Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
zara_new (2011)

Издание:

Хорхе Букай. Приказки за размисъл. Избрани творби

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009 г.

Ева Младенова Тофтисова, преводач, 2009

Художествено оформление на корицата и илюстрации: Георги Атанасов Станков

ISBN 978-954-26-0726-7

 

Jorge Bucay, 1999, Cuentos para Pensar, Barselona 2002


28 ноември 1984 г.

 

Днес умря един човек.

Този човек беше мой приятел.

Този човек беше на 35 години.

В известен смисъл беше твърде млад, най-вече предвид възрастта, която статистиките отреждат на смъртта.

Време, достатъчно за стореното и напълно недостатъчно за всичко, останало тепърва да се прави.

 

 

Този човек беше интересно същество и чудесна личност, но най-вече беше необикновен индивид. Мненията за живота му са различни: някои го смятаха за непоносим педант, а други твърдяха, че притежаваше ясния разсъдък и липсата на скромност, присъщи на гениите. Аз го познавах по-добре от всички и мога да кажа, че не беше нито гений, нито педант. Беше човек, който се наслаждаваше на това, което прави, и понеже определяше себе си като хедонист, водеше, както може да се очаква, деен живот.

Този всеобхватен уклон към действието може би представляваше едно от най-големите препятствия, които срещаше в отношенията си с околните. Според него почти всички бяха твърде бавни или бездейни и поради причина, която ми се струва, че отгатвам, беше постоянно заобиколен от интелектуално лениви хора, които безмилостно критикуваше. В опит да изясня това поведение — може би за да го оправдая, — мисля, че той не само не се е смятал за гений, но и че цял живот е подозирал, че много дълбоко в себе си всъщност е идиот, некадърник, бездарник или просто човек, неспособен на какъвто и да е творчески акт.

Ако имаше нещо, което този мой приятел, който сега лежи тук, да обичаше повече от действието, то беше зрелищността на нещата. Любовите му трябваше да бъдат страсти. Вкусовете му — необятни. Работата му — несравнима. Енергията му — неизчерпаема. Поради това в професионално отношение беше чудесен специалист по катарзисна терапия. Никой не умееше да задейства пълен с емоционален заряд актинг така, както той. (Днес се питам дали не беше точно това, което винаги търсеше за себе си? В края на краищата той винаги се оплакваше, че не намира терапевт, способен да му окаже трайна помощ. Какво е искал? Може би терапевт като самия себе си…)

 

Всичко това, казано и видяно по този начин, го прави да изглежда възхитителен човек. Как да не се влюбиш в някой, който се отдаваше на всяко нещо, което правеше — голямо или малко, — с един и същ абсурдно безпределен ентусиазъм? Все пак лъскавата монета имаше и друго лице или както обичаше да казва той, същата тази действителност имаше друг, по-жалък образ… Може би отблъскващата страна в тази негова особеност или — защо не — двигателят на тези негови черти беше следният: Този човек се отегчаваше много лесно. Вероятно този бе единственият истински импулс на всички действия на моя голям приятел и колега. Той се увличаше и след това се отегчаваше от хората, работата, спорта, стиловете на обличане и на говорене. Ако трябва да сме честни, също така му дотягаха различните мирогледи и разбирания. Въпреки това, днес — когато по законите на живота е настъпил час за равносметка — трябва да призная, че имаше и неща, които никога не му омръзнаха. Живя за тях и с тях с цялата страст, с която се наслаждаваше или изстрадваше другите си преживявания. Най-яркият пример, който ми идва наум, е, че никога не го видях уморен, отегчен, раздразнен или пренебрегващ децата си.

(Дали това е изключението, което потвърждава правилото? Или просто му е липсвало време да се отегчи… За добро на паметта му, никога няма да узнаем.)

Няма съмнение, че този човек обичаше децата си повече от всичко на света. Обичал ли е някого така, както обичаше децата си? (Не „толкова много“, а просто „така“, както обичаше децата си.) Още нещо: дали е обичал някого повече от един път (в смисъла, който той даваше на думата „обич“)? Сиреч, дали е приел някого безусловно? Това безспорно е загадка. Въпрос, над който ще умуват биографите. Моето скромно мнение е, че той обичаше през цялото време, освен когато… беше влюбен в някого. Защото, когато този човек беше влюбен, способността му да обича, да приема и да проявява щедрост сякаш изчезваше и вместо нея на бял свят излизаха най-себичните му претенции, най-нездравите му очаквания, най-заробващите му зависимости…

Може да има съмнения за това дали е обичал или не, но няма съмнение, че никога не се е чувствал истински обичан.

 

В сянката и редом до този човек, който беше „всемогъщ“, силен, неприкосновен, „пандоричен“ (ако мога да използвам този неологизъм), та в сянката на този именит и почитан индивид крачеше другият му Аз, скрит като един страховит „мистър Хайд“ не заради жестокостта си, а заради нуждата си от обич. На това създание не му достигаха толкова неща, беше слабо, изискващо, досадно и нещастно. Необичано, несигурно и просещо… Човекът прекара повече от половината си живот, изправен лице в лице с този свой скрит Аз. Най-накрая му провървя, и то не благодарение на проявена смелост — той не беше смел, — а на твърдоглавието му… Когато след двайсетгодишно търсене откри себе си (или реши, че е открил себе си), откри също така (или реши, че е открил), че другите — онези, които обичаше — продължаваха да искат от него да бъде този, който винаги е бил дотогава.

И той, по някакъв начин, капитулира.

Съгласи се да продължи завинаги с ролята си на супергерой и с принудената си еуфория да отрича най-тъмните си нощи.

 

Дори самият той никога не разбра как успя да го постигне, но никога не разчиташе на никого. Имам предвид, наистина да разчита на някого. Да разчита безусловно, както той искаше. Дълбоко в себе си знаеше, че никой човек не разчита безусловно на друг, но все пак продължи нелепото издирване на съществото, в чийто скут да сведе по детски глава и отпочине без задръжки, със затворени очи и свален гард… без съмнения и без страх.

Може би днес се осмелявам да изрека това, което никога не му казах в лицето:

 

Ти никога не се довери на никого.

 

Болезнено е да се мисли така за него — толкова дружелюбен, толкова отзивчив. Кой от вас, които все още сте живи, може да потвърди, че е бил негов приятел? Вероятно мнозина могат да се похвалят, че са били негови приятели, но кой може да докаже взаимността на това приятелство? Искрено се съмнявам, че някой може да го стори, защото се съмнявам, че той — дори и с най-доброто си желание и воля — е бил в състояние да се довери на околните. Не заради техните недостатъци, а заради собствената си неспособност.

И въпреки това, предполагам, че някога сигурно се е доверил.

Може би някой път, далече във времето, се е доверил.

Може би се е доверил и са го измамили…

Но що за абсурдно оправдание е това!

Какво променя това предполагаемо предателство? Нима го прави по-малко лицемерен? Нима опрощава част от отговорността му за това, че никога не е бил способен да печели приятели? (Признавам, че има едно изключение, но човекът намери спасение в емиграцията.)Нима това пренебрегва намесата му в този — нека го наречем — „провал“?

Ако самият той ни слушаше в момента, щеше да откаже да приеме разбирането, съчувствието или съжалението…

 

Толкова неща остават неясни в този тъй сложен живот!

 

Една от тези загадки занимаваше съзнанието на хората, които го познаваха и обичаха. Какво се случваше в брачния му живот? Какво свързваше този мъж с жена му? Какво чувстваше към нея? Смъртта изпревари неопровержимия отговор на времето.

Истината е, че до деня на смъртта си — като изключим въпросителните, забравим за съмненията и напомним за кавгите — той съжителстваше със съпругата си.

Би било твърде елементарно да се мисли, че е останал заради децата си.

Би било заблуда да се вярва, че е бил напълно щастлив в тази връзка.

Би било детинско да се мисли, че той е бил или се е смятал за неспособен да прелъсти, или да се остави да бъде прелъстен от друга жена.

Би било глупаво да се предполага, че не е съзнавал ставащото или го е отричал…

И така, дали е останал заради любовта си към тази жена, или е бил закотвен от страховете си?

 

Всеки, който го бе попитал за чувствата му към жената въобще, беше разбрал, че я обичаше, и то много. Но това, което никой не знаеше, беше докога. Дали я е обичал в мига на смъртта си? Аз предполагам, че да. Въпреки това, жената беше пълна с въпросителни, свързани с него или с живота, който той някога й бе дал, или с нейната роля във връзката им. Тя имаше всички основания да бъде изпълнена с негодувание и изпразнена от възможностите, които той без мярка изискваше от нея. И казвам „всички основания“, защото вярвам, че животът с него едва ли е бил лесен или честит.

 

Въпреки това, днес, когато съм изправен срещу това тяло, смятам да говоря единствено за мъжа. Той вярваше, че е бил чудесен другар (поне преди да се отегчи и напусне борбата или по-точно, да остави борбата в ръцете на жената). Вярваше, че е изтърпял нетърпимото, че е понесъл всичко и направил всичко възможно, за да изгради връзката, за която бе мечтал.

Истината е, че времето не им достигна.

Глупакът винаги винеше жена си за тези разминавания. И справедливо или не, умря с мисълта, че жена му не беше се оказала на висотата на положението.

През последните години натрупа също така озлобление и мъст, които омърсиха живота му… И никога не стигна до водите на спокойно езеро, където да измие отвратителната мръсотия, събирана с години.

 

Важно е да се знае, че много по-силен от любовта му към нея беше начинът, по който този човек обичаше жената. Защото (и това не може да се отрече) никога не е обичал никого така, както обичаше нея. Никога!

И може би този беше проблемът.

Само тя бе удостоена със съмнителната привилегия да го види такъв, какъвто беше.

Единствено в отношенията с нея се осмеляваше да покаже най-слабата и зависимата си страна.

Но жената също не успяваше да го приеме и омиротвори.

И дори да можеше, не искаше… И ако искаше, той така и не го узна.

Защо продължи? Той знаеше, учеше и повтаряше, че любовта не е достатъчна. Тогава?

 

Страхът!

Твърде е възможно това да е ключът към немалко постъпки и отговорът на разглежданата мистерия на брака: страхът. Защото така, както беше способен да действа с размах в работата си и беше страховит в действията си, така дълбоко в себе си беше слаб и неуверен.

Понякога си мислеше, че истинската му психиатрична диагноза беше много повече свързана с фобиите, отколкото с каквото и да било. Отдавна бе разбрал, че истерията му не представляваше нищо друго, освен поза, защитен механизъм или — в най-добрия случай — израз на някакво желание. Този човек беше пълен със страхове. Като започнем от глупавите и банални безпокойства — като сепването, когато телефонът иззвънеше след полунощ, до ужаса или паниката, като си представеше, че нещо можеше да се случи на децата му (кашлицата или главоболието на някое от тях бяха достатъчни, за да изгуби съня или най-малко спокойствието си). И между тези две крайности повърхностни и дълбоки — стоеше страхът от смъртта… От собствената му смърт. Страх, който го съпровождаше до последния му ден и провали немалка част от живота му. Напоследък често се държеше като хипохондрик, тревожеше се за дишането си, за сърдечния си ритъм, за мускулните си болки и за всяка реакция на кожата и лигавиците си. Винаги се е дразнел от мисълта, че е хипохондрик, може би защото съзнаваше, че причината за неговата смърт щеше да остане скрита зад постоянните му страхове от болестите. Дали хипохондрията му не беше пророческо предчувствие за смъртта му? Дали този страх от собствената му смърт не беше част от психологическото му устройство или от парапсихологическото му поведение на очакване? Днес, от позицията на необратимото „после“, това безпокойство остава почти или напълно без значение. Всъщност, ако погледнем на тази история ретроспективно, ранната смърт може да бъде изтълкувана и като естествен и желан край на ужасяващ енергиен разход… Но той не искаше да умира.

Или поне желанието му да живее беше по-голямо от това да умре. Защото, въпреки всичко казано досега, този човек се наслаждаваше на живота, а околните — поне той така мислеше — се радваха на съществуването му. Но внимание: тази взаимна радост трябваше постоянно да се поддържа „от разстояние“.

Защото той имаше един ненавистен навик или по-точно — ужасна пристрастеност: абсурдно влечение към откровеността, с която заобикалящият го свят нито бе свикнал, нито мислеше да свиква. И тази нелепа мания да бъде откровен му навличаше множество проблеми. Човекът казваше: „Аз съм добър терапевт“ — и хората му лепваха прозвището „самохвалко“.

Рискуваше в ситуации, от които други гледаха да избягат — и го наричаха „всесилен“.

Хвалеше се с честно постигнатите си успехи — и околните го наказваха за суетата му.

Биваше искрен, като казваше: „Не искам да те виждам“ — и събеседникът му надаваше вик, че е агресивен.

Спираше да посещава местата, където не искаше да ходи — и го обявяваха за темерут.

Отказваше да лъже — и го сочеха с пръст заради жестокостта му.

Отказваше да бъде „като всички“, за да не се обезличи — и всички го обвиняваха, че иска да бъде център на внимание.

 

Има нещо, което трябва да приемем.

Той, който беше лекар, психиатър, психотерапевт, психоаналитик, аналитик, преподавател по комуникация, поддръжник на гещалт психологията и що-годе проницателен наблюдател на света… Той, колкото и странно да звучи, никога не можа да разбере никого!

 

Какво остава от живота на това човешко същество? Струваше ли си този живот?

 

Остават децата му и дори само заради тях си струваше.

Остава многото или малкото (аз мисля, че беше много), което този човек даде, остави, научи и с което помогна на пациентите си.

 

Остава приемствеността на работата му — чрез негови колеги в областта на здравеопазването и на образованието, които се учеха или твърдяха, че се учат от него.

 

Остава солидната финансова опора, която толкова го тревожеше в последните години.

 

Остава мисълта и написаното от това човешко същество.

 

Остава споменът за доброто му настроение, за усмивката и оригиналността му.

 

Остава увереността, че може и „трябва“ да се борим за собствените си идеи.

 

Тук почива някой, за когото можем

да кажем —

без страх, че ще сгрешим, —

че направи всичко, което бе по силите му,

за да бъде щастлив…

И го постигна!

 

Може би — след всичко изречено — вече има смисъл епитафът, който той самият поиска да бъде изписан на гроба му:

Да бъдеш щастлив — означава да

изпитваш увереността,

че си на правилния път

Край
Читателите на „Некролог за един необикновен човек“ са прочели и: