Хорхе Букай
Малка автобиографична история

Имало едно време един човек, които живеел съобразно това, което представлявал:

напълно обикновена личност.

В един хубав ден, незнайно защо, забелязал, че хората започнали да го ласкаят, като му казват колко е висок:

— Колко висок си станал!

— Колко си пораснал!

— Завиждам на ръста ти…

В началото това го изненадало и в продължение на няколко дни се улавял, че се поглежда крадешком във витрините на магазините и в огледалата на автобусите, когато минавал край тях.

Но човекът винаги се виждал един и същ — нито особено висок, нито особено нисък…

Опитал се да не му отдава значение, но когато няколко седмици по-късно забелязал, че трима от всеки четирима души го гледали изотдолу, явлението го заинтригувало.

Човекът си купил метър, за да се измери. Заел се с това методично и старателно и след няколко измервания и проверки установил, че ръстът му не се е променил.

Околните продължавали да му се възхищават:

— Колко висок си станал!

— Колко си пораснал!

— Завиждам на ръста ти…

Човекът започнал да прекарва дълги часове пред огледалото. Опитвал се да разбере дали наистина бил по-висок от преди.

Нищо подобно: виждал се нормален — нито особено висок, нито особено нисък.

Тъй като не останал много доволен от това, решил да отбележи с тебешир на стената най-високата точка на главата си (така че да има достоверна мярка за растежа си).

Хората упорито му повтаряли:

— Колко висок си станал!

— Колко си пораснал!

— Завиждам на ръста ти…

 

… и се навеждали, за да го гледат отдолу.

 

Минали дни.

Човекът направил няколко резки с тебешир на стената, но те винаги били на еднаква височина.

Започнал да си мисли, че му се подиграват. Така че всеки път, когато някой споменавал за ръста му, той сменял темата, обиждал събеседника си или просто си тръгвал, без да каже и дума.

Не помогнало… Хората продължавали:

— Колко висок си станал!

— Колко си пораснал!

— Завиждам на ръста ти…

 

Човекът бил много здравомислещ и си казал, че за всичко това трябва да има някакво обяснение.

Получавал толкова много възхищение и му било толкова приятно, че накрая приел ласкателствата за основателни…

И един ден му хрумнало, че може би очите му го лъжат.

Било възможно да е пораснал до гигантски размери, но поради някакво заклинание или магия да е единственият, който не можел да види промяната…

— Това е! Сигурно е станало точно това!

Човекът се вкопчил в тази мисъл и оттогава за него настъпили славни времена.

Наслаждавал се на думите и на погледите на околните.

— Колко висок си станал!

— Колко си пораснал!

— Завиждам на ръста ти…

 

Вече не страдал от комплекса на самозванец, който му се отразявал толкова зле.

Един ден чудото се случило.

Застанал срещу огледалото и наистина му се сторило, че е пораснал.

Всичко започнало да му се изяснява. Заклинанието било свършило. Той също се виждал вече по-висок.

Свикнал да ходи по-изправен.

Вървял с високо вдигната глава.

Носел дрехи, които го правели да изглежда построен, и си купил няколко чифта обувки на платформи.

Човекът започнал да гледа околните отгоре.

Думите им се изпълнили с изненада и възхищение:

— Колко висок си станал!

— Колко си пораснал!

— Завиждам на ръста ти…

 

Човекът преминал от удоволствието към суетата и от суетата към безкрайното високомерие.

Вече не спорел с тези, които му казвали, че е висок. По-скоро се съгласявал с казаното и измислял по някой съвет за бърз растеж.

 

Така минавало времето, докато един ден… срещнал някакво джудже. Суетният човек побързал да застане до него, като вече си представял какво щяло да каже джуджето. Чувствал се по-висок от всякога…

За негова изненада обаче, то не казало нищо.

Суетният човек се покашлял многозначително, но джуджето като че ли не го забелязвало. И въпреки че се изопвал и надигал толкова, че почти си изкривил врата, джуджето останало невъзмутимо.

Когато вече не знаел какво друго да направи, му прошепнал:

— Не те ли изненадва височината ми? Не ти ли се струвам огромен?

Джуджето го изгледало отдолу нагоре. Погледнало го още веднъж и казало скептично:

— Вижте какво, от моята височина всички ми се виждат гиганти и честно казано, вие не ми се струвате по-огромен от останалите.

Суетният човек го погледнал с презрение и отронил:

— Джудже!

Върнал се у дома, изтичал до голямото огледало в хола и застанал срещу него…

Не се видял толкова висок, колкото сутринта.

Изправил се до резките на стената.

Отбелязал височината си с тебешир и чертата… съвпаднала с предишните!

Взел метъра и разтреперан, се премерил, с което се потвърдило това, което вече знаел.

 

Не бил пораснал дори и с милиметър…

Никога не бил пораствал дори и с милиметър…

 

За първи път от много време се видял обикновен — човек като всички останали.

Отново се почувствал с нормалния си ръст — нито висок, нито нисък.

Какво щял да прави сега, когато срещнел другите?

Вече знаел, че не бил по-висок от никого.

Човекът заплакал.

Напъхал се в леглото с мисълта, че никога повече няма да излезе от дома си.

Много се срамувал от истинския си ръст.

Погледнал през прозореца и видял хората от квартала, които минавали пред къщата му… Всички му се стрували толкова високи!

Изплашен, отново се затичал към огледалото в хола и застанал пред него — този път, за да се увери, че не се е смалил.

Не. Ръстът му изглеждал както винаги…

 

И тогава разбрал…

Всеки възприема останалите, като ги гледа или отгоре, или отдолу.

 

Всеки възприема високите или ниските според собственото си положение в света, според ограниченията си, според навиците си, според желанието си, според нуждата си…

 

Човекът се усмихнал и излязъл на улицата.

Чувствал се толкова лек, че почти летял над тротоара.

Срещнал стотици хора, на едни се сторил огромен, на други — незначителен, но никой от тях не успял да го обезпокои.

Той вече знаел, че бил съвсем обикновен.

Съвсем обикновен…

Като всички…