Ан Мейджър
Див свят (4)

Трета глава

Тед лежеше върху скалистите отломъци в несвяст. Дойде на себе си и едва разпозна заобикалящата го среда.

Курортът се разрастваше. Навсякъде из джунглата копаеха булдозери. Но не докосваха канарата, заради останките от скални рисунки на аборигени. Грубо изсечени крокодили, кенгура и други неизвестни животни пресъздаваха местния мит за сътворението на света. Тед не беше в състояние да се наслади на този великолепен пример на аборигенско скално изкуство.

Натъртеното му тяло се гърчеше от болка. Беше си ударил главата, докато падаше, и ле му беше лесно да фокусира погледа си върху жената-дявол. Видя я как се спуска по скалата, пъргава като коза, с намерението да го довърши.

Бе я следил през целия ден, опитвайки се да разгадае плановете й, да реши кога и къде да я изненада. А след като дъждът го измокри до кости започна да киха и се издаде.

Хвърли се върху нея, само заради тъпото й упорство да спаси онази раздрънкана косачка, която щеше да я завлече в пропастта. И ето го сега долу.

Джес сграбчи коренището на една виеща се лоза и с пъргав скок се озова при него. Приземи се леко като перце. Нима имаше нещо, което жените не можеха да правят? Наблюдаваше я как коленичи и гърдите й натежаха. Представяше си настръхналите им зърна, които някога бе докосвал, и стисна зъби. Опита се да се съсредоточи върху заплахата от нейната близост и да заглуши пулсиращата в крака му болка.

Толкова беше лесно да я сграбчи за гърлото, да я събори и да я накара да плати за всичко. Той едва не се поддаде на това неистово желание, но му беше интересно да разбере, какво смята да прави Джес. Освен това в момента най-лесно и безболезнено бе да лежи неподвижно.

Ръката й беше студена и освежаваща, като пролетна вода. Памучната блуза мокра, колкото и неговата. Гърдите й — меки и приятно топли.

Джес, която мразеше повече и от Дирдри.

Джес, която обичаше, както никога не бе обичал Дирдри.

Джес, която току-що го бе бутнала от канарата… Какво всъщност можеше да прави тук, освен да се опитва да го доубие.

Жената-дявол се наведе към гърдите му, за да чуе сърцето му и русите й кичури загъделичкаха носа и брадичката му. Когато вече едва издържаше да не кихне, тя изправи глава и приближи лице към неговото.

Усещаше устните й на два сантиметра от своите, отворени предизвикателно. Усещаше уханието на тялото й.

Отдавна забравените спомени изплуваха.

Не бяха забравени. Никога не бяха забравяни, само потискани. Защото болеше твърде много да си спомняш.

Усети сладката миризма на портокалов цвят. Нейната миризма.

— Джексън… — прошепна тя. — Джексън, чуваш ли ме?

Нямаше нужда да отговаря. Щяха да се скарат, а той беше твърде слаб, за да се втурне в някоя от техните словесни битки.

— Ах ти, голямо невъзможно животно, не исках да те нараня — разнесе се плачът й.

Тед я наблюдаваше през едва отворените си клепачи, разкъсван от противоположни желания. Слънцето играеше в косата й. Мократа й блуза очертаваше прелъстителната й фигура. Дори и така, раздърпана и разстроена, пак беше прекрасна.

Не искаше мисълта му да поеме точно в тази посока, но какво можеше да направи един мъж, когато жена като нея поклащаше гърдите си под носа му.

По дяволите! Тя въобще не приличаше на онази пуританка Джес. Всъщност изглеждаше така, сякаш току-що е слязла от страниците на „Плейбой“.

Искаше да я мрази. Беше решен да я мрази. Но не беше лесно да мразиш жена, която ридае над теб, независимо какво ти е направила.

Образът й го преследваше. Понякога сънуваше онази нощ преди десет години. Нощта, която го накара да я желае вечно. Сънуваше горещи, похотливи сънища, в които Джес се увиваше около него, обзета от необуздана страст.

Беше се оженил не за тази, за която трябва.

Проклятие! Може би затова мразеше Банкрофт повече и от Дирдри.

Пръстите й зашариха по светлата коса, опипвайки цицината и парещото лепкаво място около нея. Тед изстена силно и ръцете й се отдръпнаха като опарени.

— Не бъди такъв пъзльо — прошепна тя. — Не искам да те нараня. Трябва да те прегледам.

Пъзльо! Да вика, беше най-доброто, което можеше да направи, ако не искаше да я сграбчи и да си го върне.

Ръката го докосна отново. Повдигна клепачите му един след друг. След това опипа тялото му, като разгледа всяко натъртване и драскотина.

Трудно му беше да си повтаря, че тя е лекар, че го докосва лекаря, а не жената.

Когато свърши, погледна замислено лицето му.

— Джексън… — гласът й беше мелодичен и по-малко наставнически от обикновено.

Усети пръстите й да докосват страните му.

— Джексън, моля те, ако ме чуваш…

Тя взе ръката му. С другата отметна косата от челото му. Докосваше го нежно, внимателно, успокояващо.

— Джексън, пулсът ти е наред. Не мисля, че си лошо ранен. Ще се оправиш, но сега трябва да те оставя сам за малко. Трябва да потърся някой, който да ми помогне да те пренесем…

Тя продължаваше да говори, но гласът й ту затихваше, ту се усилваше. Чуваше само отделни думи. Опита се да отвори очи, но когато успя, не я видя никъде. Изведнъж му се прииска да не беше толкова горделив. Трябваше да говори с нея, докато можеше. Страхуваше се, че има вътрешен кръвоизлив и че няма да има друга възможност.

Такава раздяла не му харесваше. Искаше повече от един край, дори без сбогуване. Дори без да може да й каже „Съжалявам“. Беше разбрал, че иска много, много повече от едно сбогом.

 

 

Когато отново се свести, премаля от болка. И от облекчение.

Все още беше жив. Във вилата. В безопасност. Тук нямаше пушки. Никой не го дебнеше. Единствено тази жена.

Беше нощ. Жегата бе намаляла и през прозорците се процеждаше лунна светлина. Въздухът беше плътен и влажен и миришеше на дъжд и мокри евкалиптови листа. Джунглата пируваше, огласяна от птичи песни и крясъци.

Над леглото му, перките на вентилатора хвърляха подскачащи сенки върху тавана. Дори и на тъмно можеше да забележи, че стаята беше по-чиста и подредена отвсякога. Когато ставаше дума за чистота, Джес бе неотразима.

От долния етаж се носеше миризма на готвено. Нещо, което му напомняше за отдавна отминали времена — Тексас, майка му, у дома… детството му. Щастието. Онова прекрасно време, преди родителите му да се разделят, преди да настъпи самотата, преди Джеб да надделее и да го накара да се чувства отхвърлен от собственото си семейство. Пилешка супа.

Джес винаги е знаела как да се добере до него. Дирдри никога не готвеше пилешка супа. Въпреки всичките си недостатъци, Джес имаше и някои добри черти. Гърдите й… Той изтласка тази мисъл настрана и се съсредоточи върху възхитителния аромат на пилешката супа. И това, че можеше да готви по-добре от всяка друга. А той изпитваше слабост към добре приготвена храна.

Наблюдаваше перките на вентилатора и сенките им върху тавана. Би искал да не е толкова податлив към големи гърди и хубави ястия. Опита се да чуе музиката, носеща се от бара на хотела. А после чу смеха на Лизи и строгия глас на Джес.

Лизи… Той се опита да стане, но беше твърде слаб. Малко по-малко обстоятелствата се проясниха. Лежеше горе, в господарската спалня и беше чисто гол под твърдите чаршафи.

Чисто гол.

Жената-дявол го беше разсъблякла и му беше отмъкнала дрехите. Мисълта, че ръцете й са се разходили по тялото му, го вбеси.

Спомни си дългите хладни пръсти плъзгащи се по пламналата му кожа. Спомни си ножици да разрязват панталона му. Спомни си леденостудени кърпи да притискат челото, врата и гърдите му. Спомни си една внимателна млада индийка в алено-златисто сари. Спомни си гласа на Джес. Беше му говорила в тъмното, докато гласът й загуби успокояващата си мекота и пресипна.

Пушеше му се страшно. Но къде са цигарите? Беше му взела всичко.

От колко време беше тук? Дни? Часове?

Тед чу стъпките й по стълбите, а пред тях едни по-леки и по-бързи стъпки.

Вратата се отвори с трясък.

Дръжката се удари в стената.

Тед затвори очи.

— Лизи! По-внимателно! — прошепна Джес в тъмнината.

Настъпи неловка тишина. Тед не знаеше какво да каже.

Беше свикнал с огромните мащаби на пустинята, можеше да пътува дни наред от лагер на лагер, без да говори с никого. Нямаше нищо против тишината.

Всички стояха в очакване. Чуваше се само мързеливото съскане на вентилатора.

После една мъничка нетърпелива ръчичка обхвана ръката му със студени, лепнещи пръсти.

Кошмарът на отминалата година беше свършил.

Тед отвори очи едва осмелявайки се да повярва на ангелския образ със светлочервени къдрици, вързани отзад с лилава панделка. Големи тъмни очи блеснали радостно…

— Татко!

Носеше шумолящ дъждобран в жълто, зелено и динозаври и държеше изядена наполовина близалка, разтапяща се в ръцете й. Повдигна я към устата си и лакомо я облиза.

— Той е буден — заподскача Лизи.

— Време беше — промърмори сухо Джес.

Тя също изглеждаше развълнувана, доволна и горда, че той се подобрява.

— Лельо Джес — изчурулика Лизи и се обърна отново към баща си, — той плаче.

Очите й бяха широко отворени, гласът й секна.

— Глупости мила — отвърна Джес спокойно.

— Лизи… — гласът му беше дълбок и преливащ от вълнение. Ръката му нежно похлупи малката ръчичка.

Джес повдигна детето, много внимателно, така че да може да го прегърне и да залепи бузка до брадясалата му страна.

— Татко! Липсваше ми ужасно!

— И ти ми липсваше.

Едва ли тези думи можеха да изразят празнотата на изминалата година.

— Изглеждаш чудесно — бе всичко, което каза.

Джес гледаше през прозореца, като се опитваше да скрие чувствата си.

— Татко, знам защо мама избяга, но защо взе и мен? Не ме е страх от лошите.

— Не сега, Лизи, скъпа — намеси се Джес. — Нали се разбрахме да не го разстройваме.

Лизи млъкна. Прекара пръсти през брадата му и ги отдръпна.

— Лепне. Не ми харесва. Преди нямаше брада.

— Ще я обръсна.

Лизи опипа превръзката на главата му.

— Как се нарани, татко? Леля Джес каза…

Очите му се впериха в Джес, която стоеше като на тръни зад Лизи.

Сега тя беше изрядно облечена. Блузата с висока яка бе закопчана чак до носа й. Беше обута в широки панталони и косата й бе прибрана зад врата.

Прическата й не можеше да бъде по-опъната, дори ако всеки косъм бе пригладен поотделно.

Приличаше на учителка. Беше по-хубава дори отпреди в размъкнатата, мокра блуза с разпусната коса.

След въпроса на Лизи вълнението и блясъкът в очите на леля й угаснаха. Сянка от вина мина през лицето й.

— Какво ти каза леля ти Джес? — Тед продължаваше да гледа Джес, докато тя не започна да се изчервява.

— Кажи й каквото искаш — процеди тя през зъби.

— О, разбира се. Ще й кажа. Всяко нещо с времето си. Първо искам да чуя версията на леля ти — обърна се той към дъщеря си.

Лизи слезе от леглото и я погледна несигурно.

— Каза, че си паднал от скалата с големите рисунки, където винаги ми напомня да внимавам.

Погледът му се плъзна към Джес, която гледаше през прозореца. Тед нагло се усмихна.

— Паднах, така ли? Каква интересна… интерпретация на събитията.

По лицето на Джес нахлу още кръв. Тя започна да отстъпва от леглото, но Тед се пресегна и я хвана за китката.

Извикаха едновременно — тя от изненада, той от болка. Един поглед върху лицето му беше достатъчен, за да я накара да спре да се противи.

Уханието на портокалов цвят го обгърна. Нейното ухание. Насили се да го пренебрегне.

Това, което не можеше да пренебрегне, бяха онези две възбуждащо меки части от анатомията й опрени в гърдите му.

— Изпрати Лизи — прошепна той в ухото й.

— Трябва да лежиш неподвижно, Джексън — измърмори тя. — Ти си твърде уморен и слаб, за да се държиш така идиотски, като че ли досега не си си навлякъл достатъчно неприятности с подобно държание.

Напомнянето колко лесно се справи с него го вбеси още повече.

— Махни Лизи оттук! Трябва да говоря с теб насаме.

Двамата приковаха поглед един в друг и това трая цяла вечност. Накрая Джес отвърна очи и каза тихо:

— Лизи, скъпа, бъди добро дете. Слез долу в кухнята и кажи на Мийта да стопли супата, която направих за баща ти. След малко ще дойда да я взема. Първо трябва да го прегледам.

Останаха сами и той леко отпусна ръката й.

— Банкрофт, какво мислиш, че правиш?

— През последните двадесет и четири часа се грижех за теб. Повярвай, това е доста неблагодарна задача. Както повечето мъже и ти си безпомощен в критични ситуации. Първо отказа да ходиш. Наложи се да те носим нагоре по хълма. А си тежък като олово.

— Преувеличаваш, както винаги. Това, в което съм сигурен, е, че бях здрав, докато не те срещнах.

— Здрав! Да, да. Караш пневмония на крак. И муха можеше да те събори от онази скала.

— Бях настинал, нищо повече.

— Пневмония, Джексън! Вероятно си продължавал да работиш и да пушиш.

— Разбира се, продължавах да работя и да пуша.

— Мислиш, че е много мъжествено и се гордееш с това. Дори и глупак като теб би трябвало да има малко мозък в главата си. Е, сега няма да пушиш. Очевидно някой трябва да се заеме с теб и очевидно няма кой друг да го направи, освен мен. Унищожих и двата пакета цигари, които намерих в джоба ти.

Беше точно като брат му. Винаги знаеше кое е правилно.

— Какво си направила?

— Не се нуждаеш от тях в това състояние. Ти си на ръба на кризисно състояние.

Не можеше да понесе самодоволството й. Какво знаеше тя за неприятностите му.

— Не, ти си последното нещо, от което имам нужда — Тед я привлече по-близо до себе си. — Опита се да ме убиеш, вещице.

— Сам си го изпроси като ме нападна.

— Не съм те нападал. Опитах се да те спася, да не се хвърлиш от скалата заедно с онази косачка.

— Е, сега това няма значение — каза тя меко.

— Нямало значение!

— Поне веднъж, за моя изненада, можеш да се опиташ да мислиш разумно — продължаваше тя с хладния си наставнически тон. — Така или иначе, не можем да променим случилото се. Освен това не си ранен чак толкова лошо. Както повечето мъже и ти се превръщаш в едно голямо бебе, когато се разболееш.

— Голямо бебе… — той водеше неравна война, сам-самичък, цели две години. Ако се беше разболял, то е защото му беше дошло твърде много.

— Няколко натъртвания, малка цицина на главата, а ти се държиш така, сякаш е настъпил краят на света.

— Малка цицина! Виждам те двойна. Повярвай, това е повече, отколкото един мъж може да понесе.

— Една малка цицина, едно много леко сътресение, разтегнат мускул в слабините — това е всичко — продължаваше тя.

— В слабините? — почервеня Тед. — За Бога, надявам се, че не си ме преглеждала и там.

— Разбира се, че съм… Джексън, причината, поради която се чувстваш толкова скапан, е пневмонията и ти сам си виновен за това. Ти изгаряше в треска. Трябваше да те натъпча с лекарства, за да ти смъкна температурата. Увивах те в мокри чаршафи целия следобед и цялата нощ.

Едва сега Тед забеляза тъмните сенки под очите й, следите от умора по лицето й. Това доказателство за загрижеността й по необясним начин го накара да я атакува още по-ожесточено.

— Не очаквай благодарности или извинения — подигравателно подхвърли той.

Тя стисна устни. Е, изпитваше лекарска привързаност, нали се беше грижила за него цяла нощ. Той видя как сантименталната нотка в погледа й угасна. Очите й потъмняха.

— Доброто възпитание, скъпи зетко, е последното нещо, което очаквам от теб — остро отговори тя. — Не трябва да се чувстваш задължен. Бих направила същото и за едно болно куче.

Пръстите му стиснаха крехката ръка.

— Върни ми Лизи, омразна вещице! И се махни от живота ми. И без теб си имам достатъчно врагове.

— Зная — повдигна брадичка Джес и го погледна високомерно. — За пръв път да сме на едно мнение — отговори тя с вбесяващо спокойния тон на учителка, укротяваща хулиганстващ малчуган.

Тед ликуваше. Никога не се бе справял толкова лесно с нея. Като я гледаше как самодоволно оправя една гънка на блузата си почувства, че изражението й не пасва никак на думите й.

— Какво имаш предвид?

Тя сладко се усмихваше. Тази усмивка го отвращаваше най-много.

— Само това, че този път и двамата искаме едно и също нещо, Джексън — беше свършила с гънката. Не и с него. — Виждаш ли, Джексън, и аз също искам Лизи.