Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Трима с магаре из Рила

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София, 1963 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Формат: 20/14

История

  1. — Добавяне

II

Бихме привършили с вечерята и двамата с Жорж мълчаливо пушехме, докато Румен разравяше с пръчка потъмнелите въгленчета в огнището.

— А сега казвай как мислиш да се отървеш от затвора! — рече той на счетоводителя.

— Да не съм нарушил някой закон, та да ида в затвора?

— А нагласеният баланс? И премиалните?

— И прасенцата? — добавих аз, защото не можех да не си спомня за тях след противната сухоежбина.

Георги Д. Петков се усмихна снизходително, както съм го виждал да се усмихва на синчето си, когато то поставя щекотливи въпроси — за произхода на облаците или кой прави човеците.

— Ще започна е прасенцата — подзе той, — понеже това е най-лесно за разбиране.

— Какво има тук за неразбиране! — възроптах. — Превърнали сте фабричния двор в прикрита кланица и най-подло сте изяли невинните животинки!

— Да. Формално това е така. Но ти забравяш, че сме били принудени да колим прасенцата, веднъж осакатени по тяхна собствена вина или по вина на майките им. Има протоколи за това…

— А защо не сте ги предавали на готвача в стола? — упорствувах аз.

— От грижи за човека драги… Днес грижата за човека стои над всичко, а ти искаш да храним работниците с умрели прасенца! Не очаквах това от един писател…

— А защо сте яли леш?

— Имали сме здрави стомаси, рискували сме и сме изяли умрелите прасенца. Ясно, нали?

— Я не ни пращай за зелен хайвер! — обади се Румен. — Кажи защо никога не сте канили нито директора, нито партийния секретар в кръчмата?

— Как!? — възкликна Жорж. — Ти, бившият социалдемократ, ти искаш от мене да си играя с живота на директора, човек от съпротивата, и да уморя партийния си секретар? Не, само това не бих направил!

Той сякаш говореше пред съдебни заседатели и цял се зачерви от възмущение. Тогава Румен рече, че доводът може да мине пред баламите, но че такъв страшен мор между прасенцата би удивил и най-лековерния човек.

— Това трябва да се провери! — невъзмутимо отвърна Георги Д. Петков. — Все ще се намери някое кооперативно стопанство около столицата с небрежен нагледвач на свинките, при когото смъртността на прасенцата да достигне двайсет на сто. Защото да не мислите, че сме изяли повече от два-тринайсет прасенца? А всичките не са били повече от шейсет. С други думи, ще се позовем на официални статистически данни…

— Опасна пасмина! — и Румен цъкна с език. — Просто не съм те познавал досега.

— Я гледай! — възмути се Жорж. — Тъкмо на тебе ли трябва да обяснявам, че битието определя мисълта, а покрай мисълта и нравите?

Винаги бях считал Жорж за някакъв интелектуален дребосък, но сега разбрах, че с такава казуистика той може да сложи всеки адвокат под миндера.

Бяхме се смълчали. Вратата на заслона изскърца и подир малко видяхме дядото да отива с припрени стъпки към отходното място. Идеше ми да се усмихна, но се сетих, че и нас ни чака същата старческа неволя. Дядото скоро се върна. После пак настана тишина. Загаснало бе и огънчето в другия край на седловината. Ниско над Мечитите две-три звезди се мъчеха да се проврат между реещите се облаци и тъжно примигваха. Потръпвахме и ние от нощната роса.

— За прасенцата ще ти се размине — каза Румен подир време, — но да знаеш, че ще те окошарят за фалшифицирания баланс!

— Кой казва, че балансът е фалшифициран? — отекна Жорж. — Има ревизия, има и вещи лица и аз съм готов да им окажа съдействие.

След тия думи той храбро закима с глава, забравил недавнашното си бягство пред милиционера.

— Нищо не разбирам! — казах. — Одеве говореше едно, сега друго…

— Това е малко сложничко — отвърна Жорж, — но ще се опитам да ви обясня как стоят работите, стига да ме слушате с внимание.

— А телеграмата? И телефонният разговор? Нали ти каза, че всичко било разкрито!

— Подозрения, драги, само подозрения… Може и да съм сторил някаква грешка, но тя е била неволна, добросъвестна. Такива грешки са почти неизбежни при въведената практика… Говоря за нашата фабрика, нали? — и той ни изгледа. — Вярно, има грешка, но бих искал да видя тоя, който ще може да я открие!

Такава горда самоувереност лъхаше от пламналото му лице, че двамата с Румен се стъписахме. Той забеляза това и побърза да ни избави от смайването. Ала то растеше кресчендо.

Накратко — административният персонал в тая малка туткалена фабрика по необходимост наподобявал знаменития колектив от баснята за орела, рака и щуката. Директорът искал да се изпълнява общият план, а при възможност и да се преизпълнява, инженерът гонел по-висок рандеман или от по-малко кокали да се прави повече туткал, химикът, напротив, държал за доброто качество на туткала, та да не се разлепват мебелите, а такъв туткал не се произвеждал от по-малко кокали, както я карал главният инженер…

— А ти — запитах го, — ти какво преследваш?

— Нищо! — смирено отвърна Жорж. — Аз съм главен счетоводител или нещо като огледало, в което се оглеждат действията на всички. Само регистрирам фактите. Това е формалната страна на въпроса…

— Има ли и друга? — запита Румен.

— Има… Ако желае, счетоводителят може да смаже или тая, или оная кола. Искам да кажа, че той може да помогне било на инженера, било на химика, било на плановика.

— Но нали в счетоводството се работи с цифри — засякох го аз, — а всяка цифра е една дадена величина?

— Да — съгласи се Жорж, — донякъде е така, но по-често не е така, защото счетоводителят борави с четири доста колебливи величини и може да ги нагажда по свой вкус.

— Например?

— Например количеството и стойността на употребените кокали през даден месец, а това са две различни величини; или количеството и стойността на употребените въглища през същия месец, защото и тук имаме две различни величини.

— Не разбирам! — каза Румен.

— За да разберете, ще оставя настрана въпроса за въглищата, но вие го имайте като едно наум! Сега да видим как стои работата с кокалите… В двора на фабриката винаги има купища от тях. И трябва да има — подчерта Жорж, — защото производството е непрекъснат процес. Работниците не се интересуват дали плановикът е доставил навреме нови вагони с кокали. Те вземат от общия куп.

— Е?

— Разковничето се крие в това, че кокалите се мерят само веднъж, когато ги разтоварваме от вагоните. Туй правим за евентуални рекламации… После ги струпваме в двора и те стоят там на разположение на работниците и на плъховете. Плъховете им оглозгват сухожилията, което дава известна фира, а работниците ги пъхат в пещта според нуждите на производството и ги пъхат там, без да мерят количествата. Такава е заварената от мене практика.

— И после? — подканих го, защото дотук всичко беше ясно.

— Не се ли досещаш, че мога месеци наред изкуствено да намалявам количествата на употребените кокали? Защото никой не знае точно колко кокали са били взети от общия куп… И като намалявам тези количества, аз увеличавам рандемана на главния инженер!

— И какво от това? — запита Румен.

— Нима не разбирате? По-високият рандеман води към по-големи печалби на единица продукт. Например на сто кила туткал… Сега ви е ясно, нали?

Изглежда, че и Румен не беше проумял тая метафизика, но и той като мене се посвени да отговори отрицателно.

— Вторият въпрос се отнася до стойността на кокалите — академично продължи Жорж. — Едни кокали идват отблизо, например от София, други чак от провинцията.

— Е? — пак го запитах аз.

— Цената им навред е една и съща, но стойността им се променя с транспортните разноски. Кокалите от София са най-евтини…

— От това излиза, че…

— Излиза, че счетоводителят може да пресметне по-ниска себестойност на кокалите за даден месец, стига да предположи — и Жорж наблегна върху последната дума, — стига да предположи, че работниците случайно са измъкнали от общия куп тъкмо по-евтините кокали, докарани отблизо.

— С други думи? — обади се Румен.

— С други думи, счетоводителят може на воля да увеличава рандемана и да понижава себестойността на произведения туткал и да кара тъй месеци наред.

— И всеки месец да реализира премиалните за административния персонал?

— Премиалните се полагат на тримесечие и се полагат по закон, а законите, както знаеш, не се коват от счетоводители — заключи Жорж.

Румен мислеше трескаво и главата му се тресеше от усилието като предницата на автомобил с допотопен мотор. На свой ред и аз чувствувах нужда от чашка освежително кафе. Наистина колко сложно нещо било да се прави туткал!

— Слушай, Жорж! — каза Румен. — Тук има някаква уловка… Как можеш всеки месец да намаляваш количеството на употребените кокали?

— Да! — досетих се и аз. — Щом ги намаляваш, другите кокали ще растат като грамада в двора ви и накрая ще затрупат фабриката ви…

— Ех, нима не разбирате, че те растат само на книга? — с досада отвърна Жорж. — Но аз пак печеля, защото изчислявам по-голяма фира на несъществуващи кокали, особено през летните месеци…

— Но накрая, какво ще стане накрая?

— Вярно! — рече Румен. — Накрая дворът ще се опразни от кокали, а по книжата ще има цели камари! — и той засия от откровението си.

— Точно така! — похвали ни Жорж. — Дворът наистина би се изпразнил от кокали, ако всяка седмица не пристигаха нови вагони, защото и производството, както знаете, никога не спира. А кой ще седне да измерва оная могила от смрадливи кокали, които вонят от единия до другия кран на Волуянци? Никой, абсолютно никой!

— Тогава?

— Тогава ония от главното управление имат много здраве от главния счетоводител Георги Д. Петков! — рече Жорж и тръсна глава като безгрив лъв.

Спогледахме се с Румен и безпомощно присвихме рамене, удивени от тая безукорно чиста счетоводителска съвест.

— Куче влачи, диря няма! — процедих през зъби.

— Има такава приказка — съгласи се Жорж.

— Но тогава защо са пълни затворите със счетоводители? — ядно запита Румен, връщайки се към първоначалната тема.

— Защото не всички счетоводители си отбират от работата.

С тия думи Георги Д. Петков достигна висините на нахалството, макар всъщност да казваше истината, самата истина и нищо друго освен истината.

Станах да сваря кафе и докато се размайвах над джезвето и Румен зорко следеше ръцете ми, за да не го катурна, Жорж благополучно задряма. Тогава Румен го наметна с платнището и прошепна в ухото ми, че такъв безценен счетоводител не бива да простине. Сам Ленин бил казал някъде, че социализмът е счетоводство плюс електрификация!

Чудно ми е защо досега нито един счетоводител не е бил провъзгласен за лауреат на димитровска награда…

Най-сетне кафето кипна. Жорж се размърда, отвори очи, пое чашката и засърба врящата течност. Изглеждаше доволен от себе си. Докато гледах оплешивялото му теме, неволно си припомних жена му, а покрай нея и първия й мъж.

— И ако все пак ония от главното управление — деликатно подзех, мислейки за предишния съпруг на Станка, — ако все пак наредят някой да измери наличните кокали в двора на фабриката ви?

— Ще установят липса от десетина тона. И само толкоз! Грешката, ще трябва да признаят, е станала неволно. И веднага ще възприемат предложението, с което се връщам в София.

— Ти ще направиш предложение?

— Да. Ще предложа работниците ежедневно да измерват количествата на употребяваните кокали.

— Тогава сам ще си вържеш ръцете! — заяде го Румен. — Ще ги вържеш и занапред не ще хитруваш.

— Не! — спокойно отвърна Жорж. — И вие забравяте, пък и ония не ще се досетят, че остават въглищата. И въглищата, и фирите… Това са подвижни колебливи величини. Мърдат като живак!

Вярно, и двамата с Румен бяхме забравили въглищата и сега се спогледахме. Тая лисица имала две или повече опашки!

— Виждам, че няма да ти дотрябва моят адвокат — призна Румен.

Жорж пак ни се усмихна снизходително, сетне се отпусна и взе привичния си невинен вид, сякаш нито е ял лук, нито е помирисвал нещо смрадливо. Затова и французите казват, че външността често ни кара да се лъжем за хората. Жорж само изглеждаше глупав. И печелеше от това.

— Трябва да спим! — каза нашият хитрец.

— Ти ще спиш и хъркаш, пък ние ще будуваме! — навъсено рече Румен.

— Че хъркай и ти, ако можеш! — възрази Жорж. — Никой не ти пречи…

Тъй рече счетоводителят и пръв тръгна към бараката.