Хорхе Букай
Мечти семенца

През 1980 г. се натъкнах на някои от книгите на д-р Ира Прогоф^[1] и на чудесната му метафора за дъба и жълъда. От прочита на тези творби се роди настоящата идея.

В тишината на размишлението ми

усещам целия си вътрешен свят

като семенце,

някак малко и незначително,

но и пълно с възможности.

 

И виждам в недрата му

зародиша на чудно дърво —

дървото на собствения ми живот,

докато расте.

 

В незначителността си всяко семе пази

духа на дървото, което някога ще стане.

 

Всяко семе знае как да израсте в дърво,

като падне в плодородна почва,

погълне сокове, които да го хранят,

разпери клоните, листата си,

отрупа се с цвят и плод,

за да може да даде това, което му е отредено.

 

Всяко семе знае

как да израсте и стане дърво

и толкова са семената,

колкото са тайните мечти.

 

Вътре в нас безброй мечти

чакат да покълнат,

да пуснат корени и видят светлината,

да умрат като семена…

за да се родят като дървета.

 

Дървета чудни и величави,

които със силата си ни напомнят

да чуем вътрешния си глас;

да се вслушаме

в мъдростта на нашите семенца мечти.

 

Мечтите ни показват пътя

със символи и знаци всевъзможни —

във всяка случка и момент,

в хората и обстоятелствата,

в болката и радостта,

в победите и пораженията.

Насън, наяве мечтите ни напомнят

да се видим,

да се чуем,

да се разберем.

Показват ни посоката в изплъзващите се

предчувствия

и в блясъка на ослепителните просветления.

 

Така растем, развиваме се и вървим напред…

И един ден, докато прекосяваме

вечното настояще, наречено живот,

семената на мечтите ни

ще се превърнат в дървета,

ще разперят клони —

като криле огромни,

които, порейки небето,

ще свържат с една-едничка линия

миналото с бъдещето ни.

 

Няма от какво да се страхуват…

        С тях върви една дълбока мъдрост…

                Защото всяко семе знае

                        как да стане дърво.