Ан Мейджър
Див свят (7)

Шеста глава

Тед се събуди и усети мекото женско тяло до себе си. Помисли, че сънува. Дълги, проблясващи под лунната светлина, кичури галеха ръката му.

Джес… жената, която мразеше. Ръцете й го обгръщаха. Лежеше до нея в тясното й легло. В съня си тя доверчиво се бе сгушила в него.

Какво правеха тук? Двамата заедно?

Бегло си спомняше, че се грижеше за него през нощта. Трябва да е била съвсем изтощена.

Тед дишаше едва-едва от страх да не я събуди. Внимателно промуши ръка под главата й, прегърна я и остана така, вдъхвайки аромата на нейната близост. Мислеше си, че трябва да е полудял, за да се държи по този начин.

Чаршафът се беше свлякъл и той виждаше как гърдите й се повдигат под тънката нощница. Всеки път, когато тя вдишваше, можеше да различи по-тъмния кръг на зърната й и настръхналите им връхчета.

Тед продължаваше да поглъща омайващата сладост на портокаловия цвят, въпреки че знаеше, че красотата й и това нейно ухание са фатални. Привлече я по-близо.

Тя простена тихо.

— Джексън…

Харесваше му да чува името си от нейните уста. Господи! Какво му ставаше? Как можеше да изпитва такава нежност към жената, която го беше предала и разделила от детето му?

Мразеше я! Но омразата не можеше да го накара да не жадува нейната топлина и нежност.

Джес отвори очи и го погледна сънливо. Тялото й се стегна и тя се опита да се освободи от прегръдката му. Искаше да каже нещо. Ако й дадеше и най-малката възможност, щеше да последва цяла лекция. И пак щяха да се скарат. Той бързо я сграбчи. Нещо дълбоко в него, което сам той не разбираше, я желаеше силно. Така, както беше заспала, доверчиво и без да говори. Знаеше, че тя не е жена за него. Знаеше го до мозъка на костите си. Но имаше нужда от нея, както от никой друг. Като животно, следващо примитивните си инстинкти, той сложи пръст на устните й. Надяваше се да я накара да замълчи, преди да е успяла да развали магията с някоя забележка.

Тя се опита да се освободи, но той не я пускаше. Известно време не сваляха очи един от друг. След това тя въздъхна и затвори клепачи.

И заспаха отново.

 

 

Когато се събуди, Джес не можа да разбере веднага къде се намира. Беше оплетена в загорелите ръце и крака на Тед, облегнала глава на рамото му. Острата брада дращеше лицето й.

Той все още спеше. Изглеждаше толкова прелъстително мургав на белия фон на чаршафите. Голотата и мъжествеността му я накараха да се изчерви. Кожата му бе хладна, а дишането — равномерно.

Джес не можеше да се остави да бъде намерена в това състояние. Тед беше отвратително самомнителен и нямаше да спре да се хвали как я е намерил в прегръдките си. Нямаше да признае, че е невъзможен пациент и тя просто е припаднала от умора до него.

Смешно! Колко уютно и сигурно се чувстваше в ръцете му. Нямаше смисъл да го отрича. Тя внимателно измъкна краката си изпод неговите. Веднъж озовала се в безопасност, извън леглото, не можа да се въздържи да не го разгледа на спокойствие.

Изглеждаше измъчен, дори в съня си. И не беше толкова арогантен. Ужасът на последната година се бе отпечатал върху изпитото загоряло лице. Под очите му се бяха появили бръчки, жълто-кафявата кожа бе опъната върху скулите. Ръцете му бяха загрубели от тежката работа и на места дланите му се лющеха. Джес се бореше срещу някакъв идиотски инстинкт. Искаше й се да отмести златисторусата коса от челото му и да заличи бръчките с ласките си. Беше се измъчил. Себе си и всички около себе си.

Само преди няколко минути се чувстваше толкова сигурна и доволна в прегръдката му. А вече искаше да го предпази от света, от лъжите, от предателството, от всичко, което бе разрушило живота му.

„Сантиментална глупачка — нашепваше вътрешният й глас. — Той те мрази.“

Тед никога не трябваше да разбере, че е успял да разтърси цялото й същество.

Джес излезе от стаята и веднага щом се разсъмна, напусна къщата. Трябваше да се види с Уоли заради косачката. Тръгна през гората към мястото, където я беше изпуснала. Както винаги момчето я следваше някъде зад нея. Надвеси се над скалата, от която Джексън бе паднал. Имаше късмет. Почти всеки друг на негово място би загинал при подобно падане. За нещастие, косачката също не бе оцеляла. Дръжката се беше счупила, ножа и оста бяха изкривени. Джес повдигна едно от колелата и го захвърли до смачкания алуминиев карбуратор.

Не й оставаше нищо друго, освен да си признае пред Уоли и да плати машината.

Неочаквано небето притъмня и птиците замлъкнаха. Тревожната тишина нажежи атмосферата. Джес не бе суеверна по принцип, но този път долови нещо.

Предупреждение!

Беше нелепо, необяснимо, нелогично. Суеверието можеше да намери място в главата на някой необразован глупак, не и в нейната. Неочакван повей раздвижи горещия, влажен въздух. Детето изчезна в храсталака.

Джес чувстваше присъствието на Дирдри. Предупреждаваше я. Сестра й е била тук. Нещо ужасно се е случило с нея точно тук.

Сърцето й заби неистово. С треперещи пръсти сграбчи близката виеща се лоза. Суеверия! Бабини деветини.

Някаква тъмна, мощна сила се бореше с не по-малко силната й воля.

С писък Джес пусна лозата и се втурна нагоре по скалата. Храстите раздираха дрехите и кожата й. Лицето й се разкървави, но тя продължаваше да се катери, обезумяла от страх.

Над себе си чу стъпки. Те внимателно спряха, но едно камъче се изтърколи по скалата.

— Ей, има ли някой — извика тя, и след това разгърна дивите лози и се изкачи до върха. Там нямаше никой. Но тя беше сигурна, че преди малко някой е бил там. Някой, който не искаше да бъде видян.

 

 

Тропическото слънце бе заляло верандата и напичаше яростно. Но без Джес, с която можеш веднага да се скараш, на утрото му липсваше блясък. Къде, по дяволите, беше тя?

Присъствието й личеше навсякъде. Боядисания в сиво под, бе избърсан с нещо, което го караше да свети. Под стрехите и в сенчестите ъгли нямаше паяжини. Тед отбеляза тези подробности със задоволство.

Джес и нейната мания за чистота! Някога тази нейна черта го отвращаваше. В крайна сметка, малко прах не би навредил никому. За момент мисълта му се прехвърли на неговата икономка, госпожа Би, която предпочиташе само да се оплаква, колко много работа има, вместо да я свърши. Как ли би се развихрила Джес в занемареното от година имение. Не че би я допуснал там при някакви обстоятелства.

Джес… Къде беше? Щом се събуди и видя, че я няма, настроението му веднага се помрачи.

Тед се протягаше в градинския стол и потриваше току-що обръснатата си буза. Лизи го бе наблюдавала, докато се бръсне, и бе очарована. Кожата там бе по-бледа от останалата част на лицето му, но беше прекрасно да се почувстваш отново същият.

Около него, под триметровите папратови дървета растеше изобилие от бегонии, пълзящи лилии и орхидеи. Цветните лехи в близост до къщата бяха окопавани наскоро и между цветята не надничаха никакви плевели. Със сигурност Джес добре се бе потрудила около тях, след като бе приключила с верандата. Избуяла, изумрудено зелена ливада, нападната от плевелите, се простираше чак до самия шубрак, където папагалите кряскаха в захлас. Вероятно точно за нея й трябваше косачката.

Треската му беше преминала. Чувстваше се много по-добре. Това, разбира се, не се дължеше на грижите на Джес. Той отказваше да си спомни как тя снова около него през цялата нощ. Казваше си, че е силен като бик. Една пневмония — той все още не вярваше на диагнозата на Доктор Всезнайко, — и едно падане от скала не бяха достатъчни да го повалят.

Обилната закуска — яйца, препечени филийки, конфитюр и грейпфрут — бе изпълнила предназначението си.

Тед си сърбаше кафето и се чувстваше изпълнен с енергия.

Беше нов човек — готов за една цигара. Опипа разсеяно джоба си и веднага си спомни, че там няма нищо.

Нов човек, по-непокорен отпреди и след празния джоб, готов за битка. Но Джес я нямаше и нямаше с кого да се бие. Беше в настроение за една от нейните лекции.

Той погледна празния плетен стол срещу него. Къде, по дяволите, беше отишла? Вероятно пак си пъхаше носа в нечии работи. След като бе изчезнала, нямаше с кого да се сражава и това го изнервяше повече дори от липсата на цигари.

Лизи и помощничката му бяха поднесли закуската. Тед беше попитал за Джес и Мийта му обясни на перфектния си английски:

— Госпожата отиде до хотела да предупреди за косачката, която сте счупили.

Така, сега пък косачката, която той бил счупил. Е, и кога ли щеше да се върне? Колко ли време щеше да й отнеме да върви три километра до хотела, да изфабрикува тази лъжа, да плати проклетата машина и да се върне. Обикновено Джес беше много експедитивна.

Той реши, че не трябва да губи време. Ако искаше да си върне детето, трябваше първо да намери паспортите им. Така Джес не можеше да изчезне с дъщеря му, когато си поиска.

Тед се замъкна, накуцвайки в стаята й и започна да рови из багажа. Докато търсеше, попадна на няколко списания, в които бяха поместени бележки за работата й в Индия. Спомни си, че бе споменала за някаква книга.

Откри писма от индийските власти. Предупреждаваха я, че била допусната в страната като турист, а не като лекар, и клиниката й не може да развива дейност, независимо от това, че местните хора я подкрепяли. Като че ли чиновниците можеха да спрат Банкрофт!

Най-накрая откри паспортите в едно дипломатическо куфарче. Тъкмо когато ги прибираше, чу шум. Лизи нахлу в стаята и го завари да се рови в нещата на леля й.

— Татко, какво правиш в стаята на леля Джес? Тя казва никога да не… По-добре ще е да не те хваща тук. Хайде, татко, не искам да загазиш.

— Не ме е страх от нея! — изрева той.

Въпреки това, щом Лизи взе ръката му и го задърпа към верандата, Тед не се противи. Седна на стола и я взе в скута си.

— Всичко, което искам, е да те заведа у дома, Лизи. Има ли нещо лошо в това?

— Чух те да се караш с леля Джес снощи. Беше толкова лош с нея.

— Не бях лош. Леля ти Джес ме бутна…

— Беше много, много лош! — Лизи го гледаше изпитателно. След това скочи от скута му и отиде да гледа как един бръмбар си пробива път през папратите.

— Защо не искаш леля Джес да дойде с нас? Тя ще се грижи за мен и ще си напише книгата.

Не се нуждаеше от Доктор Всезнайко във фермата си.

— Аз ще се грижа за теб — отговори Тед.

— Но аз искам и нея! Ще ме е страх, когато те няма. Имам нужда от леля.

Не можеше да заобиколи факта, че Джес й е била като майка през последната година. Спомни си пренебрежението на Дирдри. Може би единствената майка досега. Не беше чудно, че Джес държеше сърцето на дъщеря му.

— Нали не мислиш, както преди, да ме оставяш самичка, когато имаш работа? Ами какво ще правя, ако лошите дойдат, докато те няма? Леля Джес се занимава с мен, само с мен! Ти никога не го правиш.

— Тя има клиника в Индия. Какво ще стане с нейните болни?

— Има си заместник. Татко, ти не я познаваш както аз! Ще й бъде много мъчно и ще плаче, ако си отида.

— Не мога да си представя някак си леля ти Джес да плаче…

— Но тя плаче! Когато е тъмно и не може да заспи и мисли, че никой няма да я чуе. Видях я една нощ, когато исках да пия вода и не можах да си намеря виолетовата чаша. Беше в леглото. Изглеждаше ужасно тъжна и прегръщаше снимката на Бенджамин. Показа ми я и ми разреши да легна при нея. Разказа ми за него. Нейното малко момченце е умряло. Затова не можем да си тръгнем без нея. Тя ще бъде много самотна.

Чуха бързи стъпки по стълбите.

— Банкрофт?

— Виждам, че си по-добре.

Той се обърна и я видя. Беше облечена в бялата поплинена блуза, както винаги закопчана догоре. Само че този път ръкавът беше разкъсан. Страните й бяха пламнали и на една от тях забеляза драскотина.

— Какво е станало?

— Разхождах се. Няма ми нищо.

Тед си спомни за парчетата от водолазния костюм на Дирдри и изкрещя:

— Къде беше?

— Ходих да платя за косачката, която ти…

— Която счупих — продължи мисълта й Тед. — Отне ти доста време.

— Уоли започна да говори за разширяването на хотела…

— И без съмнение ти си настояла да видиш плановете и да споделиш някои собствени идеи.

— Всъщност, аз наистина разбирам малко от строителство. Не можех да не помогна на нещастните…

— Знаех си! Горкият Уоли!

Лицето на Джес потъмня.

— Лельо Джес, не му обръщай внимание. Той винаги става свадлив, когато е болен и самотен.

— Свадлив? Самотен? Бях щастлив като птица, докато я нямаше.

Лизи се хвърли в прегръдките на леля си, като се опитваше да я защити.

— Права си, скъпа. Невъзможен е в това състояние. Неприятното е, че когато е добре, е още по-лош.

— По-лош?

— Виж, лельо Джес! — намеси се Лизи. — Обръснал се е.

Джес се опитваше да прикрие вълнението си. Неочаквано тя се усмихна и очите й светнаха. Тед я гледаше замаяно.

— Радвам се да видя, че не си се сдобил с двойна брадичка за времето, през което не сме се срещали — промърмори тя и се приближи, разглеждайки лицето му с объркващ интерес. — Или пък с някой белег.

— Какво?

— Всъщност, много съм изненадана! — Тя изучаваше всеки детайл на гладко избръснатата челюст и упоритата мъжка уста. — Мислех, че прикриваш някакъв нов дефект. Защо иначе един толкова суетен и перчещ се с красотата си мъж като теб ще си покрие лицето с тези животински израстъци?

Тед пропусна суетен, перчещ се и животински. Красив… Той се почувства особено поласкан от умело замаскирания комплимент.

— Радвам се, че… одобряваш лицето ми.

Настъпи кратка тишина. Лизи, на която вече й бе омръзнало да я прегръщат, се измъкна навън и се втурна след пеперудите по поляната. За секунда погледът на Джес проследи детето, а после отново се върна на мъжа.

— Сигурна съм, че повечето жени, които не те познават така добре като мен, също одобряват лицето ти, Джексън.

— Да, но ти ме познаваш, при това доста добре. И също ме одобряваш.

— Не бих се изразила точно така. Съвсем не одобрявам самомнението и арогантността ти… Накратко, множеството дефекти в характера ти. А характерът е това, което има стойност в един мъж.

— Е, поне има нещо, което харесваш в мен — ухили се той. — Това все пак е някакво начало.

— Начало?

В главата му се бе загнездила една ужасна и смела идея. Той си спомняше как светваха очите й, когато спираше поглед на Лизи. Мислеше за собственото си вълнение, винаги когато беше близо до тази невъзможна жена. Спомни си какво ставаше в имението му през последната година. Беше уморен от досадата на самотното си съществуване. И обикновено, когато беше толкова отегчен, постъпваше много необмислено.

— Начало в правилната посока — отговори той спокойно. Натежалият му поглед преценяваше стройната жена пред него. Носеше шорти в цвят каки и значителна част от загорелите й крака бе изложена на показ. Но той не гледаше краката. Изучаваше опънатата на гърдите й поплинена блуза.

Спомни си как тези зрели и прелъстителни гърди и палавите им ягодови връхчета, докосваха пламналото му тяло миналата нощ. Видя отново тънката й талия и дългите стегнати крака. Почувства се неудобно, като си спомни колко прекрасна бе тя в леглото. Независимо от всичките причини, които имаше да я мрази, независимо от лошото й мнение за него, тя го вълнуваше, така както никоя друга жена.

Бе я желал винаги.

Просто го бяха излъгали да се ожени за сестра й.

Беше лудост — дори само да си го помисли. Но кръвта му кипеше и всяко нервно окончание по тялото му бе нащрек.

Помисли си за опасността.

Но пък щеше да има възможност да си отмъсти. Тя го бе предала. Беше се любила с него и след това… Спомни си годините с Дирдри, изпълнени с горчива, погубваща душата му болка.

Той бързо отвърна поглед, но в този момент решението вече бе взето.

Щеше да й разреши да дойде с него в имението. Каква опасност можеха да представляват куршумите и бандитите за някой като Джес? Време беше да сложи ръка на нея и да я използва за собствено удоволствие, така както тя бе постъпила.

И не беше необходимо да я убеждава. Просто щеше да се съгласи с намеренията й. Е, щеше да му се наложи да изтърпи нахалното й присъствие. Тя, без съмнение, щеше да иска да управлява. Той също. Ще се бият като тигри. Но нали затова са тигри.

Тед се усмихна. Потъна в мастилената дълбочина на погледа й. Точно така, както тя бе направила преди години.

— Лекарствата и грижите ми са свършили добра работа — започна Джес по начин, който ужасно го дразнеше.

Разбира се, като всеки мъж, с доза суетност, той се почувства длъжен да даде отпор на подобно предизвикателство.

— Всъщност, аз не бях много болен. Здрав съм си по природа.

— О, така ли? — намръщи се Джес.

— Да, така! Даже нямах нужда от лекар.

— Вчера мислеше иначе.

— Може би ще ти е интересно да узнаеш, че реших да ти позволя да дойдеш с нас в „Джексън Даунс“ — каза той великодушно.

— Вече се съгласи снощи!

— Какво?

— Когато те тресеше. В интерес на истината, ти ме умоляваше да дойда с теб.

— Когато бяхме в леглото ли? — поправи я той. — При подобни обстоятелства един мъж обещава всичко.

Джес го изгледа надменно, но под погледа й прозираше дълбока болка. Обърна му гръб и тръгна към страничната врата на верандата.

— Съжалявам, ако съм те обидил — каза той меко само за да я задържи.

— Не Джексън, не си. Свикнал си да се отнасяш с всяка жена така, като че единственото ти намерение е да я прелъстиш.

— Не е всяка жена. Вече успях веднъж с теб, преди време.

Тя си пое дълбоко въздух. Пръстите й затрепериха върху дръжката.

— Казваш всичко това само за да не дойда.

— Така ли? — той се надвеси над нея. — Може би го казвам, за да дойдеш.

Разделяха ги сантиметри. Джес беше красива като богиня. Слънцето превръщаше косата й в сияещо злато, страните й бяха пламнали. Той жадуваше да прекара пръст по нежната извивка на лицето й. Тя се извърна и задърпа вратата.

Тед — чуваше неясно тракането, понеже съзнанието му беше погълнато от желанието да я докосне. Вместо това, загорелите му пръсти стиснаха дръжката и отвориха вратата.

— Моля, заповядайте.

Джес отдръпна ръката си, но не успя да избегне докосването. Лицето й бе станало огненочервено. Тед се уплаши, но при стеклите се обстоятелства не можеше да си позволи да пропусне нанасянето на последния съкрушителен удар.

— Знаеш ли, какво разправят хората? — прошепна той шеговито.

— Не! И не искам да знам.

— Въпреки това, ще ти кажа. Разправят, че второто прелъстяване обикновено е по-лесно. Смята се, че веднъж завладяната крепост по-лесно се плячкосва. Както и да е… очаквам с нетърпение престоя ти в „Джексън Даунс“. Каза, че пишеш, книга. Когато не пишеш и аз не се бия с някого, ще имам достатъчно време… — страстния му поглед я хипнотизираше и тя залитна към него. Гласът му беше плътен и изпълнен с желание. — Ще имам повече от достатъчно време, за да обиколя крепостта и да… и да изследвам всичките й забележителности преди окончателно да я завладея.

Лицето на Джес беше станало по-бледо и от боядисаната в бяло стена зад нея. Устните й трепереха от ярост.

Тед преливаше от желание да я сграбчи в ръцете си. Дали щеше да се разтопи в прегръдките му, или щеше да се бори. Всяка от двете възможности бе еднакво забавна.

— Изглеждаш така, като че ли всеки момент ще припаднеш — каза Тед с престорена загриженост.

— Никога през живота си не съм припадала.

— Въпреки това, ще е по-добре да влезеш на прохладно.

Джес се втурна в къщата. Той чу стъпките й да трополят нагоре по стъпалата и затвори вратата след нея. След това потъна отново в стола си и лекичко се засмя. Тя ще бъде негова. Поправка. Тя вече беше негова. Беше просто твърде упорита, за да си го признае.

И когато приключи с нея, ще й обърне гръб, така както тя бе постъпила някога. Тед си представи този момент — доволен, горд и разплатил се с нея.

Прохладен вятър прошумоля над верандата и сенките на гората запълзяха по поляната.

Сега, след като Джес си бе отишла, той се почувства самотен и онази безрадостна тъмнина, изпълвала сърцето му цели десет години, го изпълни отново — ревност, ярост, любов и предателство. И най-вече всепоглъщащото чувство на безнадеждност.

Крайно време беше Джес да заплати за всичко, което му бе сторила.