Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (21)

III

Жорж се беше спрял пред вратата на заслона, за да дочака Румен, у когото беше електрическото фенерче, а Румен се бавеше край огнището и старателно зариваше въглените с пепел, та на утрото веднага да сварим обичните му макарони. Той просто не може без макарони и юфки. Ако знаеше това, неговата Мария навярно би размислила повечко, преди да отхвърли предложението му — макароните лесно се готвят, пък и за тях още няма опашки!

И аз бях спрял край Жорж. Мозъкът ми се бе изцедил като лимон от напрежението, с което бях следил мислите на счетоводителя. Сега в него бяха останали само костилките. Една от тях още нагарчаше. Искам да кажа, че нещо продължаваше да ме гложди отвътре.

— И все пак — подзех — в тая работа има нещо нередно… Нима не знаете колко кокали и въглища отиват за сто кила туткал?

— Ти откриваш Америка! — присмя се Жорж. — Отдавна съм изчислил средни годишни норми, но те не важат за отделните месеци.

— Защо? Нали месеците правят годината?

— Да, но работата е там, че нищо не е стандартно у нас! — и той въздъхна. — Например въглищата. Веднъж докарат доброкачествени, по-калорични, друг път само пепел и камъни… Така е и с другите спомагателни материали, така е, ако щеш, и с кокалите.

— А вашият туткал?

— И той е такъв: понякога лепи, понякога не хваща. Често ни връщат цели каси…

Той махна с ръка и тихо подсвирна към Румен, защото клепачите му вече натежаваха за сън.

— Излиза, че винаги можете да лъжете държавата!

— Така ли? — възмути се Жорж. — А защо не обърнеш другата страна на медала? Държавата трябва да вярва на своите служители, да им вярва и да не им пречи в работата. Ти знаеш ли колко пъти на месец трябва да давам ненужни статистически сведения, които изсмуквам из пръстите си?

— Но защо постъпваш така?

— Защото или нямам време да ги извличам от книжата, или и да искам, пак не мога да ги дам, тъй като изобщо няма такива данни…

— Но на тебе ти плащат за това, Жорж! — укорих го с по-тих глас, защото и Румен вече пристигаше.

— Плащат ми, но колко? Редно ли е каруцарят Вуто да получава три пъти колкото директора, редно ли е всеки трети работник при нас да получава повече от мене, като знаеш на какъв огън се пържа? Хайде, остави тия приказки…

Румен дойде и освети лицата ни с електрическото фенерче. Очите му горяха с откривателски огън. Познавам тоя пламък!

— Знаеш ли какво, Жорж? — и той го потупа по гърба. — Реших да напиша дълга дописка за вашата фабрика. Ще стане очерк и половина!

— Може, ако напълниш другата половина с лъжи…

Той грабна фенерчето от ръката на смаяния журналист и пръв влезе в заслона, ослуша се за миг в хъркането на дядото, сякаш отсега да влезе в тон с него, после разстла платнището на Румен върху близкия край на нара и веднага се тръшна отгоре. Налягахме и ние, закопчали всяко копче на якетата си, и затворихме очи. Жалко, че нямахме памук за ушите. Дорде да се посместим и да отпуснем мускулите си, Жорж вече хъркаше и пригласяше на стареца. Дуетът щеше да трае през цялата нощ!

Сънят не идеше. Бях уверен, че няма да заспя! Това чувство е като уплахата на гимназиста пред алгебрата. Както ученикът е безпомощен, щом веднъж си втълпи, че мозъкът му не е пригоден за биноми и други формули, така и възрастният е за окайване, ако си е внушил, че не може да заспива. Приспивателните хапчета помагат толкова на безсънния, колкото и частните уроци на слабия математик. И двамата приличат на магаре, запънало се пред въображаемо препятствие. Пречи им самовнушението. То ги кара да заключват мозъците си с по три секретни брави.

Когато се мъча да заспя, въображението ми се разшетва като бурен в тлъста почва. Ето ме тук, в Кобилино бранище, тихо и пусто в тоя нощен час, а пред затворените ми клепки изведнъж се занизват като на лента познати образи на овчари куцовласи. И те и бащите им са станували десетилетия наред в тая прочута седловина. Пристигаха с дълги кервани в ранно лято, мъжете яхнали мулета, жените на крак подир тях, често с по някое заспало детенце в люлка връз гърба, сякаш везаните им сукмани и десетките сребърни монети по тях не им натежаваха достатъчно, и щом старейшината спираше мулето си някъде в седловината, край избраното от него място за стан, мъжете скачаха на земята, отдръпваха се и запушваха цигари в очакване някоя от по-старите жени да им накладе огън, та да се посгреят, а в това време невестите и момите бързо разтоварваха денковете, разгръщаха черги, побиваха колове и издигаха яки палатки, годни да се борят с ветрищата и да понасят дъжда. Те шетаха безшумно, почти без да разговарят, и никоя не поглеждаше към мъжете, особено ако при тях случайно се бе спрял някой чужд мъж.

Где ли е Ставри сега? И Ставри, и Лазар… А мълчаливият Панайот? При последната ни среща той ми бе казал, че е продал част от овцете и с парите е купил голяма двуетажна къща в Казанлък. Други от неговите хора бяха накупили къщи в Ямбол и Бургас. Щяха да заживеят отседнал живот.

Къщите им стоят и сега в градовете, но овцете ги няма из Рила!

Откъм другия край на нара дядото захърка на пресекулки, остро и с някакъв страничен, допълнителен пискун, който превишаваше с цели две октави клокочещия гърмел в гърлото на Жорж. Подир малко той пак захърка принизено и дуетът отново стана благозвучен.

… А какви овце имаха тия власи! Дребни, но жилави, почти всички черни, с гъста вълна и тежки опашки. Стотина от тях изпъкват и сега сред кооперативните стада в Искровете, други са в Самоков, трети край Велинград. Помня как тия овце се свличаха по надолнището след втория есенен сняг, когато власите напущаха Кобилино бранище, как пристигаха в окрайнината на гората, току пред двора ми, и как Панайот похлопваше на прозорчето и ме питаше дали ще позволя на шилетата да наторят ливадата ми през нощта. С него идваха и две-три кучета — мрачни, мълчаливи и зли, настръхнали като бодливите гердани около яките им вратове. Панайот не се бавеше дълго в къщичката ми. Сетне овцете, над хиляда на брой, полягаха една до друга в тревата и ветрецът донасяше въздишките им през открехнатия прозорец на спалнята. А утрото ги сварваше на път! Щяха да пребродят много поля и хълмове с късите си крачка, дорде пристигнат подир месец в полите на Странджа…

— Стига си въздишал! — стресна ме гласът на Румен. — Ако е за немкинята, напразно си хабиш дъха…

— Защо пък?

— Беше много кльощава!

Той изсумтя, извърна гръб и скоро дишането му пак стана равномерно. Нали е дебелокож, лесно заспива. Нека спи, нека сънува! И дано Мария да го вчовечи…

С Жорж е друго. Жена му се казва Станка, ала никак не изглежда загубена. Инак нямаше да смогне на два пъти да се омъжва в няколко години — първия път още щом тръгнала на високи токчета, та да не прилича на момче. Тя буквално го води за носа вместо за ушите, далече по-удобни за тази цел. И все му бие шишове! Пак тя го направи отечественофронтовски деятел почти веднага след като му роди наследник. Още не съм забравил тая напрегната сценка.

Бях наминал да ги видя. Станка тъкмо изпираше пеленките в тясната им кухничка и двамата с Жорж запревъртахме незапалени цигари между пръстите си, понеже бебето спеше на одъра.

— Тръгни по събрания и гледай пръв да вземаш думата! — каза му тя, продължавайки прекъснатия разговор.

— Но аз не съм оратор! — боязливо се противеше Жорж.

— Ще станеш! Мисли за сина си и ще станеш оратор!

Тъй рече и още по-ревностно затърка пелените, а изпод усърдните и ръце плисна пяна към обувките на Жорж.

— На, виж го! — и тя кимна към заспалото бебе. — Погледни го, та да ти дойде акълът в главата! Човек би казал, че не ти, а някой друг му е бащата…

— Не говори тъй, Станке — пропъшка Жорж.

— Как да не говоря! — И тя изправи снага над легена. — Ето, утре ще припне, вдругиден ще тръгне на училище, после ще застане пред университета, а те ще хлопнат вратата пред носа му! Или може би искаш синът ти да остане на улицата?!

— Защо? — обадих се вместо Жорж.

— Как защо! Та нали ще му поискат бележка от кварталната организация? А кой ще му издаде бележка, когато баща му не смее да си покаже ушите в салона? — и тя се загледа в аленеещите раковини на Жорж. — Пък и да отиде на събрание, той само мълчи и се превива, та хората да мислят, че не зная да готвя и от туй го боли стомахът…

Притиснат до стената, Жорж капитулира. От тоя ден той гледаше на бъдещето с бинокъл. Скри невинната иконка останала като скъп спомен от баба му, купи и един календар, издаден от дружествата на Червения кръст, понеже тия с чук и сърп се бяха привършили, домъкна от фабриката една рамка с портрета на Сталин и я закачи над брачното ложе. Но това беше само началото. Жорж си плю на ръцете и грижливо изготви една стереотипна реч, която можеше да бъде произнасяна при всички случаи, освен при погребение, защото покрай похвалните думи в нея имаше и няколко бегли критични забележки. Тая кратка реч той запамети като ученик и с нетърпение зачака следващото събрание на кварталната ни организация.

Спомням си и тая тържествена вечер. Когато завърши скучният доклад и десетина души изръкопляскаха някак вяло и срамежливо, Жорж скочи на крака, похвали оратора, изказа задоволството си от обстойния доклад, намекна отдалече за едно-две малки опущения, без да изпада в дребнавост и да се конкретизира, подчерта голямото значение на разисквания въпрос, изтъкна самокритичността на докладчика, подкани всинца ни да заострим бдителността — тъй, изобщо, без да казва срещу какво, и възторжено апелира към нас смело да вървим към нови победи под знамето на Отечествения фронт.

Гръм от ръкопляскания последва и Жорж се строполи на стола с подсечени колене.

Подир събранието, когато разказах на Станка как Жорж бе изумил съкварталците си с това изненадващо изказване, тя мило му се усмихна, а на мене свари кафе. И бъдещето на синчето им розовееше пред очите й, както аленееше вратът на нещастния счетоводител. Защото той още не можеше да дойде на себе си от уплаха.

След тоя пръв и тъй успешен опит Жорж повтаряше същата реч почти на всяко квартално събрание, а понякога и в жилищните конференции. И винаги пръв вземаше думата. Хората просто свикнаха с него и очакваха изказванията му. Едни го гледаха с благодарност, други — с нескривана завист.

Ала веднъж, преди няколко години, когато за първи път развенчаваха култа към Сталин и аз се бях увлякъл както никога в доклада, Жорж, изплъзнал се от моя надзор, заспа в залата. Докладчикът завърши речта си, хората изръкопляскаха и наставаха, аз сритах Жорж, той се сепна, скочи на крака, заръкопляска като другите и по навик почна да скандира:

— Ста-лин! Ста…

Настъпих го по мазола, но беше твърде късно. Ефектът на думите му беше покъртително страшен и председателствуващият изпи две чаши вода, преди да се съвземе. Оттогава не съм чул Жорж да говори за Сталин. Не се решава да спомене покойния държавник за нищо на света, особено пред Станка, която още не може да му прости, че със сънливостта си е опропастил бъдещето на нейното синче. А Жорж тя често нарича култовец…

Сега тоя попрегърбен и наплашен Жорж хъркаше като Зевс отвъд Румен, сякаш притиснат от тежкото му рамо, и навярно сънуваше синчето си. Дерзай, Жорж, дерзай, мили друже! Дорде порасне синчето ти, хората ще са забравили и фаталната ти грешка, и самия Сталин. Но друг път не изневерявай на здравия си разум!

Нещо зашумоля откъм другия край на нара. Хъркането беше престанало. Подир малко, вече в просъница, долових пламъче да просвятква в тъмата. Сетне ноздрите взеха да ме сърбят, почувствувах странна нервна възбуда и отворих очи. Нищо, освен чернилката на нощта! Тогава се обърнах на другото рамо и видях дядото. Той стоеше приведен над някакво подобие на кандило и се взираше в него като древен алхимик над тайнствени прибори. Но какъв беше тоя мирис?…

Господи Исусе Христе, дядото вареше кафе! Затова имах гъдел в ноздрите — бих познал аромата на чистото кафе дори от гроба. Бързо се изтътрузих от нара и пролазих до него. Той ми кимна дружелюбно.

— Кафенце ли? — прошепнах.

— Има за две чашки — пак с шепот отвърна благият човек.

Наспал се бил вече и нагласил джезвето връз машинката с втвърдения спирт. Тъй бил свикнал отколе, още като основен учител, тъй се разсънвал и сега, вече като пенсионер. Пенсионирали го преди десетина години…

— А къде по тия балкани?

— Заради внучето… Замествам сина…

Случила се беда с тоя син преди няколко месеца. Там, в родното им село, само на половин час от София, някои от селските големци го забъркали в някаква каша, а той бил доверчив, даже лековерен. И един ден дошли хора от София, прибрали сина му, а после го осъдили на две години. Тъй му се падало, зер кой дявол го бил карал да постъпва на такава служба!

— Каква му беше службата! — запитах от учтивост.

— Счетоводител беше, счетоводител на стопанството…

Кафето опари ръката ми и за малко не изпуснах чашката!