Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на съдбата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wilderness Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Ан Мейджър. Див свят

ИК „Арлекин България ЕООД“, София, 1995

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0311–1

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Уханието на мимози и олеандри се смесваше с тръпчивия дъх на море.

Всички на острова си почиваха по това време на деня. Всички, освен едно аборигенско момче, което я наблюдаваше, стаено в тропическата гора.

В същото време многобройните гости на хотела, разположен на другия край на острова, плуваха, гмуркаха се и се носеха на сърфовете си. Някои наблюдаваха екзотичната флора и фауна на Големия бариерен риф на специални лодки със стъклени дъна.

Но Джес не бе дошла в този гъсто залесен рай с великолепни, окъпани в слънчева светлина плажове, като туристка. Тя имаше мисия.

Думата почивка липсваше в нейния речник.

Искаше й се да не е така. От умората и горещината пулсът й се беше учестил и сърцето й биеше така, сякаш ще се пръсне.

Момчето изпълзя от джунглата. Очите им се срещнаха. Джес се усмихна, но както винаги, когато се опитваше да го предразположи, то се уплаши и избяга. Жилавите му почернели крака профучаха край нея и изчезнаха по кораловата пътека.

Тя отново остана сама. Чувстваше се като в сауна. Току-що бе валяло и горещото лятно слънце безмилостно жареше острова. Беше задушно дори и под дебелата сянка на тропическата гора, заслонила пътя. Джес пъшкаше и охкаше под товара на косачката, която трябваше да избута нагоре по хълма. Малко по-нататък тесният път се оказа непроходим, защото някакъв тъпоум негодник, без съмнение от мъжки пол, бе паркирал булдозера си точно по средата.

Косата й се бе разпиляла и полепнала по врата и челото й. Дрехите й бяха пропити с пот, все едно че бе взела душ, без да се съблича. Блузата й прилепваше неприятно по твърде пищните гърди.

Дори и сега, толкова години след като бе завършила училище, фигурата й на момиче на месеца, й създаваше притеснения. Тя я прикриваше под блузи с високи яки и обемни свободни дрехи. Първото, което мъжете забелязваха в нея, бяха гърдите, умът — последното.

„Изненадва ме интелекта ти, скъпа“ — бе поредният обиден бисер на един неин приятел.

Джес се отказа да придърпва прилепналата мокра материя и започна да си вее с ръце. Целият й ентусиазъм да окоси избуялата трева около вилата на Дирдри, се бе изпарил.

С безкрайно облекчение би върнала косачката, ако не трябваше да се изправи пред самодоволната усмивка на Уоли. Беше я предупредил. И както всички мъже щеше да триумфира, че се е оказал прав.

— Косачката е твърде тежка, за да я избута жена по хълма.

— Жена… — Джес ужасно мразеше подобни презрителни или снизходителни квалификации, изтъкващи превъзходството на мъжкия пол над женския.

Погледът му се бе заковал безсрамно от строгото й лице към онези две твърде изпъкващи меки части на фигурата й, които привличаха мъжките очи като магнити.

— Може би ще почакате, докато Хариши се върне?

— Глупости, ако си губех времето да чакам всичките Хариши на света да се върнат от тук и там, нямаше да съм направила нищо досега.

Беше се справила много лесно с Уоли. Погледът му отново се бе върнал на лицето й и остана там до края на разговора.

Макар и грубоват, той бе добра душа. Сега й се искаше да бе малко по-убедителен и да я бе възпрял. Не че това щеше да промени нещо. Не беше трудно за една жена, притежаваща поне малко воля, да се справи с някой като Уоли. А Джесика имаше предостатъчно воля.

Не беше мъжемразка, въпреки инсинуациите на множество представители на този пол. Бе разбрала обаче, че като се започне от впечатляващо красивия й и деен баща, малко бяха мъжете на този свят, на които може да се вярва. По нататъшния й опит потвърди това правило.

Прекара ръка по челото си. Изведнъж й се прииска студено питие и душ. Жадуваше да се прибере във вилата при Мийта и Лизи.

Някъде наблизо в джунглата пропука клонче. Джесика потрепери и се озърна. За пръв път си помисли колко отдалечена е тази част на острова, колко безлюдна е пътеката и колко тайни крият тъмните сенки на дърветата.

Тя бе дошла на този остров и бе започнала да си задава въпроси, твърде много въпроси, около нелепата смърт на сестра си.

Почувства как стомахът й отново болезнено я присвива. Усещане, издаващо страха на преследвана жертва.

Джесика усети подсъзнателно, че това не е момчето. То се промъкваше предпазливо из джунглата и не вдигаше никакъв шум. Беше същество по-голямо и по-тромаво.

Преглътна с усилие. Не бе от жените, които лесно се плашат. Баща й я беше научил да презира този тип жени. Бе работила без страх цели две години в бедняшките коптори на Калкута. Техните засипани с боклуци улици, въпреки цялата си мръсотия, не бяха по-малко опасни, от която и да е улица в Америка нощем.

Тревожен полъх премина през гората. Зеленогърдите папагали замлъкнаха. Джес бе чужденка в тази страна, на този остров. Не познаваше джунглата и нейните опасности. Очевидно не биваше да се заблуждава, че може да играе ролята на детектив. Тя се взря в сенките и се ослуша уплашено.

В джунглата сякаш избухнаха бели фойерверки.

Джес извика и отскочи назад под дъжд от пера.

— Глупава гъска — успокои се тя на глас, проследявайки жълто-зеления папагал носещ се между клоните на дърветата. — Просто една птица.

Беше изпуснала косачката и тя се търкаляше надолу, към ръба на двуметрова скала.

— Внимавай с нея, скъпа — бе казал Уоли. — Може да не е за вярване, но това е единствената работеща косачка на острова.

— Винаги се грижа отлично за всяка вещ, която вземам назаем — тя се втурна след взетата назаем вещ и успя да я хване тъкмо когато достигна ръба на канарата. След като пулсът й се успокои, тя започна да я дърпа с всичка сила, но едно от колелата се заклещи в камънаците.

Точно в този момент от джунглата се чу кихане. Тя подскочи, а машината потъна още по-дълбоко. Там имаше някой! Някой се криеше зад дърветата. Джес стоеше като парализирана.

— Кой е…

Напъваше се да измъкне косачката, но тя не помръдваше. Ако я пуснеше, щеше да падне. А ако не я пуснеше…

Много пъти през двадесет и деветгодишния й живот дързостта й я беше спасявала.

— Излез от там, който и да си, и ми помогни да измъкна проклетата машина — извика тя с тон, който трябваше да звучи като „Не ме е страх от нищо“.

Не последва отговор. Нито звук. Чуваше само ударите на сърцето си.

Усети, че още едно от колелата преминава ръба и извика.

Нещо голямо изскочи от гората зад нея. Преди да успее да се обърне, една ръка обгърна талията й. Нечии пръсти се впиха в гърдите й.

Джес не понасяше да я докосват точно там. Изпусна количката и ужасена я проследи как се търкаля надолу. Груба мъжка ръка запуши устата й. Тялото й бе притиснато до стена от мускули.

— Престани да се биеш, глупачке! Нищо няма да ти направя — избоботи дълбок, смътно познат мъжки глас.

Тя овладя паниката си и спря отчаяното си боричкане.

Нападателят й отпусна хватката си и сгреши. Някога Джесика бе учила бойни изкуства.

Заби зъби в пръстите му. Коляно в слабините. Силен удар с пета в слънчевия сплит.

Мъжът се преви от болка. Тя го ритна в пищяла и огромният, брадат гигант изгуби опора и се затъркаля към пропастта.

Докато падаше надолу ревеше като ранен бик.

Джес не бе чувала гласа на Тед Джексън повече от четири години — от онзи паметен ден, когато го изхвърли от къщата си, след като бе принудена да изслуша тирада обиди по адрес на вечно заетите жени, галопиращи по света като стадо объркани кобили, претендирайки, че помагат на другите, когато всъщност всичко, което правят, е да бягат от собствените си проблеми. Не познаваше друго човешко същество, което можеше да вие така злобно и яростно.

Тя трепереше, но целият ужас на случилото се достигна до нея, едва когато пропълзя по издатината и погледна надолу.

Позна го веднага, независимо от брадата. Джексън! Мили Боже…

Огромното му мускулесто тяло се бе проснало, като мъртво върху бледия коралов плащ. Лекият бриз отметна златистата коса от челото му и Джес видя бликналата кръв.

Обзе я ужас.

Какво й беше казал: „Спри да се боричкаш глупачке! Няма да те нараня…“ И тя знаеше, че независимо от всичките му недостатъци, — а те бяха твърде многобройни, за да ги изтъква, не че не се беше опитвала доста пъти — той никога не би наранил физически жена. Дори и нея.

Чакаше го от четири дни. Той отчаяно се нуждаеше от помощта й, но това бе последното нещо, което би приел доброволно. Същото важеше и за нея. От четири дни очакваше Тед да нахлуе във вилата, да вдигне шум до Бога с някой от неговите бесни скандали, да поиска дъщеря си и да настоява Джес незабавно да напусне.

Вместо това, както повечето мъже, той беше избрал най-неочаквания, най-глупавия и най-пагубния начин на действие.

Прокрадваше се след нея и се чудеше как да я изплаши. Тя го надигра и в тази битка. Ако оживееше, щеше да прибави и сегашния случай към дългия списък непростими злини, които му бе причинила. И ако оживееше…

И тя се заспуска след него надолу по скалата.