Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rebu (2011)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Трима с магаре из Рила

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11

Държавна печатница „Георги Димитров“, София, 1963 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Формат: 20/14

История

  1. — Добавяне

II

След няколко последни извивки пътеката пролази край отвесните скални грамадаци в подножието на Купените, запровира се между тях и оределите дървета и изведнъж излезе на тревиста полянка. Езерото още не се виждаше. Полянката беше заоблена като препечен самун, а то беше някъде зад нея, между Купените и Водния чал. Обични, отдавна познати места!

Като видяха полянката, а може би примамени и от хубавата гледка, двамата мълчаливци пак решиха да се уединят и полегнаха далече един от друг на припек в тревата. Не ме сдържаше на едно място. Нададох ухо, но вместо немска реч или друга женска глъч дочух жалбите на закъсняла кукувица. Тогава подкарах Буридан през поляната.

Имало защо да бързам. Сухото езеро скоро се ширна пред мене. То мокрееше от единия до другия край и водите му блестяха като кристално желе в огромна елипсовидна чиния, гарнирана с тъмни смърчове откъм южната страна и с накълцани балвани откъм северната, гдето Големият Купен напразно се силеше да види лика си в огледалната повърхност и от яд се въсеше към насрещния Воден чал, смирено заоблил голото си теме над горския пояс. Защото езерото не лежи в ледников циркус като повечето големи езера в Рила, а в дългия дол между тия два върха, прищипано в западния край от каменни срутища и пръст. И макар да попресъхва в ранна есен през сушави години, то е пълно с риба. Обикновена неземноводна планинска пъстърва! Изглежда, че природата е съградила подземни басейни за тия вкусни риби, които им служат като противосушави скривалища. Как ли се блъскат в тях, докато премине тревогата и започнат есенните дъждове?!

В миг очите ми се сблъскаха с десетки голи рамене и толкова женски нослета, покрити по недоразумение със зелени, макар и не смокинени листа. Изведнъж ушите ми заглъхнаха от весели викове:

— Магаре! Истинско живо магаре!…

Изглежда, че там, в Германия, няма такива животни даже и в цирковете. Дорде да стигна до немкините, те вече бяха на крака и забързаха към Буридан. Отнейде изневиделица щръкна предводителят им.

— Моля, отбийте животното настрана! — рече ми той на чист български език.

— Защо? — сухо попитах.

— Ще замърсите терена! Както виждате, аз водя чужденки…

Не свалях поглед от острия, малко мазен нос на тоя родолюбец, щръкнал като клин между очите му, и никак не мислех да се подчиня. За щастие девойките вече навалиха магарето. С думи и жестове те отнеха възможността на тоя българин да прояви родната си страст към ненужно заповедничество. Тъй и магарето остана, и аз покрай него.

— Гутен таг! — поздрави моята позната.

Отвърнах на поздрава и нарочно стиснах пръстите на ръката й някак свойски, та да ядосам преводача.

— Прекрасен магаре! — добави тя вече на френско-немски.

Като разбраха, че се познаваме, дружките й весело се разбъбриха. За какво ли приказваха? За магарето, естествено, не и за мене…

— Момичета искат магаре баня да вземе! — усмихнато обясни познатата ми девойка вече почти на английски.

— Невъзможно! — отвърнах на немски. — Днес е петък, а не събота!

— Охо! — възкликнаха девойките. — Жалко, много жалко!

И те вече не настояваха да изкъпят магарето, сякаш им бях прочел правилника за личния режим на дългоухото, което се къпе веднъж в седмицата, и то само в съботен ден!

Поведох Буридан към малкото сенчесто полуостровче, за да го разтоваря и някак да откъсна моята позната от дружките й, но подир нея тръгнаха още две-три немкини. Предводителят им се мръщеше наблизо. Кимнах към него, за да сплаша неканените гостенки.

— Сигурно ревнува? — опитах се да се пошегувам.

— Али баба? — възкликна моята позната. — Не, не, не! — и тя присви устни в гримаса.

— Така ли го наричате?

— Да… Ние жени — разбойници, четиридесет разбойници, той Али баба…

Много млад Али баба, мина ми през ума, а гласно запитах какво крадат.

— Още нищо! — рече тя и разпери ръце като богинята Юнона пред онемелия Парис.

Сравнението не е неудачно, защото девойката беше по шорти и почти гола нагоре и надолу — с някакъв малък щит от басма връз гръдния кош и със сандалети на боси крака. Всички бяха облечени като нея, стояха изправени и полуразкрачени като голобради войничета.

— Фертиг! — казах и тръшнах последната раница в тревата до черната тенджера.

Буридан се заплесна да пасе, аз седнах на тревата, насядаха и те наоколо, но сториха това като момчета, преплели крака под коленете и с ръце връз тях. Зелените им носове ме гледаха предизвикателно, с любопитно очакване. Как да ги забавлявам, като се разбирахме така трудно на три езика! Поднесох им кутия с цигари и те до една запушиха. Запуших и аз, но без цигарето.

— Всички сте от Източна Германия, нали? — запитах.

— Да. Но да се надяваме, че скоро ще има само една Германия! — отвърна моята позната.

— Само една! — отекнаха другите.

Побързах да променя темата. Разговорът се поведе главно чрез Грета, както се казваше моята позната. Тя била секретарка на генерален директор. Навярно преувеличаваше, както показваха късо подрязаните й нокти на машинописка, още несмогнали да израснат достатъчно през тези няколко дни в България. Много им харесвали българските праскови.

— И в Германия има български праскови! — обади се друга.

— Да, да — побързах да се съглася. — И тук ги има понякога…

Те не разбраха задявката и отзивчиво се усмихнаха, сякаш им бях казал да търсят плодни дръвчета край брега на Сухото езеро!

Буридан изпръхтя наблизо. Вдигнах глава и видях Жорж и Румен да пристигат с колебливи крачки, бавно и с криволичене, както се носи есенната мъгла. Станах да ги представя, ала те само кимнаха и се наведоха над раниците.

— Бъдете по-възпитани! — казах. — Това са чужденки.

— Забавлявай ги щом си толкоз възпитан, пък ние ще обядваме!

Това бяха думи на Румен, на истинския Румен, а аз се зарадвах, че той вече идва на себе си. Добър или лош, но такъв го исках. Сега развързваше раницата с някаква спокойна решителност. А тенджерата ритна с крак.

Като забелязаха приготовленията им, немкините наставаха и тръгнаха да си вървят. Само Грета поспря край магарето.

— Магаре е гладен — каза тя. — Там има много трева…

Ръката й сочеше близката гора. Погледнах я в очите и тя ми се усмихваха подкупващо. Смело хванах повода на Буридан, а тя закрачи до мене и дори неволно ме докосна с рамо. Тогава зърнах ухото й — малко, възрозово и много нежно, прилично на една от онези чудни кехлибарени раковини с преплитащи се извивки, които свирят мелодично, щом духнеш в тях. Естествено нямаше как да духна в нейното!

— Тук добро за магаре! — пак се обади тя.

Оставих Буридан да пасе на воля в полянката между полуостровчето и близката гора и пак тръгнах подир нея.

Тя вървеше все покрай брега. Натам имаше едри камъни и цели скали, сред които едва се подаваха малки зелени ивици. Скоро и двамата заподскачахме от един камък на друг. Беше много весело, а тя скачаше леко. Гумите на моите алпинки прилепваха плътно към скалите и аз съжалявах Грета заради нейните сандалети с гьонови подметки. Второто й подхлъзване ми даде повод да я изправя на крака. Напред имаше други камъни и пак се отпуснахме, а тя пак заподскача пред мене, сочейки една голяма скала. Отсам нея имаше друга, по-малка, цялата обрасла в зеленикав мъх от пръските на вълните. Изглеждаше като покрита с плюш.

— Хоп! — рече Грета и кацна върху едрия камък.

— Хоп — отекнах и аз и скочих до нея.

Ако бях малко по-решителен, може би щях да предприема нещо, тъй като Грета бе полуизвърнала рамене към мене и ме гледаше някак настойчиво, дори очаквателно, но дорде да преглътна, тя се подхлъзна, извика и цопна в езерото.

Сухо езеро, но пак мокро! Спомних си тия нейни думи, докато гледах как тя разтърсва мокрите си коси над повърхността, потънала до гърди в студената вода. През призмата на водните кръгове камъните на дъното чернееха като дебнещи акули. Трябваше да се хвърля във водата. Наистина трябваше! Ала не скочих, защото нещо ме възпря. Може би се сепнах от виковете на немкините отвъд полуостровчето.

Грета впи пръсти в ръба на скалата. Веднага й подадох ръка и внимателно я изтеглих, а тя се изправи до мене и двамата се вгледахме един в друг. Гледахме се глупаво и всеки се чувствуваше по-глупав от другия. Може би Грета изглеждаше по-глупава, защото мътна чернилка се изцеждаше под миглите й. Сигурно ги беше подсилила с боя.

— Съжалявам! — смотолевих на български.

Зъбите й тракаха от студ и тя не продума, пък и едва ли разбираше български. Само прихвана мократа си блузка с пръстите на едната ръка и я отлепи от тялото, а с пръстите на другата направи същото с шортите, сетне припна край брега, оставяйки мокра диря по скалите. След малко бързите й крачки се скриха зад полуостровчето.

Пристигнах задъхан при Жорж и Румен и нервно заразтварях моята раница, за да извадя суха фланела, пуловер и клина си. Трябваше да се отсрамя поне малко пред девойката.

— Какво стори на момичето? — каза Румен с пълна уста. — То плачеше с черни сълзи…

— Ще му мине! — насмешливо добави Жорж.

Оставих ги скритом да се подсмиват и изприпках с вещите към лагера на немкините. Няколко девойки се бяха струпали край Грета.

— Назад! — развика се Али баба и ми препречи пътя. — Тя се разсъблича!

Една от немкините ме бе забелязала и дотърча при нас. Думите бяха излишни. Тя взе пуловера, взе и клина, помириса фланелката, сякаш да разбере дали е прана, сетне ми рече нещо на немски. Вдигнах рамене, а тя повтори думите. Али баба беше навел глава.

— Хозен! Унтерхозен! — пак закрещя девойката и навря клина в очите ми.

— Долни гащи! — преведе Али баба. — Клинът е много груб…

Бях забравил колко нежно е ушлето на Грета и всичко по нея. Веднага изтърчах назад. В раницата имаше едни дълги памучни гащи.

— Какво? — присмя се Румен. — За кърпа ли дойде?

— За кърпа! — отвърнах нехайно.

— И ти ли ще разтриваш къпаната мома?

Увих гащите в кърпата и пак изтърчах към немкините, а Али баба пак ми прегради пътя.

— Трябваше да бъдете по-внимателен! — укори ме той и взе гащите от ръцете ми, та сам да ги отнесе.

Примирих се и зачаках. Наистина имаше нещо подозрително в поведението на тоя преводач! Докато умувах, циркусът на Сухото езеро прокънтя от веселия смях на девойките. Грета навярно бе навлякла дългите гащи. Почаках още малко, сетне се върнах при Жорж и Румен. Те тъкмо привършваха обеда.

— Одеве се мятахте като пеперуди по камъните — подзе Румен, — като влюбени пеперуди, които търсят място в тревата…

Влюбеният говореше за влюбени пеперуди. Нима тъй скоро бе отлетяла мъката му по несбъднатия блян? Всичко било от ден до пладне. Една прищявка и толкоз… Загледах се в лицето му, а той ми се усмихна.

— Хайде, сядай да ядеш! — каза Жорж. — Това е по-важно… А ето какво остана от крилата на твоята пеперуда — и той махна с ръка към стана на немкините.

Мокрото дамско бельо пъстрееше върху една гола хвойна.