Ан Мейджър
Див свят (8)

Седма глава

Цели два дни Джес се сърди. Цели два дни Тед понасяше каменното й мълчание и мрачните й враждебни погледи. Всеки опит да разчупи ледовете беше посрещан с мрачна враждебност. Джес отговаряше на въпросите му само в присъствието на Мийта. Повдигаше високо хубавата си брадичка и процеждаше през зъби: „Кажи на господин Джексън това и това.“ Преди Тед да успее да отговори, тя се завърташе на пета и изчезваше.

Въпреки раздразнението си, Джексън я харесваше повече отвсякога. Беше доволен от реакцията й. Той много добре знаеше, че никоя жена не може да остане ядосана толкова дълго за такова нещо, освен ако не е влюбена в мъжа, на когото се сърди.

Проблемът й беше, че се страхуваше до смърт от завладяването на крепостта. А може би го искаше и за това се мразеше. Второто предположение му допадаше повече и той бързо се развесели.

Но в един момент всичко това му дойде до гуша. Умори се. На третата сутрин обиколи къщата, като търсеше Джес.

Откри Мийта да храни Лизи в кухнята. Както винаги Лизи се бе изнизала от леглото още на разсъмване.

— Виолетово — пискаше тя. Щеше да си изяде яйцата, само ако върху тях имаше виолетово сладко от грозде.

Яйца и сладко — отвратително!

— Къде е Банкрофт — избоботи той и гласът му отекна в просторната стая.

Лизи изпусна лъжицата и покритото със сладко яйце се размаза по пода. При това неочаквано нахлуване в спокойната й кухня влажните очи на Мийта бавно се вдигнаха.

— Госпожата отиде да плува — отговори тя, леко уплашена.

Невъзможно беше да викаш по такова плахо същество.

— Да плува! И ти я остави да тръгне сама?

— Аз не мога да спра госпожата — кимна тя разтреперана.

Джес винаги се обграждаше с хора, които бяха твърде страхливи, за да й се противопоставят, каквато и глупост да направеше.

— Татко, не бъди лош с леля Джес!

— Лош? — той беше самата невинност. — Аз? Аз никога не съм лош.

— Да, такъв си, с нея!

Банкрофт бе настроила собствената му дъщеря срещу него!

— Изяж си яйцата, млада госпожице! — той грабна сладкото. — Без това.

Тед изхвърча от къщата и изтича до плажа. Безкрайната тюркоазна шир се сливаше с небесната синева, а огненото кълбо на слънцето висеше ниско над линията на хоризонта.

Джес не се виждаше никъде. Водата проблясваше под слънчевите лъчи и изглеждаше като златна. Тревожна тръпка прониза огромното му мъжко тяло. Тед си спомни за едно друго време и една друга жена, която бе отишла да плува и не се върна повече.

Ако трябва, щеше да преобърне целия остров, за да я намери. И когато успее…

Той се защура по плажа като обезумял. Обувките му се напълниха с пясък и болезнено нараняваха ходилата му. След половин час, прекаран в търсене, Тед целият бе потънал в пот.

Беше готов да се откаже, когато най-неочаквано я откри. Мокра и коленичила насред едно островче от слънчева светлина, притиснато от сенките на гората. Рубиненочервените цветове на хибискуса пропълзяваха покрай нея, чак до самия плаж.

Погледът му подскочи по устните й, плътни и изкусителни, като току-що разцъфнала роза. О, Господи! Тя бе самата красота. Дългата й руса коса бе мокра и полепнала по врата. Водата проблясваше по мокрите загорели ръце. Беше облечена в черния си бански. Това парче мокра опъната материя така прилепваше по тялото й, че не оставяше почти нищо на въображението.

Тед беше потресен колко красива е тя, независимо от отвратителния си характер. Не можеше да изглежда по-секси, дори и да беше гола. Не знаеше какво точно му се иска да направи — да я удуши, или да я прегърне и да я целуне за добро утро.

Пръстите й си играеха с пясъка. Всъщност това не беше пясък, а съвсем малки частици корал. Тя простря ръка към слънцето и заразглежда странните форми, в които тези частици се превръщаха.

Тед се приближи към нея, докато сянката му падна отгоре й.

Големите тъмни очи изненадано се вдигнаха.

— Здравей Джексън.

Това бяха първите й думи отправени към него за последните три дни.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Плувам.

— Да не би да съм сляп.

— Ти попита…

— Не си ли наясно, Банкрофт? Не трябва да плуваш тук сама. Още повече, че си жена.

Обикновено при такова тиранично държание, тя веднага се наежваше. Непременно щеше да използва случая да отбие подобна атака срещу женския род. Но този път изглежда беше в странно настроение.

— Не мислех, че те е грижа, Джексън.

Да! Не би трябвало. И фактът, че се бе разтревожил, го ужасяваше.

— Знаеш ли, по принцип не съм суеверна.

— Знам.

— И би прозвучало доста абсурдно от моите уста…

— Е?

— Нещо ме накара да дойда тук.

— Нещо те накара… — Тед започна да се тресе като машина, която всеки момент ще експлодира. — Глупачка! Това е мястото, където… — той млъкна. Зад нея в гората се мярна едно загоряло детско лице. Момчето мигновено се отдръпна.

— Не съм ходила далече. Плувах само в плиткото. Ей там, на онова място, има много интересни риби с различни ярки цветове и си играят като приятели.

— Приятели! — озъби се Тед. Спомни си онази сутрин, когато дойде тук с ченгетата и видя останките от водолазния костюм на жена си.

Вероятно мислите са се изписали на лицето му, защото Джес бавно стана и тръгна към него.

— Къде е умряла Дирдри?

За един кратък миг той се втренчи в пясъка, полепнал по изящните й глезени.

— Тук? — прошепна тя.

Тед вдигна поглед към тъмните й очи.

— Да…

Джес се приближи и нежно докосна ръката му. Той потрепери от лекия допир и веднага се отдръпна.

Искаше да си отмъсти и да властва над нея — не обратното.

— Усещах нещо, не знам защо, но е истина.

— Гмуркала се е недалеч оттук.

— Сама?

— Правеше го често — кимна той.

— Сигурен ли си? Нямаше ли… някой приятел… на острова? Някой, с когото може да е била?

— Не знам за такъв.

— Но това е доста опасно, дори и да не си сам. Защо е дошла тук? Защо е трябвало да рискува?

— Не познаваш ли сестра си, Банкрофт? Винаги е правила, каквото си поиска, без да държи сметка за последствията — Тед прекара ръка през косата си. — Какви ги приказвам. Аз никога не можах да я разбера. Аз просто бях женен за нея.

— Може би е трябвало да бъдеш по-упорит.

Тед сви устни и се извърна настрани. Обвинителната нотка в гласа на Джес никак не му хареса. Не му беше приятно да обсъжда семейния си живот с когото и да било, особено пък с нея. Но Дирдри бе казала твърде много. За пръв път, от една година насам, той почувства нужда да се защити. И вместо да си тръгне и да потисне отново чувствата си, въздъхна и се обърна.

— Виж, нямам навика да говоря за брака си. С никого.

— Знам това — прошепна тя.

— Затова не разбирам, защо говоря точно с теб — той спря и така силно стисна зъби, че чак мускулите на бузата му заподскачаха. — Независимо от това дали ще ми повярваш, или не, кълна се, че исках да я направя щастлива. Опитвах се — както можех. Нищо не се получи. И двамата се опитвахме, но в действителност никога не се докоснахме като влюбени. Дори и в началото, преди да започнат неприятностите.

— А аз си мислех, че вие двамата сте една щастлива двойка.

— Щастие? Животът ни беше ад!

— Но Дирдри ми каза…

— Забрави какво ти е казала! Тя просто искаше всички да мислят, че сме щастливи. Особено ти. Заради…

Заради онази нощ — щеше да каже, припомняйки си нощта, когато се бе любил с Джес.

— Аз също исках хората да мислят, че сме щастливи. Имахме всичко, което може да се купи — богатство, приятели, големи празненства… В началото Дирдри не можеше да се насити на богатството, което й бе липсвало досега. Но, за съжаление, тя искаше повече от придобивките на един успешен брак, а това аз не можех да й дам. Между нас зееше огромна леденостудена бездна…

Тед гледаше през Джес, без да я вижда. Погледът му беше изтерзан. Като че ли се бе върнал обратно към трагедията на миналото.

— Имаше и други мъже. Държеше апартамент в Бризбейн. Независимо от огромните си размери, в някои отношения Австралия е малка страна. Слуховете достигнаха и до мен. Понякога я нямаше седмици наред. Като се върнеше, нещата потръгваха за малко, но неудовлетворението й неизбежно се появяваше отново. Аз не бях човекът, който й трябваше, и животът, който водехме, не беше нормален. Окопах се в имението и се затрупвах с работа. А за Лизи нямаше избор. След това започнаха неприятностите… Ако трябва да бъда искрен, най-учудващото в този брак бе, че продължи цели десет години.

Джес взе ръката му и постави своята малка длан в неговата. Тед почувства как топлината й започна да се просмуква през кожата му.

— Съжалявам — промълви тя. — Винаги съм мислила…

— Джес, знам, че няма как да разбереш — каза той съкрушено.

— Но аз разбирам.

Тед долови самотността й. Разбра, че и тя не е била щастлива в семейния си живот.

Усети внезапния тласък на онова необяснимо привличане между тях. Искаше му се да я вземе в ръцете си и да впие устни в нейните.

Ала мълчеше. Джес също мълчеше. Всеки от тях бе устремен към другия, противно на волята си. Тишината ги обгръщаше и те се гледаха втренчено, без да смеят да помръднат.

Неочаквано, тя го отблъсна. Страхът й, пред каквато и да е интимност се бе оказал по-голям от неговия. Проговори с най-спокойния и декларативен тон, на който беше способна.

— Джексън, останали сте толкова дълго заедно, защото и двамата сте твърде упорити, за да се откажете. Няма нищо учудващо в това. Особено като се вземе предвид, че ти си най-дебелоглавият мъж, когото съм срещала.

— О, така ли?

Силен вятър премина през плажа и Джес потрепери. Тед се наведе и вдигна хавлията й. Разгъна я и внимателно я уви около гърдите й. Тялото й бе леденостудено под горещите му пръсти.

Усети, че желанието го обзема. Искаше да я привлече към себе си и да я стопли.

— Надявам се, че нямаш нищо напротив да ти върна комплимента и да ти подскажа, че ти си най-голямата дървена глава, която изобщо може да съществува.

Джес се усмихна в отговор.

— Не можеш да ме изкараш такава.

— Наистина ли? — прошепна той.

— Наистина. Докато не започнеш отново да се държиш неприлично.

Той наблюдаваше как хубавото й краче човърка пясъка. Добре че не можеше да прочете мислите му. Добре, че хавлията, с която я бе увил, прикриваше онези части от анатомията й, които така я притесняваха и толкова му допадаха.

— Както ме познаваш, едва ли ще изтрая дълго. Само че следващия път и ти ще се държиш неприлично.

— Не и аз. Аз винаги се държа както трябва.

С треперещи пръсти Тед подръпна хавлията й нагоре, така че гърдите й да бъдат напълно закрити. Ръцете му неволно докоснаха тялото й.

Ставаше все по-трудно да си напомня какво му бе причинила.

— Джексън, решила съм да се държа прилично.

Погледът му се разходи по гърдите й.

— Смятам да променя решението ти.

Джес едва не го унищожи с поглед. Наведе се, взе една шепа пясък и я хвърли в лицето му. После побягна към вилата.

— И недей да тичаш, ще се разболееш отново! Не искам пак да се проснеш на легло и да ми се наложи отново да те гледам.

— Сладурано, не трябва да ми даваш такива идеи. Аз в леглото, а ти правиш, каквото поискам.

— Не ме наричай така, знаеш, че го мразя!

— Това е, защото не си го чувала достатъчно често.

— Нямам и намерение.

— Сладур — продължаваше да я дразни той. — Бъди сигурна, че ще направиш много от нещата, които си нямала намерение да правиш. И то скоро, любов моя, много скоро.

 

 

По-късно, докато преглеждаше самолета, Тед беше ужасно ядосан на себе си. С всяка секунда, която прекарваха заедно, той и Банкрофт ставаха все по-близки.

По дяволите! Да не би да не знаеше, каква измамница беше Джес. Не можеше ли да не се занимава с нея. Не можеше ли просто да си събере багажа, да вземе Лизи и да се върне в „Джексън Даунс“.

Беше съвсем наясно какви усложнения можеше да създаде една жена като Банкрофт. Но дори и когато си повтаряше това, не можеше да забрави усещанията, които мекото й топло тяло събуждаше у него.

А повече от всичко искаше да заличи онзи тъжен поглед, който така често забелязваше в очите й.