Ан Мейджър
Див свят (12)

Единадесета глава

Мъглата се вдигаше от напоената с влага тропическа гора и под светлината на утринното слънце дърветата изглеждаха като обвити в сияйни одежди.

Тед спринтираше безшумно надолу по тясната пътека. Беше тихо и топло. Задуха. Памучната му фланелка бе полепнала по тялото от дългото тичане. Прогнозата за времето беше подходяща за летене.

Напускаше Джес. Знаеше, че ще плати скъпо за това.

Спомни си всичките й аргументи, с които трябваше да го убеди да приеме помощта й. Чувстваше се ужасно. Да избяга от нея, като излъже, че отива за риба с Уоли, когато всъщност отлиташе за „Джексън Даунс“. Вчера следобед беше получил чрез Уоли съобщение от Кърк, че обстановката в имението се е нагорещила. Фермата на семейство Мартинс вече била нападната. Тед се обади на Ян и той също щеше да излети към „Джексън Даунс“, за да му помогне при подписването на документите, удостоверяващи, продажбата.

Тед бе решил да не взема Джес при тази опасна обстановка. Време беше да й покаже, че с поведението си може само да го подтикне към подобен род лъжи.

Тед нямаше доверие на семейство Мартин, независимо че бяха бъдещите купувачи на „Джексън Даунс“. Изглеждаше доста странно, че Грейнджър си откупува имението обратно. Той не издържаше на жестокости. Странно бе и че не се поколеба нито за миг, независимо от всички неприятности.

Обаче, ако Грейнджър стоеше зад всичко това, защо трябваше да напада собственото си имение.

Тед разпозна шума от двигателя на самолета си, преди още да може да го види. Това беше първият признак, че нещо не е наред.

Сърцето му подскочи панически и той затича още по-бързо по тясната пътека. Изскочи от гората и видя самолета.

Кой, по дяволите, се беше осмелил… Спомни си за човека с булдозера. Той ли саботираше самолета му?

Тогава я видя. Трябваше да се досети. Джес весело му махаше от кабината. Мийта и Лизи бяха на седалките зад нея.

Обзе го безумна ярост. Трябваше да разбере, че няма да е толкова лесно да се отърве от нея.

Изглеждаше тъй сънлива сутринта. Беше я целунал за довиждане и й беше казал, че ще потича до хотела. Бе й дал достатъчно време, за да се облече и да го изпревари. Планът му бе да я остави на острова под грижите на Уоли. Той го бе уверил, че цели три дни от острова няма да има нито полети, нито кораби.

Тя се бе добрала до Уоли чрез някой от похватите си.

Джес отвори кабината и му се усмихна ведро. Усмивката й го изкара от кожата.

Беше се намъкнала в самолета му. Не му се подчиняваше. Беше направила кой знае какво на деликатната машина, която той глезеше от години. Тя подаде обутия си в джинси крак от самолета и той веднага го сграбчи и я смъкна на земята.

— Какво си мислиш, че правиш? — Тед се опитваше да надвика самолета.

— Идвам с теб, змия такава — отвърна тя.

— Казах ти вчера, че трябва да отведеш Лизи, докато аз се оправя с фермата!

— Но аз не съм се съгласявала…

— Затова и тръгнах, без да…

— Няма да ти разреша да продадеш имението. Какво може да реши продажбата?

— Всичко! От три години само губя пари. Умират хора.

— Не!

— Какво искаш да кажеш? Говориш за моята собственост.

— Искам да кажа, че няма да се откажем, докато не разберем какво става!

— Уморен съм да се боря с призраци сам в тази ужасна страна.

Изражението й се смекчи.

— Вече не си сам.

— И това ме плаши повече от всичко. Не разбираш ли? Няма да го понеса, ако се доберат до теб. Ако вие с Лизи сте там, няма да съм в състояние да мисля.

— Ще бъдем заедно!

— Не!

— Дирдри беше моя сестра. И я убиха заради това, което става в „Джексън Даунс“.

— И аз не искам и ти да умреш като нея.

— Ако си мислиш, че съм от жените, които можеш безопасно да захвърлиш като непотребен багаж, далеч от бойното поле, сигурно си съвсем полудял.

— Ако изобщо те е грижа за мен и Лизи, поне веднъж направи каквото ти се казва!

— Не съм страхливка, дори ти да си такъв.

— Какво?

— Е, кое е това смело момче дето разпродава всичко, което той и семейството му притежават?

— Не е така!

— О, не е ли? Кажи ми как е тогава?

— Не ти влиза в работата!

— Не можеш да ме пренебрегваш, така както винаги си пренебрегвал Дирдри. Аз решавам, че е моя работа. Обичам Лизи, все едно че е мое дете.

— Исусе Христе! Няма да допусна да се месиш в живота ми.

— Ти и Лизи сте моят живот!

— Ако изобщо имаме бъдеще заедно…

— Само недей да ме заплашваш, страхливец такъв.

— Няма да дойдеш в „Джексън Даунс“ и това е окончателно! Казвам ти, че ако тръгнеш сега, всичко между нас е свършено. Разбираш ли какво говоря? Свършено!

От мястото на пилота се разнасяха какви ли не ругатни. Този порой караше сърцето на Джес да замира от болка. Тя наклони глава съвсем леко, колкото да може да вижда беснеещия зад контролното табло Джексън. Правеше всичко възможно да прехвърли черното си настроение върху нея и да направи пътуването й възможно най-непоносимо.

Изглеждаше така, като че ли наистина я мрази.

Четиримата летяха над опърлената червеникава пустош на Куинсланд. Още преди много часове бяха оставили зад себе си проблясващата водна шир и зеленината.

На задните седалки Мийта и Лизи се спотайваха като мишлета. Мийта навярно беше ужасена. Тя бе твърде възпитана и смирена, за да понесе това.

Имаше моменти, когато една жена трябваше да може да се наложи. Джес направи единственото разумно нещо. Фермата бе в криза. Джексън очевидно не можеше да се справи. Беше ясно като бял ден, че някой трябва да се заеме с тази задача и тя бе единствената, която можеше да го направи.

Щеше да му се наложи да й прости при удобен случай. Но всеки път, когато го поглеждаше и виждаше лицето му, смръщено като буреносен облак, тя пребледняваше от ужас. Можеше и да не й прости.

Джес поддържаше триумфиращия си образ с голямо усилие. Интересуваше се от всяка подробност на монотонния пейзаж.

През по-голямата част от времето пътуваха в напрегната тишина. Като повечето мъже и той се държеше ужасно, когато не ставаше на неговото. Е, не беше чак толкова зле, независимо че поведението му разваляше първите й впечатления от Австралия и ангажираше голяма част от жизнената й енергия, за да се прави на щастлива.

Неговото мрачно настроение и нейната бодрост бяха двете оръжия в битката между характерите им.

— Ето там долу — наруши тишината Джексън — свършва имението „Мартин Рийч“ и започва „Джексън Даунс“.

Тя кимна, зарадвана, че най-накрая е решил да й проговори.

— В началото на века всичко това са били тучни пасища. Сега е пустиня. Ерозията е разяла горния почвен слой, чак до лежащата отдолу глина и е унищожила богатите площи кенгурова трева.

Гледката под тях беше наистина за окайване. Двадесет хиляди декара гола, сякаш поръсена със сол земя.

Илюзията за безкрайността, която тази пустиня създаваше, бе едновременно нелепа и страшна.

Навсякъде се виждаха тъжните белези на сушата. Безмилостното синьо небе и малките пухкави облачета, като че ли се надсмиваха над изпепелената напукана земя.

Тед прелетя ниско над язовирите си, останали почти без вода на дъното. Малката река се бе превърнала в кални локви.

Леденият му глас отново наруши тишината.

— Имаме около двадесет сонди, помпи и вятърни мелници, но щом времето стане такова, само водата не може да поддържа добитъка. Трябва да осигурим фураж, но когато не вали, цената му толкова се вдига, че не можеш да си позволиш да го купиш. Добитъкът измира. Разстоянията до пазарите тук са огромни. Това е един разорителен бизнес в една разорителна страна. Неотдавна много австралийци продадоха земите си на американци. Сега американците продават. Преди шест години аз купих имението си от семейство Мартин. Сега те го купуват обратно.

— Със сигурност има какво друго да направиш.

Тед я изгледа толкова ядосано, че тя побърза да извърне поглед към люка.

Земята наистина изглеждаше огромна. Отчайващо огромна. Беше пречупила гърбовете и сърцата и на най-упоритите авантюристи. Изглежда австралийците имаха основание, като предпочитаха да живеят в зелените покрайнини на континента, а не в обширната му вътрешност.

— В Америка, нашата пустиня, нашият Запад, винаги ни е вдъхновявал с надеждата за свободата, която ще ни даде.

Може би, защото е на пътя за Калифорния и новия начин на живот. Но австралийците никога не са разглеждали вътрешността в същата светлина. Тази нация е произлязла от престъпници и за тях пустинята е като стените на затвор. Те винаги са се страхували от нея.

Под тях пейзажът започна да се набраздява от дълбоко изсечени клисури, дефилета и планини.

— Не бих искала да се разбия тук.

— Като стана дума, точно тук, преди няколко години, се разби Холт Мартин. Загинал мигновено. Останките от самолета бяха открити в една клисура и не се виждаха от въздуха. Ако бе оживял, е трябвало да се изкатери по скалите, за да сигнализира. Когато си в пустинята, да останеш без превозно средство е равносилно на самоубийство. Ние сме на стотици километри от най-близкия лагер за добитък. Ноел не успя да го открие цял месец.

— Ноел?

— Братовчедка му от Америка. Вероятно тя стои зад всичко това.

— Обвиняваш една жена?

— Отново ли смяташ да се втурнеш в любимата си битка?

— Защо си толкова сигурен, че е тя?

— Ами, защото е тук отскоро.

— Много логично.

— Това, в което съм сигурен, е, че нямахме никакви неприятности, докато тя не пристигна. Семейството й я изхвърлило от Луизиана и сигурно не са го направили, защото се е държала много добре. Тя е от онзи тип жени, които създават проблеми навсякъде, където отидат. Откакто Холт загина, тя непрекъснато си пъха носа, където не й е работа.

— Май че си приличаме?

— Това едва ли е добра препоръка. Преди да умре, тя го настройваше срещу брат му, Грейнджър, а Грейнджър срещу мен.

— Мислех, че той купува земята ти?

— Да, точно той.

— И защо мислиш, че не е замесен?

— Имението му пострада не по-малко от моето.

— Струва ми се каза, че му се повдига от Австралия. Защо ще купува още земя?

— По дяволите! Ако знаех отговорите, всичко щеше да е наред.

Самолетът попадна в някакъв въздушен поток и Тед отново изпадна в мълчание. Минаваха часове, а той не проговаряше.

— По дяволите! — изруга най-накрая.

Джес помисли, че е по адрес на слънцето, което бе слязло толкова ниско, че ги ослепяваше. Наведе се, за да избегне досадните лъчи и видя тънката нишка издигаща се в небето.

— Какво е това?

Тед сви устни.

Под тях се виждаше внушителна двуетажна къща с пристройки. Сред призрачната светлина на залеза изглеждаше по-малка, отколкото бе в действителност. По нататък бяха разположени конюшните и оборите. Една от сградите гореше. Около нея объркано тичаха хора.

— Това е имението „Джексън Даунс“. Гори — каза той бавно и започна да се спуска.

Самолетът подскочи и спря на прашната писта. Тед дръпна вратата и слезе на земята. Обърна се и помогна на другите.

Беше горещо като в пещ. Червеникавият прах изглежда се бе отложил навсякъде.

За секунда Джес си представи колко красива би била къщата дори и с тази червена пелена, само да не бе така занемарена: Стените й бяха дебели около шестдесет сантиметра. По дължината на всяка от тях имаше просторни, покрити веранди. Бе изградена на възвишение, обградена от сенчести тамариндрови дървета. Независимо от прииждащата топлина и собственото й изтощение тя се почувства привлечена от тази сграда, защото тя бе домът на Тед. Щеше да я направи и свой дом.

Джес усети миризмата на огъня. Пустинята се бе превърнала в пъкъл.

Наблизо уплашено цвилеха коне.

— Конюшните — извика Тед и се втурна към огъня.

Източникът на този фойерверк от оранжеви пламъци и черен дим бе една дървена сграда с ръждив покрив от нагънато желязо. Щом наближиха сградата, Тед закрещя на някакъв глупак, който се туткаше около вратата.

— Ей, какво се опитваш да направиш?

Ян се извърна. Беше обзет от паника. Тед стигна до него и двамата заедно успяха да отворят вратата.

Дузина коне излетяха от конюшните в панически бяг. Тед дръпна Джес и я закри с тялото си. Един висок мъж, с горяща на гърба му риза, шибаше ужасените животни и ги насочваше към изхода.

В момента, в който се измъкна на открито, той се строполи на земята, останал без сили.

Тед и Джес се втурнаха към него. Изпокъсаната дреха висеше на парцали върху широкия му мускулест гръб. Красивото му лице беше изкривено от болка и изтощение, покрито със сажди и червен прах. Струйки пот браздяха тази страховита маска. Миришеше на изгоряла плът.

Насъбра се тълпа от работници и деца, наблюдавали пожара отдалече.

Тед и Джес бяха коленичили до обгорелия мъж и не ги забелязваха.

— О, Кърк! Глупчо! — Тед започна да ругае на себе си, докато се опитваше заедно с Ян да изправи зет си на крака. — Гадни копелета!

— Казах ти, че обстановката се нажежава! Доста време ти трябваше, за да се върнеш. Какво толкова те задържа? — После Кърк прехвърли красивия си изумруденозелен поглед върху Джес.

— Дирдри… Намерил си я…

— Не!

— Ах ти, разбойнико — изрече Кърк. Черните мигли се спуснаха и гласът му заглъхна.

Джес се наведе над него и долови едва изреченото име.

— Джулия…

Тя погледна въпросително Тед.

— Малката ми сестра. Жена му. Тя остана в Тексас. Очаква дете. Ако с него се случи нещо…

— Мислех, че е умряла още като дете?

— Всички мислехме така. Оцеляла е след отвличането. Кърк е минал през всичките кръгове на ада, за да я спаси. Това е дълга история… Моля те, не го оставяй да умре!