насам. Понякога двамата се срещаме по пътя и се разминаваме мълчаливо като философи. Обикновено аз съм по-тъжният.

— Не се тревожи толкова! — рече ми Румен. — Ще си намериш една синекурна служба, та хем да си стоиш в къщичката, хем да си получаваш заплатата. Тогава няма да се тревожиш, че трябва да чакаш ред за хартия…

— Хубаво, но где такава служба?

— Стани пазач на тая хижа, драги!

Буридан изрева в отговор вместо мене.