Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ТРЕТА ГЛАВА
Робинзон попада в плен. Бягството му.

Моето голямо нещастие беше в това, че през време на всички тия приключения не постъпих като моряк на кораб. Наистина щеше да се наложи да работя повече, отколкото бях свикнал, но затова пък в края на краищата щях да изуча мореплавателното дело и след време можех да стана щурман[1], а може би и капитан. Но тогава аз бях толкова неразумен, че от всички пътища винаги избирах най-лошия. Понеже по това време имах контешки дрехи и в джоба ми дрънчаха пари, винаги се явявах на кораба като празен господарски син: не вършех нищо и не се учех на нищо.

Младите лудетини и безделници, какъвто бях и аз през ония години, обикновено попадат в лоша компания и след една-две години окончателно тръгват по лош път. За щастие тая съдба ме отмина.

След пристигането си в Лондон успях да се запозная с един почтен възрастен капитан, който прояви голямо съчувствие към мене. Наскоро преди това той бе ходил с кораба си до бреговете на Африка, в Гвинея. Това пътешествие му докарало големи печалби и сега той се готвеше отново да отпътува за тия краища.

Аз му харесах, защото по онова време бях добър събеседник. Той често прекарваше с мене свободното си време и когато научи, че имам желание да видя отвъдморските страни, предложи ми да предприема плаване на неговия кораб.

— Това няма да ви струва нищо — каза той, — няма да ви взема пари нито за пътуването, нито за храната. Ще бъдете гост на кораба ми. А пък ако имате възможност да вземете някакви неща със себе си, можете да ги продадете с голяма печалба в Гвинея и да получите много пари. Опитайте щастието си, може да ви провърви.

Тъй като този капитан се ползваше с общо доверие, на драго сърце приех поканата му.

На заминаване за Гвинея взех някои стоки: купих за четиридесет фунта стерлинги, различни дрънкалки и стъклени изделия, които намират добър пазар у диваците.

С тия четиридесет фунта се бях сдобил благодарение на близки роднини, с които си кореспондирах; бях им писал, че се готвя да се заловя с търговия и те придумали майка ми, а може би и баща ми да ми помогнат поне с незначителна сума в първото ми начинание.

Това пътуване в Африка, може да се каже, беше единственото ми сполучливо пътешествие. Разбира се, за сполуката си бях изцяло задължен на добротата на капитана. През време на пътуването той ми преподаваше математика и ме обучаваше на корабно дело. Правеше му удоволствие да споделя опита си с мене, а на мене ми беше приятно да го слушам и да се уча от него.

Пътешествието ме направи и моряк, и търговец: срещу моите дрънкалки получих пет фунта и девет унции[2] златен пясък, за който след връщането ми в Лондон взех много пари.

И така можех да се смятам за богат индустриалец, който води успешна търговия с Гвинея.

Но за мое нещастие скоро след връщането ми в Англия моят приятел, капитанът, умря и аз трябваше да направя второто си пътешествие без неговия приятелски съвет и помощ.

Отплавах от Англия със същия кораб. Това беше най-нещастното пътешествие, каквото някога човек е предприемал.

Веднъж на разсъмване, когато след дълго плаване минавахме между Канарските острови и Африка, ни нападнаха пирати — морски разбойници. Те бяха турци от Салех. Бяха ни забелязали отдалеч и се впуснаха да ни гонят с вдигнати платна.

Отначало се надявахме, че ще успеем да се спасим с бягство, и също вдигнахме всички платна. Но скоро стана ясно, че, след пет-шест часа те непременно ще ни настигнат. Разбрахме, че трябва да се готвим за бой. Ние имахме дванайсет оръдия, а врагът — осемнайсет.

Към три часа след пладне разбойническият кораб ни настигна, но пиратите направиха голяма грешка: вместо да се приближат до нас откъм кърмата, те се приближиха откъм левия борд, дето имахме осем оръдия. Възползвали се от грешката им, ние насочихме всички оръдия срещу тях и стреляхме в залп.

Турците бяха не по-малко от двеста души и затова отговориха на нашата стрелба не само с оръдеен, но и с пушечен залп от двеста пушки.

За щастие не засегнаха никого от нас, всички останахме здрави и читави. След тая схватка пиратският кораб се отдалечи на половин миля[3] и започна да се готви за ново нападение. А от своя страна ние се приготвихме за нова защита.

Тоя път враговете се приближиха към нас откъм другия борд и ни взеха на абордаж, сиреч закачиха се за борда ни с канджи; шестдесетина души се втурнаха на палубата и започнаха най-напред да секат мачтите.

Ние ги посрещнахме с пушечна стрелба и на два пъти очиствахме палубата, но все пак бяхме принудени да се предадем, понеже нашият кораб беше вече негоден за по-нататъшно плаване — Трима от нашите хора бяха убити, а осем души ранени. Отведоха ни като пленници в морското пристанище Салех, което принадлежеше на маврите.

Другите англичани бяха изпратени във вътрешността на страната, в двореца на жестокия султан, а аз бях взет за роб от капитана на разбойническия кораб, защото бях млад и пъргав.

Заплаках горчиво: спомних си предсказанието на моя баща, че рано или късно ще ми се случи нещастие и никой няма да дойде да ми помогне. Мислех, че тъкмо сега ме е постигнало това нещастие. Уви, аз не подозирах, че занапред ме очакват още по-големи беди.

Понеже новият ми господар, капитанът на разбойническия кораб, ме задържа при себе си, надявах се, че когато отново тръгне да граби морски кораби, ще ме вземе със себе си. Бях твърдо уверен, че в края на краищата той ще бъде пленен от някой испански или португалски военен кораб и тогава ще ми възвърнат свободата.

Но скоро разбрах, че тия надежди са напразни, защото още първия път, когато моят господар потегли в морето, той ме остави у дома си да върша най-тежката работа, каквато обикновено възлагат на робите.

От тоя ден мислех само за бягство. Но беше невъзможно да избягам: бях самичък и безсилен. Между пленниците нямаше нито един англичанин, комуто бих могъл да се доверя.

Две години чезнех в плен, без ни най-малка надежда да се спася. Но на третата година все пак ми се удаде случай за бягство.

Това стана така. Моят господар постоянно, веднъж или два пъти в седмицата, вземаше корабната лодка и отиваше да лови риба в морето. При всяко заминаване той вземаше със себе си мене и едно момче, което се казваше Ксури. Ние гребяхме ревностно и според силите си забавлявахме господаря. И понеже покрай другото аз се оказах добър риболовец, понякога той ни изпращаше двамата — мене и Ксури — да ловим риба под надзора на един стар мавър, негов далечен роднина.

Веднъж моят господар покани двама много важни маври да се поразходят с платноходката му. За това пътуване той приготви големи запаси храна, които от вечерта изпрати на лодката си. Лодката беше просторна. Още преди две години господарят бе заповядал на корабния си майстор да направи в нея малка каюта, а в каютата — килерче за провизии. Тъкмо в това килерче аз поставих всички запаси.

— Може би гостите ще пожелаят да отидем на лов — каза ми господарят. — Вземи от кораба три пушки и ги отнеси в лодката.

Направих всичко, което ми заповядаха, измих палубата, вдигнах знамето на мачтата и на другия ден от сутринта седнах в лодката и зачаках гостите. Неочаквано господарят дойде сам и каза, че гостите му няма да пристигнат днес, понеже им се случила работа. След това заповяда на трима ни — на мене, на Ксури и мавъра — да отидем с лодката за риба.

— Моите приятели ще дойдат у дома на вечеря — каза той, — и затова щом наловите достатъчно риба, донесете ми я.

Ето в този момент отново се пробуди моята отдавнашна мечта за свобода. Сега имах на разположение лодка и щом господарят си отиде, започнах да се готвя — но не за лов на риба, а за далечно плаване. Наистина не знаех кой път да хвана, но за мене всеки път бе добър, стига да можех да избягам от плен.

— Би трябвало да си вземем някаква храна — казах на мавъра. — Не можем без позволение да ядем от храната, която господарят е приготвил за гостите.

Старецът се съгласи с мене и скоро донесе голяма кошница със сухари и три стомни сладка вода.

Аз знаех къде господарят държи сандъка с виното и докато мавърът беше за провизии, пренесох всички бутилки на лодката и ги поставих в килерчето, сякаш бяха от по-рано приготвени за господаря.

Освен това донесох грамадно парче восък, взех и чиле прежда, брадва, трион и чукче. Всичко това много ни послужи по-късно, особено восъкът, от който правехме свещи.

Намислих още една хитрост и пак успях да измамя простодушния мавър. Той се казваше Измаил и затова всички го наричаха Моли. И ето, аз му казах:

— Моли, в лодката са ловджийските пушки на господаря. Добре би било да вземем малко барут и сачми. Може да имаме късмет да ударим за обед бекаси. Знам, че господарят държи барута и сачмите на кораба.

— Добре — каза той, — ще донеса.

И той донесе една голяма кожена чанта с барут, а друга със сачми. Донесе и куршуми. Сложихме всичко в лодката.

Освен това в каютата на господаря се намери още малко барут; аз го насипах в една голяма бутилка, след като предварително излях остатъка от виното.

Като се запасихме по тоя начин с всичко необходимо за далечно плаване, ние излязохме в морето уж да ловим риба. Аз спуснах моите въдички във водата, но не улових нищо (нарочно не издърпвах въдиците, когато на кукичката се улавяше риба).

— Тук няма да можем да уловим нищо! — казах на мавъра. — Господарят няма да ни похвали, ако се върнем с празни ръце при него. Трябва да влезем по-навътре в морето. По-далеч от брега рибата може би ще кълве по-добре.

Без да подозира измамата, старият мавър се съгласи с мене и понеже стоеше на носа на лодката, вдигна платното.

А пък аз седях до кормилото на кърмата и когато лодката се отдалечи на три мили в открито море, останах в дрейф[4], уж да започна отново да ловя риба. После, като предадох кормилото на Ксури, прекрачих на носа, приближих мавъра изотзад, сграбчих го ненадейно и го хвърлих в морето. Той веднага изскочи на повърхността, защото плуваше като тапа, и започна да вика да го взема в лодката, като обещаваше да дойде с мен дори накрай света. Плуваше така бързо след лодката, че щеше да ме настигне много скоро (вятърът беше слаб и лодката едвам се движеше). Виждайки, че мавърът ще ни настигне скоро, аз изтичах в каютата, взех една от ловджийските пушки, прицелих се в него и казах:

— Не ти желая злото, но остави ме веднага на мира и се върни по-скоро! Ти си добър плувец, а и морето е тихо, ще доплуваш лесно до брега. Върни се назад, няма да те закачам. Но ако не се отдръпнеш от лодката, ще те застрелям в главата, защото съм решил твърдо да добия свободата си.

Той заплува към брега и уверен съм, че е доплувал лесно до сушата.

Разбира се, можех да взема тоя мавър, но не можех да разчитам на Него — стареца.

Когато мавърът се отдалечи от лодката, обърнах се към Ксури и казах:

— Ксури, ако ми бъдеш верен, ще ти направя много добрини. Закълни се, че няма да ми измениш никога, иначе ще хвърля и тебе в морето.

Ксури се усмихна, като ме гледаше право в очите, и се закле, че ще ми бъде верен до гроб и ще дойде с мене, където поискам. Гласът му беше толкова простодушен, че не можех да не му повярвам.

Докато плуващият мавър се скрие от погледа ни, аз държах курс в открито море, срещу вятъра, та всички да мислят, че сме заминали към Гибралтар.

Но щом започна да мръква, започнах да управлявам към юг, като извивах малко към изток, защото не исках да се отдалечавам от брега. Духаше много хладен вятър, но морето беше равно и спокойно и затова плувахме добре.

Когато на другия ден към три часа пред нас за пръв път се показа земя, ние се озовахме вече на около сто и петдесет мили южно от Салех, далеко извън пределите на владенията на мароканския султан, пък и на всеки друг от африканските царе. Брегът, към който се приближавахме, беше съвсем безлюден.

Но през време на пленничеството си бях набрал такъв страх и толкова се плашех да не попадна отново в плен у маврите, че възползван от благоприятния вятър, който караше лодката ми на юг, пет дни плавах все напред и напред, без да спра на котва и без да се отбия на брега.

След пет дни вятърът се промени: задуха от юг и понеже вече не се страхувах от преследване, реших да се приближа до брега и хвърлих котва в устието на някаква малка река. Не мога да кажа коя е тая река, през къде тече и какви хора живеят на бреговете й. Бреговете й бяха пустинни и това ме зарадва много, защото нямах никакво желание да видя хора. Единственото, което ми трябваше, беше сладка вода.

Влязохме в устието надвечер и решихме, когато се стъмни, да стигнем с плаване до сушата и да огледаме всички околности. Но щом се стъмни, чухме от брега ужасни звуци: брегът гъмжеше от зверове, които така яростно виеха, ревяха и лаеха, че бедният Ксури за малко не умря от страх и започна да ме моли да не отиваме на брега до сутринта.

— Добре, Ксури — казах му аз, — да почакаме! Но може би при дневна светлина ще видим хора, от които може да си изпатим още по-зле, отколкото от свирепите тигри и лъвове.

— Но ние ще стреляме с пушките срещу тия хора — със смях ми каза той, — и те ще избягат.

Беше ми приятно, че Ксури е такъв юнак. За да не пада духом и занапред, дадох му глътка вино.

Послушах съвета му и цяла нощ стояхме на котва, без да излезем от лодката, като държахме пушките си готови за стрелба. Чак до сутринта не мигнахме.

Два-три часа след като бяхме хвърлили котва, чухме ужасен рев на някакви огромни зверове от твърде странна порода (каква — и сами не знаехме). Зверовете се приближиха до брега, влязоха в реката, започнаха да се плискат и да се въргалят в нея, очевидно за да се разхладят, и при това квичаха, ревяха и виеха; такива отвратителни звуци не бях чувал никога досега.

Ксури трепереше от страх; да си кажа право, изплаших се и аз.

Но и двамата се изплашихме още повече, когато чухме, че едно от тия чудовища плува към нашата лодка. Ние не можехме да го видим, чувахме само как то поема въздух и пръхти и по тия звуци разбрахме, че чудовището е огромно и свирепо.

— Сигурно е лъв — каза Ксури. — Я да вдигнем котва и да се махнем оттук!

— Не, Ксури — възразих аз, — няма защо да вдигаме котва. Само ще отпуснем въжетата по-дълго и ще се отдръпнем по-далеч в морето, та зверовете да не ни достигнат.

Но едвам произнесох тия думи и видях във водата един неизвестен звяр на два загребока от нашата лодка. Смутих се малко, ала веднага взех пушката от каютата и стрелях. Звярът се върна назад и заплува към брега.

Невъзможно е да се опише какъв яростен рев се вдигна на брега, когато се разнесе моят изстрел: изглежда, че тукашните зверове никога по-рано не бяха чували тоя звук. Тук аз се убедих окончателно, че нощно време не бива да излизаме на брега; но ние не знаехме дали можем да рискуваме да слезем и през деня. По-добре ли е да станем жертва на някой дивак, отколкото да попаднем в ноктите на лъв или тигър?

Но трябваше на всяка цена да слезем на брега, тук или на друго място, защото нямахме вече нито капка вода. Отдавна ни измъчваше жажда. Най-после настъпи дългоочакваното утро. Ксури заяви, че ако го пусна, ще прегази до брега и ще се помъчи да намери сладка вода. А когато го попитах защо иска да отиде той, а не аз, той отвърна:

— Ако дойде някой див човек, ще изяде мене, а вие ще останете жив.

В тоя отговор прозвуча такава любов към мене, че бях дълбоко покъртен.

— Слушай, Ксури — казах аз, — ще отидем двама. А ако се появи някой див човек, ще го застреляме и той няма да изяде нито тебе, нито мене.

Дадох на момчето сухари и глътка вино; след това докарахме лодката по-близо до брега и като нагазихме във водата, се отправихме към брега, без да вземем нищо освен пушките и две празни стомни за вода.

Не исках да се отдалечавам от брега, за да не изпущам от очи нашата лодка. Страхувах се, че по реката към нас могат да се спуснат диваци с пироги[5]. Но Ксури забеляза една долчинка близо до брега и хукна със стомната натам.

Изведнъж гледам — тича назад. „Дали не са го погнали диваци? — си помислих със страх. — Дали не се е изплашил от някои хищен звяр“?

Хукнах срещу него да му помогна и като дотичах по-близо, видях, че на гърба му виси нещо голямо. Оказа се, че той убил някакво зверче като нашите зайци, само че козината на това животно беше с друг цвят и краката му бяха по-дълги. И двамата се радвахме на тоя дивеч, но аз се зарадвах още повече, когато Ксури ми каза, че в долчинката намерил много хубава сладка вода.

Напълнихме стомните, направихме разкошна закуска с убития заек и продължихме пътя си по-нататък. Но в тая местност не намерихме никакви следи от човек.

След като напуснахме устието на реката, още няколко пъти през време на нашето далечно плаване стана нужда да спираме до брега за сладка вода.

Рано една сутрин хвърлихме котва до някакъв висок нос. Приливът бе вече започнал. Изведнъж Ксури, чиито очи, както изглежда, бяха по-зорки от моите, прошепна:

— Я да се махаме по-далеч от тоя бряг. Погледнете какво чудовище лежи ей там на могилката! То спи дълбоко, но горко ни, когато се събуди!

Погледнах нататък, дето показваше Ксури, и наистина видях един ужасен звяр. Беше огромен лъв. Той лежеше под издатината на скалата.

— Слушай, Ксури — казах аз, — иди на брега и убий тоя лъв. — Момчето се изплаши.

— Аз ли да го убия! — възкликна то. — Та лъвът ще ме погълне като муха!

Помолих го да не шава и без да му кажа повече ни дума, донесох от каютата всичките пушки (имахме три). Едната, най-голямата и тежката, заредих с две парчета олово, като насипах предварително в цевта хубав заряд барут, в другата пъхнах два големи куршума, а в третата — пет по-малки куршума.

Взех първата пушка, грижливо се прицелих и стрелях срещу звяра; мерех се в главата му, но той лежеше в такава поза (прикрил глава с лапата си на равнището на очите), че куршумът попадна в крака и строши костта до коляното му. Лъвът изрева и скочи, но като усети болка, падна, а след това се изправи на три крака и закуцука, отдалечавайки се от брега, като надаваше такъв отчаян рев, какъвто не бях чувал никога.

Бях малко смутен от това, че не го улучих в главата, ала без да се бавя нито миг, взех втората пушка и стрелях подир звяра. Тоя път куршумът попадна право в целта. Лъвът падна на земята, като издаваше едва чути хрипкави звуци.

Когато Ксури видя ранения звяр, всичките му страхове минаха и той започна да ме моли да го пусна на брега.

— Добре, върви! — казах аз.

Момчето скочи във водата и заплува към брега, гребейки само с едната ръка, защото с другата си ръка държеше пушката. Като се приближи до падналия звяр, той опря пушката до ухото му и го уби на място.

Разбира се, беше ни приятно, че убихме лъва, но месото му не го биваше за ядене и аз съжалявах много, че изхарчихме три заряда за такъв безполезен дивеч. Ала Ксури каза, че ще се опита да използва някои неща от убития лъв и когато се върнахме в лодката, поиска да му дам брадвата.

— Защо ти е? — попитах аз.

— Да му отсека главата — отвърна той. Но не можа да отсече главата му, защото нямаше сили; отсече само крака му и го донесе в лодката. Кракът беше необикновено голям. Мина ми през ума, че кожата на лъва може да ни влезе в работа и реших да опитаме да го одерем. Отново отидохме на брега, но аз не знаех как да се заловим за тая работа. Ксури се оказа по-сръчен от мене.

Трудихме се целия ден. Едва привечер успяхме да одерем кожата на лъва. Простряхме я върху покрива на нашата малка каюта. След два дни тя съвсем изсъхна на слънце и ми служеше за постеля.

След като напуснахме тоя бряг, заплавахме право на юг и около десет-двайсет дни не променяхме посоката.

Продуктите ни се привършваха и затова гледахме да икономисваме запасите си. На брега се отбивахме само за сладка вода.

Исках да стигнем до устието на река Гамбия или до Сенегал, сиреч до ония места, които са близо до Зелени нос, защото се надявах да срещнем някой европейски кораб. Знаех, че ако не срещна такъв кораб по тия места, ще трябва или да се впусна да диря острови в открито море, или да загина между чернокожите — нямах друг избор.

Знаех също, че всички кораби, които идват от Европа, накъдето и да отиват — дали към бреговете на Гвинея, към Бразилия или Ост Индия — минават край Зелени нос и затова ми се струваше, че цялото ми щастие зависи само от това дали при Зелени нос ще срещна някой европейски кораб.

„Ако не срещна — казах си, — заплашва ме сигурна смърт.“

Бележки

[1] Щурман — помощник-капитан; специалист по управляване на кораби.

[2] Пет фунта и девет унции — около 21/2 кг. Един фунт — 409,5 г.; една унция — около 30 г.

[3] Миля — хиляда шестстотин и девет метра

[4] Оставам в дрейф — разполагам платната на лодката така, че тя да остане почти неподвижна.

[5] Пирога — дълга лодка, издълбана от стъблото на дърво.