Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (25)

I

Жорж беше успял да ни зарази със своята сънливост, както други предават челния си опит на непосветените, и двамата с Румен скоро заспахме до него в тревата край още неразтребената софра. Спомогна и юлското слънце, което препичаше като в морето, и окръжаващата ни тишина. Пък и къщичката ми не беше далече от хижата. Спокойно можехме да поспим.

Събуди ни клаксонът на автомобил и усърдният опит на Буридан да имитира тоя сигнал. От колата наизлязоха туристи, подбрали и пазача на хижата от селото. Други идеха пеша отдолу, откъм гората. Гласовете им вече долитаха до нас.

— Хайде да побързаме! — подкани ни Румен. — Не ми харесват тим облаци! — и той вдигна очи към сивите вълма над върха.

Тъй е в планината: до обед пече, следобед тече. Но не и в такава сушава година. Казах на Румен, че силен дъжд никога не иде откъм Лопушкия връх, но той беше непреклонен и вече стягаше раницата си. Хижата щяла скоро да се напълни със софиянци и това го караше да се мръщи. Защо да ни гледат с магарето и тия полупразни раници? Могли сме да станем за присмех…

Когато човек като Румен си науми нещо, винаги ще намери и съответните доводи.

— Ти забравяш, че днес е събота! — каза журналистът.

— И сега моите колеги са в кръчмата — тъжно добави Жорж.

Не можех да му предложа печено прасенце, но думите на счетоводителя ми припомниха, че в избата на къщичката си бях скрил няколко бутилки бяло вино. Вестта го накара да се разбърза. Скоро натоварихме Буридан и аз го поведох нагоре, а не надолу, отгдето идеха туристите. Щях да ги преведа по околен и много красив път — една заглъхнала алея сред гората, посипана с безброй иглици от клоните на смърчовете, с две бързи рекички под каменните мостове връз нея и с много здравец в тъмните долове. Там и дърветата са обрасли в лишеи и изглеждат брадати, и катеричките спокойно се гонят по стеблата, и гълъби гугукат в невидимите гнезда.

— Ще превали! — обади се Румен и се намръщи.

Облакът затули слънцето и хвърли тъмна сянка върху поляната. Изведнъж стана прохладно. Забързахме, стигнахме до превала край гроба на незнайния партизанин, почти винаги окичен с китки горски цветя, и се спуснахме по коларския път към Юрушка река. Пътят свършва при реката. Тя беше премаляла от сушата и едва къркореше, защото и голямата преспа в снагата на Мечита се беше стопила и сега леглото й неприветливо жълтееше. Поведох магарето през просеките в клека. Нейде долу под нас, в тъмната смърчова гора, глухо отекна брадвата на секач. Провикнах се и ударите секнаха.

— Контрабандист — обясних на Жорж, който крачеше подир мене. — Ще се скрие. Дорде отминем.

— Ето, че почна да капе! — обади се Румен. — Нали ви казвах, че ще завали?

Той се мръщеше на тия първи капки, но скритом се радваше, че беше излязъл прав. Ала капките скоро зачестиха. И когато стигнахме до моста над реката и поехме право на изток по широката алея, стрелите на тоя кратък летен дъжд заудряха по главите ни и по голите ни крака и трябваше набързо да измъкваме якетата от раниците и да навличаме найлоновите пелерини. Жорж пръв се предреши и съвсем неочаквано се метна върху самара на Буридан. Румен се развика по него, но той пришпори магарето и двамата скоро изчезнаха отвъд първия завой. Сега журналистът се заяде с мене.

— Защо го остави да заспи горе? Можехме да избързаме, а и ти взе, та легна до него. Той само в гроба ще се наспи…

— Румене — рекох, — уж си въздържател, пък се боиш от дъжда! Та има ли по-чиста водица от планинския дъждец? Хайде, лягай по гръб, отваряй уста и гълтай до насита.

Той измърмори нещо и преднамерено избърза с едри крачки.

Не, пиячите не биха се разсърдили, ако от небето валеше карловски мискет. А Румен не беше прав. Един истински въздържател би трябвало да бъде по-последователен и да не мърмори срещу дъжда. Той би се захласнал в тоя странен контраст между небето и земята, когато слънцето, скрито зад облаците, ни праща светлината си смекчена и замъглена, докато всичко в краката ни неочаквано заблестява и искри с лъчите на небесното светило, прокраднали се през облаците с дъждовните капки. Ето, небето тъжно сивее, а мокрите камъчета блестят. Блестят и малките мътни локвички, и нашите две найлонови пелерини, и иглиците по смърчовите клони. Редно ли е да се отвръща от диалектиката в природата? Но той беше избързал и нямаше как да го питам.

Колко различна е тая смърчова гора в ранна пролет, когато тук-там край дънерите на отдавна отсечени дървета гиганти се гушат снежни преспи, прозирни като дантели в краищата, гдето никнат лилави минзухари, и по-дебели към самия пън, досам плоското му чело, почерняло от влагата и поръсено с люспи от огризани шишарки — тая едничка храна на катеричките през дългата зима. А някъде встрани безпомощно лежи пречупен от бурите смърч, опрял връх в ствола на свой по-мощен събрат. Южнякът пристига задъхан, на пристъпи, провира се през пролуките и оголените места и тъй раздвижва клоните на смърчовете, че те се разтягат и протягат като десетки живи ръце към короните на съседните дървета, също обхванати от предпролетна треска. Смърчовете сякаш оживяват от тия тръпки, шумолят и въздишат, събуждайки се за нов живот. Скоро гранките им ще покарат резедави филизи и ще вържат плод — дребни шишарки, поръсени е канела. Тогава ще литнат облаци от жълт прашец над цялата гора…

Дъждецът скоро спря. Забързах подир Румен и не след дълго го настигнах, защото и Жорж се беше спрял. На това място алеята се раздвоява.

— Накъде? — запита счетоводителят от гърба на магарето.

— Тук всички пътища водят към моята „Бърлога“.

Румен измърмори нещо, но тръгна напред. Вървяхме все сред тая разплакана от дъжда гора и алеята неусетно почна да се снишава. Долу, вляво от нас, бучеше рекичката Грековица. Вече наближавахме втория мост.

Колко кротък беше нашият Буридан! Пък и Жорж не тежеше много, и раниците ни бяха почти празни, и пътят беше гладък. Дългоухото едва ли се сърдеше на счетоводителя. Гледах и единия, гледах и другия и си мислех защо никой поет не бе възвеличил магаретата. Философът Буридан бе прославил себе си… Вярно, Исус бил влязъл в Йерусалим връз ослица, ала в шетнята около него хората не бяха запомнили нейното име. Изглежда, че тя е била по-скромна и от сина божи. Пък и в цялата история има нещо мъгляво, защото Исус вече никъде не се явява връз ослица. Трябва да е продал нещастното животно, за да се храни с парите от него. Или пък се е бил възгордял и е напъдил ослицата…

— Жорж! — обадих се на подбив. — Ти щеше да бъдеш Санчо Панчо, ако имахме един дръглив Росинант за Румен.

— За него по̀ би подхождал Буцефал на Александър Македонски — ласкаво отвърна счетоводителят, защото Румен се бе изчервил.

Александър или Дон Кихот? Всъщност рицарят идеалист е далече по-достоен за нашата почит от тоя целеустремен завоевател на чужди земи. Първият е искал да поправи света, а вторият — да го направи свой. И Румен не биваше да се сърди за сравнението.

— Знаеш ли, Жорж — нарочно се обърнах само към счетоводителя, — че когато Филип, цар на македонците, повикал философа Аристотел за учител на Александър, бъдещият владетел на света бил някакъв полудив тринайсетгодишен хлапак, който опитомявал съвсем диви коне, признати за неподатливи и от най-опитните мъже?

— Е? — недоумяваше Жорж.

— И че Александър постигнал далече по-големи успехи с дивия кон Буцефал, отколкото Аристотел с Александър…

— Какво искаш да кажеш с това? — процеди Румен, настръхнал от мнителност.

— Че за опитомяването на някои уж културни, но диви мъже не е нужна никаква наука, а…

— А какво? — и Румен заплашително се приближи до мене.

— А една добра, колкото кротка, толкова и умна жена.

Той се стъписа и отвори уста, ала не продума. Речеше ли да се заинати и да започне спор, трябваше да отрече тия достойнства у Мария. Бях предвидил туй и затова продължих да крача спокойно.

— Съгласен съм! — обади се Жорж от гърба на Буридан.

Явно беше, че той няма предвид себе си, нито своята Станка.

— Я слез от магарето! — и Румен го хвана за крака.

Жорж се покори. Пак скътахме в раниците си якетата, и найлоновите пелерини. Това сторихме на самия мост. Грековица никак не беше помътняла от дъжда, блъскаше се в балваните, с мъка се провираше под ниския каменен свод и все тъй задъхано припкаше надолу с белите гриви на вълните. А от моста пътят извива нагоре. Вдясно гората е борова, вляво смърчова с някоя и друга млада мура, източила снага като девойче сред тия дърти ергени. Възлизането свършва при един остър завой, отгдето се открива гледка и към хижата, и към Лопушкия връх. Оттук правият път води наляво и надолу.

Не мина и четвърт час и Буридан изрева насред Преслапа — тая обширна поляна в седловината между два гористи хълма, гдето някога е стърчала ловната хижа на Фердинанд, цялата от обли греди. И сега имаше греди на поляната, превърната във временен горски склад. Дотук идват трупчийските камиони.

Сенките на старите смърчове вече се удължиха в тревата, а аз исках да пристигнем в моя горски дом още по светло и затова гледах да не се застояваме в Преслапа. С мъка се откъснахме от гледката към Средонос, извишил нос между два по-малки събратя. И пак тръгнахме надолу. Десетина минути по-късно стъпките ни изведоха до широк завой при „Стария палат“ и аз поведох Буридан по една скрита пътека вдясно от друма, направо през боровата гора. Местността е стръмна и нагърчена, пък и пътеката се разчленява и преплита като плетеница между едрите и оредели дървета. През широкия и тъмен дол вдясно протича малката Бошкова бара. Лете тя комай свършва в моя двор.

Неусетно излязохме от гората и се изправихме пред полето — това наклонено поле на Говедарци, някога прилично на селска черга с дълги и тесни ивици — едни ръждиви като ръжда, други с тъмнозеления цвят на картофените стебла или светлосини като цъфтящия лен или бели от хилядите маргаритки по междите. Защото и частните ниви бяха малки, тесни и източени като ленти. Сега полето се ширна пред очите ни като огромна зелена градина от гората чак до селото в дъното на долината. Вярно, липсваха живописните шарки, но някаква мощ лъхаше от тоя простор. Една нова, непозната мощ, която извираше от безсинорната земя, оросявана в миналото от потта на прегърбения орач. Прокудени от трактора, и орачът, и мършавите му волове бяха изчезнали завинаги. Само песните на жените са все още тъжни като миналото. Ала новият бит ще промени и тях!

Къщичката ми се белееше досам последните едри смърчове, пролазили от гората в двора, и в края на поредицата млади дръвчета, посадени лично от мене преди десетина и повече години. Тия млади смърчове, към стотина на брой, са моята утеха и гордост — те щяха да надживеят и мене и книгите ми. Бяха израсли до два-три човешки боя и отдавна заглушаваха ябълковите дръвчета.

— Как живееш тука сам! — зачуди се Жорж, докато връзвах магарето за един от едрите смърчове. — Ако не те познавах, бих помислил, че си мизантроп…

— Ни най-малко, Жорж!

Имаше ли смисъл да го уверявам, че обичам и хората и живота, а с тях и земята, и небето с неговите изгреви и залези? А хората обичах дори прекалено, с някаква вродена склонност да вярвам в доброто у всекиго и в чистите помисли на всички. Тъкмо тя ме караше понякога да се заключвам разочарован в тоя горски дом Трезвият Жорж нямаше да проумее това…

Бяхме застанали пред стълбището и двамата ми другари вече мои гости, любопитно оглеждаха двора, макар да бяха идвали и друг път тук. Румен бе забравил сръднята си, покорен от тишината. Усмихваше се в броеше ябълките по близкото дръвче, сякаш си спомняше разказа на овчаря. Тъй тихо беше, пък и слънцето вече се спускаше някак припряно над Кабул и билото на планината розовееше от жежкия му дъх, та не бързах да отключа вратата. В такива минути човек изпитва странна леност и не се помръдва.

— Хубаво! — рече Жорж. — Но през зимата трябва да е тягостно, дори неприятно — и той неволно потръпна.

— Да — съгласи се Румен, — ако човек стои тук повече от една неделя…

А колко хубаво е зиме, когато навън вали, пък ти си вътре, в затоплената стая, и слушаш как пукат сухите клековици в печката, а снежинки се въртят като бели пеперуди пред прозореца и неуморно застилат земята, трупат се една връз друга цял ден и цяла нощ, без да поспрат нито за миг, а на утрото пак те посрещат с въртеливата си гонитба из въздуха, заличили и снощните ти стъпки в снега, затрупали и младия шипков храст, и онзи самотен магарешки трън, който довчера храбро виреше бодливата си главица над бялата постеля. Вали и не спира и на втория ден, и през втората нощ, и на следното утро. Дворът се прояснява едва към пладне на третия ден, но из въздуха още се носят отделни уморени снежинки, блуждаещи като влюбени светулки под едно тъмно лилаво небе, а ветрецът подухва и подгонва тънки мрежести воали от ситен снежец върху слегналия се през нощта дебел килим и ги гони и разстила по целия двор, както нежният повей набраздява огледална езерна вода. Морно висят клоните на смърчовете, целите отрупани в сняг, който натежава, откъртва се тук-там и глухо тупва долу. Тъй преваля следобедът, краткият зимен следобед. Сетне лилавият здрач се спуска от небето към побелелите корони на дърветата и те заспиват, защото и ветрецът се е скрил в смриките. На утрото слънцето изгрява и косо поглежда откъм билото към стаената земя. То събужда горските певци и зверчета. Ще литне кълвач над двора, ще се обадят и малките врабчета, ще изскочи и зайче от гората и учудено ще се изправи за миг-два на задни крака, като те види да ринеш дебелия сняг пред прага — бодър, засмян, доволен…