Ан Мейджър
Див свят (9)

Осма глава

Тед лежеше в леглото, обграден от купчина възглавници. Погълна последното лекарство и сбърчи нос. Толкова преиграваше с отвращението си, че Джес не можа да не се засмее.

Лицето й изгуби цялата си строгост и, когато понечи да си тръгне, той сграбчи ръката й.

— Знам нещо, което би могла да направиш за мен, ако наистина искаш да се почувствам по-добре.

Тя се намръщи и се опита да се отскубне. Той продължаваше да я държи и да се усмихва. Джес разбра, че няма да може да си тръгне, докато той не я пусна и не седна на леглото.

— Виждам, че моментът е подходящ да поговорим за Дирдри.

— Пак ли? — измърмори той и веднага я пусна. — Искам да я забравя. Банкрофт, защо си се захванала с нея и със смъртта й?

— Смятам пак да плувам там, само че този път ще стигна чак до рифа. В това място има нещо, което ме притеснява.

— И мен ме притеснява! Дирдри умря там.

— Не съм съвсем сигурна. Освен това не можеш да ме командваш, само защото си мъж.

Тед стисна зъби и се изправи върху възглавниците.

— Винаги ли всичко свеждаш до това? Мъжете срещу жените и кой кого командва.

— Когато съм изправена пред някой като теб — да! Вие, мъжете, винаги си мислите, че знаете повече и че ние просто трябва да ви се подчиняваме.

Тед стисна юмруци под чаршафите. Устните му се изкривиха в неприятна гримаса. Мили Боже, тя наистина бе невъзможна. Как можа да допусне, че ще успее да я опази невредима в „Джексън Даунс“.

Джес се надвеси над леглото, за да оправи една от възглавниците.

— Доста отдавна разбрах, че съм способна да управлявам живота си сама — продължаваше госпожа Невъзможна.

— Също както и да управляваш живота на всеки друг, който има нещастието да се намира в непосредствена близост до теб.

— Светът би изглеждал по друг начин под ръководството на някоя умна жена. Вие, мъжете, вече имахте възможност да се проявите и затова сега сме в такова плачевно състояние. Мога да се обзаложа, че ще оправя нещата в „Джексън Даунс“ за не повече от седмица.

Загорялото му лице бе станало мораво. Тъкмо когато щеше да й изкрещи, тя се върна на първоначалната тема.

— Нищо няма да ми стане, ако отида сама до рифа.

— Казах — не!

— Трябва да разбера, какво всъщност се случило.

— А аз не искам, това, което се е случило, да се случи и с теб.

— Нищо няма да стане!

— Ако ще се караме само за да установим кой от двамата е по-дебелоглав, то това съм аз!

— Никога не съм се съмнявала — изрече Джес победоносно.

— Тогава и аз идвам!

Тед захвърли чаршафите и лекарствата се разпиляха по пода. Изведнъж забеляза, че Джес любопитно оглежда широките му рамене, мускулестия корем и още по-надолу. Той никога не спеше облечен.

Усети как кръвта нахлува в главата му. По дяволите! Изчервяваше се като някой гимназист. Грабна чаршафа и се покри.

Джес наблюдаваше реакцията му и с усилие потискаше смеха си.

— Такава глупост може да се очаква само от мъжкар като теб. Ако се опиташ да плуваш, наистина ще изпаднеш в криза след не по-малко от час.

Тед се въртеше в чаршафа и се оглеждаше за дрехите си.

— Не мога да не го направя. Не искам акулите да те разкъсат.

— О, много добре знам какво искаш. Не си ли спомняш, че ми каза? Аз съм крепост, а ти си разбойникът, който възнамерява да я плячкоса.

— Да, и се цупи заради това цели два дни.

— Ако съм се цупила, то е защото ти беше твърде противен и нямаше как човек да говори с теб.

— Няма значение. Важното е какво искам сега.

Неволно тя повдигна ръка към устните си. Погледът й блуждаеше по полуголото му тяло.

— И какво… искаш сега?

— Същото, което и ти, скъпа.

Тя пристъпи напред като хипнотизирана.

Тед бе жаден за целувката й. За устните й, потрепващи под неговите, и ръцете й около тялото му. За меките й гърди, опрени в него.

— Искам да отида да плувам. Сама, Джексън!

Бе я последвал в единия от ъглите. Постави ръката си на стената зад нея. Зениците й се разшириха. Разделяше ги едва сантиметър. Можеше да усети топлината на тялото й.

— Джес — прошепна той и нежно се наведе над нея.

Тя не смееше да помръдне. Тед внимателно повдигна брадичката й и положи устни върху нежната кожа на шията й, точно там, където вената й бясно пулсираше.

Джес въздъхна, усетила дивото му желание. В кръвта му бушуваше огън. Отдръпна се.

— Смятам да плувам сама, Джексън.

Чертите му се изостриха.

— Добре! О, небеса, бдете над акулите!

Тед се опита да изглежда безразличен, но през цялото време, докато тя се приготвяше, ходеше след нея, тряскаше врати и измисляше какви ли не причини, за да я спре.

Джес не му обръщаше внимание. Набързо облече впития черен бански, взе шнорхела си и демонстративно напусна вилата. Тед бързо изтича в стаята си, преоблече се и изхвърча след нея.

Когато стигна до плажа, тя вече беше до колене във водата. Усмихваше се триумфиращо и му махаше, докато той подскачаше по нагорещения пясък. Беше побеснял и с мъка нахлузи плавниците си. Видя как тя изчезва под гладката повърхност на водата.

Отне им половин час да стигнат до рифа. Плуваха сред пасажи риби, които се щураха насам-натам така ентусиазирано, че набраздяваха океана.

Беше трудно непрекъснато да наблюдава Джес в подобна обстановка. Тя продължаваше да плува напред.

Тед бе обезпокоен. Гъмжеше от дребна риба, която неизменно привличаше по-големите морски обитатели.

Тъкмо когато стигнаха до рифа, той забеляза издълженото тъмно тяло на нещо голямо, плуващо във водата под тях. До него се плъзна още една внушителна сянка. Акули! Без съмнение имаше и други, които не се виждаха.

Една двойка делфини подскачаха в далечината. Делфини или не, той не обичаше да плува в компанията на големи риби.

Точно в този момент Банкрофт се гмурна. Черните плавници разпръснаха водата и изчезнаха под тюркоазнозелените вълни. Нещо огромно се отри в крака му. Къде изчезна Джес, по дяволите!

Как можа да я остави да прави каквото си иска! Заплува по-бързо, за да я настигне. Изчака я да поеме към сушата и я сграбчи за косата. Тя се мяташе като обезумяла в ръцете му.

— Плувай обратно към брега — извика Тед и я пусна.

— Какво? — Тя измъкна шнорхела от устата си и повдигна маската.

— Акули!

— Не ме е страх…

— Или плувай обратно, или ще те завлека до брега. И недей да пляскаш много, защото това ги привлича.

— Много добре знам. Май че ме имаш за идиотка!

— Скъпа, четеш ми мислите.

Ако бяха на брега, тя сигурно щеше да го цапардоса, но сега само присви очи.

— Плувай или ще те влача. Изборът е твой.

— Все пак някакъв избор — каза тя и се спусна във водата. Нещо в разяреното му изражение я бе накарало да се подчини. Тя отплува към брега и Тед я последва, без да сваля поглед от тъмните сенки, които сновяха наоколо и поглъщаха дребната риба.

Щом стигнаха плитчините, Тед я хвана и я прикова до себе си.

— Можехме да загинем и двамата! Онези акули…

— Акули — изсъска тя. — Видях само една и тя беше още бебе. Другите бяха делфини. Като си толкова страхлив, защо не си остана на брега.

Тед така я стисна, че остави червени следи по ръцете й.

— Не исках да умреш като Дирдри!

Думите му потънаха в тишината на блесналия следобед.

Усещаше тялото й, притиснато до своето. Всеки негов мускул се стегна и той бавно повдигна поглед към лицето й.

Черните блестящи очи го пронизаха и той разбра, че цялото й същество се е устремило към него и тя отчаяно се бори с желанието си.

Струваше му се, че целият му досегашен живот бе насочен към този миг. Вълните се разбиваха в белия корал. Искаше му се да я повали във водата и да я има.

Тя прекара ръце по гърдите му и го отблъсна, опитвайки да се освободи.

Съпротивата й го възпламени още повече. Привлече я грубо. Усещаше ударите на сърцето й. Задъхването й. Вълнението му се сливаше с нейното.

Погледите им се срещнаха.

Тялото й изведнъж се вкамени.

— Недей — прошепна тя. — Всъщност, ти не ме желаеш. И никога не си ме желал. Винаги си бил на Дирдри. Само на нея. Никога мой. Обвиняваш ме, че съм разрушила живота ти. А ти, какво направи с моя? Само ме използва. Никога не съм обичала Джонатан. И защото не можах да го обикна, разруших и неговия живот. Искам да си поговорим за Дирдри! Сега!

— Дирдри! Проклятие! Защо точно сега?

Всяка част от тялото му бе възбудена. Целият пламтеше от желание. Ако не можеше да я има, трябваше да строши нещо на парчета. Вместо това той обърна глава и се загледа в сърфистите покрай рифа.

Внимателно и с нежелание я освободи от прегръдката си. Тя го изгледа продължително. След това тръгна бавно по плажа.

Тед се чувстваше като вулкан преди изригване. Прехапа устни, докато не усети вкуса на кръвта в устата си и силната болка не го върна към действителността. След това хвърли шнорхела си на пясъка и тръгна след нея.

Погледите им се срещнаха отново и двамата усетиха неудобството, в което бяха изпаднали.

— Там долу е прекрасно, но малко страшничко — започна тя несигурно.

— Ад!

— Можех почти да ги чуя как дишат. Всеки изяжда всеки и ако продължиш да ги гледаш малко по-дълго, красотата се превръща в уродливост. Зловещо е. Нещо красиво причинява смъртта на нещо не по-малко красиво.

— Това е цикълът на живота и смъртта — каза той. — Дирдри обичаше да идва тук. Обичаше този риф.

— Защо е взела парите и е дошла тук? Има толкова въпроси без отговор. Не мисля, че е загинала във водата. Сега ми се иска да съм я познавала по-добре. Истината е, че нямах възможност да я опозная. Бяхме заедно само по време на колежа и няколко лета. Всъщност, израснахме разделени. Мама и Дирдри нямаха много пари и трябваше да живеят заедно с чичо ми в Ню Орлиънс. А аз останах с баща си. Живеех в лагерите на нефтените находища и обикалях света.

На Тед не му се искаше да говорят за това.

— Знам, тя ти завиждаше заради вълнуващия живот.

— Вълнуващ? Ха-ха.

— Все пак си оцеляла.

— Да, но мечтаех да имам истинско семейство.

— Е, аз имах истинско семейство. Повярвай, чувстваш се още по-зле, щом собственият ти брак започне да пропада.

— Може би. Но ми се искаше да сме по-близки с нея. Не се получи. Може би грешката беше в това, че родителите ни разделиха всичко по равно, когато се развеждаха, дори и дъщерите си. Единственият ми шанс да се сближа с нея беше в колежа, но тя непрекъснато ми натякваше, че ние с татко разполагаме с много пари, а те с мама ме. Не знаеше колко съм самотна и каква вина изпитвам при вида на беднотията на всички тези страни, в които живеехме. Дирдри си мислеше, че имам всичко, но грешеше. А сега я няма. И никога няма да я видя отново.

Една сълза се търколи по страната й и тя се опита да я избърше, преди Тед да забележи.

— Е-ей! Няма за какво да плачеш.

— Не знам защо се държа като сантиментална глупачка. Когато разбрах, че е загинала, не пролях и сълза.

— И двамата я бяхме загубили много преди да загине.

— Мисля, че от това боли най-много.

— Винаги боли, когато не можеш да обичаш някого, когото искаш да обичаш — каза дрезгаво Тед и взе ръцете й.

— Но защо от всички хора на света, точно ти трябва да ме виждаш такава? Защо трябва да търся утеха при теб?

— Наистина, Банкрофт, маниерите ти са не по-малко ужасни от моите. И за благодарност, че съм тук да ти бърша сълзите…

— О, я стига! — тя наклони глава назад и се опита да се успокои. Но ефектът беше обратен и тя не се противи на прегръдката му.

Светлината избледняваше. Джунглата изглеждаше тъмна и гъста. Тишината бе заредена с вълнение. Тед знаеше, че в този миг Джес беше уязвима и реши да се възползва от обстоятелствата.

Може би нямаше да му се предостави по-подходящ случай.

Джес — мека и нежна — търсеше успокоение в прегръдката му. Желаеше я от години и точно затова бракът му се превърна в двойно изпитание. Живееше с жена, която така много приличаше на Джес, че той не можа да я забрави дори за миг.

Джес бе притихнала. В следващия момент щеше отново да възвърне самочувствието и независимостта си и да го отблъсне.

Той сключи ръцете си по-силно около нея. Нямаше да пропусне тази възможност. Беше време да й покаже, че е негова. Без да продума, той се наведе над нея и я целуна. Тя се бореше, но той не спря да я целува, докато не почувства трепета й. Целуваше я, докато я остави без дъх, отпусната и замаяна.

Взе я на ръце и я понесе към джунглата. Звездният час на отмъщението бе настъпил. Никой миг в досегашния му живот не бе така желан като този.