Даниел Дефо
Робинзон Крузо (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Нови обитатели на острова. Пристигане на англичаните.

След като нагласих жилището за нашите болни гости, които току-що бяхме спасили от плен, и ги въведох под покрива на новия им дом, дето можеха да си починат и възстановят силите си, трябваше да им приготвим ядене. Изпратих Петкан да донесе едно козленце от малкото ми стадо. Под мое ръководство, след като го закла, той опече козето месо и направи силен бульон. Подправихме бульона с ечемик и ориз и стана много вкусна супа. Готвенето ставаше извън външната стена, защото, както казах и по-горе, никога не палех огън вътре в крепостта.

Наредихме масата в новата палатка и обядвахме и четиримата в новото жилище.

Аз бях домакинът и занимавах гостите. Петкан ми служеше като преводач не само когато говорех с баща му, но и с испанеца, защото испанецът разбираше доста добре езика на диваците.

Когато се наобядвахме или по-право се навечеряхме, помолих Петкан да вземе едната лодка и да отиде да донесе пушките ни, които бяха останали на мястото на сражението; на другия ден го изпратих да зарови труповете на убитите, а също и ужасните останки от кървавото пиршество.

Петкан бе изпълнил точно поръчката ми. Той бе унищожил така грижливо всички следи от диваците, че когато отново отидох на това място, не можах да го позная веднага. Само по дърветата в края на крайбрежната гора разбрах, че са пирували именно тук.

След няколко дни, когато моите нови гости си отпочинаха и се посъвзеха от преживените изпитания, започнах с помощта на Петкан да разговарям с тях.

Преди всичко попитах бащата на Петкан не се ли страхува, че избягалите човекоядци могат да се върнат на острова с цели пълчища други диваци и да се разправят жестоко с нас. Старецът отвърна, че според него избягалите диваци по никакъв начин не са могли в такава силна буря да стигнат до родните си брегове и че сигурно лодката им се е преобърнала и всички са се издавили.

— А в случай че са останали живи — каза той, — вълните са ги отнесли някъде настрана и са ги довлекли до земята на враждебно племе, дето непременно ще ги изядат.

След като помълча малко, старецът продължи:

— Но дори ако са стигнали благополучно до дома си, те и тогава ще се страхуват да се върнат. Те бяха толкова много изплашени от вашето неочаквано нападение, от гърмежите и огъня на изстрелите, че сигурно ще кажат на своите съплеменници, че другарите им са загинали от гръм и мълния. А вас двамата с Петкан са ви помислили за разгневени духове, за дяволи, които са слезли на земята, за да ги унищожат. Аз чух как си говореха помежду си. Те не могат |да си представят, че простият смъртен може да издишва пламък, да говори с гръм и да убива от далечно разстояние, дори без да вдигне ръка.

Старецът беше прав. Отпосле научих, че дори дълги години след това нито един дивак не се решавал да се покаже на моя остров. Очевидно ония бегълци, които ние смятахме, че са загинали, все пак са се върнали в родината си и със страшните си разкази са наплашили и другите диваци. Възможно е дори в тяхното племе да се е създало поверие, че всеки, който стъпи на брега на тоя вълшебен остров, бива унищожаван с огън от боговете.

Понеже не предвиждах това, дълго време бях в постоянна тревога, като очаквах отмъщението на диваците. Ала с малката си армия аз бях готов винаги да се сражавам: ние бяхме четирима и дори ако срещу нас се опълчеха стотина врагове, нямаше да се уплашим никога да влезем в бой с тях.

Но те можеха да бъдат двеста или триста и тогава щяха да ни победят.

Ала дните минаваха, а лодките на диваците не се появяваха. И затова все по-често и по-често аз се връщах към старата си мечта — да се отправя към материка. Бащата на Петкан неведнъж ме уверяваше, че мога смело да разчитам на сърдечен прием у неговите земляци, защото бях спасил сина му и самия него от смърт.

Но след един сериозен разговор с испанеца започнах да се съмнявам дали заслужава да осъществя плана си.

Испанецът ми каза, че макар диваците да бяха дали приют на седемнайсет испанци и португалци, претърпели корабокрушение край бреговете им, все пак тия европейци живеят сега в крайна нужда и понякога дори гладуват. Диваците не ги притесняват и им дават пълна свобода, но те самите живеят толкова бедно, че не винаги могат да изхранят излишен човек.

Попитах испанеца за подробности около последното им плаване и той ми съобщи, че техният кораб отивал от Рио де ла Плата в Хавана, където трябвало да стовари сребро и кожи и да натовари европейски стоки, каквито там имало много.

През време на бурята пет души от тяхната корабна команда се удавили, а останалите след многодневни страдания и ужаси, изтощени от жажда и глад, най-после пристигнали в страната на човекоядците. След като слезли в тая страна, те изпитвали отчаян страх, защото всяка минута очаквали, че диваците ще ги изядат. Имали огнестрелно оръжие, но нямали нито барут, нито куршуми: барутът, който били взели в лодката си, бил почти всичкият измокрен, а това, което им било останало, изразходвали отдавна, защото на първо време можели да си намират храна само с лов.

Попитах го каква съдба, според него, очаква другарите му в страната на диваците и дали те са се опитвали да избягат оттам. Той отговори, че са се съвещавали много пъти по тоя въпрос, но всичко завършвало със сълзи и оплаквания.

— Та ние нямахме — обясни той, — нито лодка, с която да отплаваме в открито море, нито инструменти, за да си построим такава лодка, нито хранителни продукти.

Тогава аз му казах:

— Ще говоря направо с вас. Как мислите — дали вашите другари ще се съгласят да се преместят тук, на моя остров? На драго сърце бих ги поканил тука. Струва ми се, че всички заедно бихме намерили начин да се доберем до някоя крайбрежна страна, а оттам да заминем в родината си. Плаши ме само едно: като ги поканвам тука, аз се предавам в ръцете им. Ами ако те се окажат зли и хитри хора? Ами ако за моето гостоприемство ми се отплатят с измяна? Някои хора изобщо не познават чувството за благодарност. Между тях може да се окажат предатели. А съгласете се, че това би било твърде обидно: да спасиш хората от беда, само за да се озовеш като техен пленник в Нова Испания. По-добре е да те изядат диваците, отколкото да попаднеш в безпощадните нокти на поповете. Ако вашите другари — продължих аз, — дойдат тука, убеден съм, че при толкова много работници няма да ни струва нищо да построим голям кораб, с който да отплаваме на юг и да стигнем до Бразилия или да се запътим към север — до испанските владения. Но, разбира се, ако аз дам в ръцете им оръжие, а те от благодарност за добрината обърнат това оръжие срещу мене, ако, възползва ни от това, че са по-силни от мене, отнемат свободата ми — тогава ще ме накарат да съжалявам, че съм им направил толкова добрини.

Испанецът отговори с пълна искреност:

— Моите другари изпитват такива тежки бедствия и толкова добре съзнават цялата безизходност на положението си, че не допущам дори мисълта да постъпят лошо с човека, който ще им помогне да се спасят от робство. Ако искате — продължи той, — заедно с тоя старец аз ще отида при тях. Ще им предам вашето предложение и ще ви донеса отговор. Ако се съгласят на вашите условия, ще взема от тях тържествена клетва, че ще дойдат с вас в оная земя, която сам им посочите, и до връщането си у дома ще ви се подчиняват безпрекословно като на командир. Вие ще заповядвате, а ние ще се подчиняваме. Ако искате, ще направим писмен договор, всеки от нас ще го подпише и аз ще ви го донеса.

След това той каза, че е готов да ми се закълне веднага във вярност.

— Кълна ви се, че ще ви служа до гроб! — така завърши той пламенната си реч. — Вие спасихте живота ми и аз го предавам във ваши ръце. Ще следя зорко моите съотечественици да не нарушават дадената на вас клетва и винаги ще се бия за вас до последна капка кръв. Но аз гарантирам за моите земляци: всички до един са честни хора, много сигурни и между тях няма нито един предател.

След тия искрени думи всичките ми съмнения изчезнаха и аз реших да се опитам да спася тия хора. Казах на испанеца, че ще изпратя при тях него и стареца дивак.

Но когато всичко бе готово за отплаването им, испанецът изведнъж заяви, че е по-добре да отложим намерението си за няколко месеца или може би за една година.

— Преди да каним гости — каза той, — трябва да се погрижим за тяхната прехрана.

Той беше напълно прав. Продуктите ни бяха малко. Те едва стигаха за четирима ни, а ако дойдат гостите, ще унищожат всички наши запаси за една седмица и ще бъдем обречени на гладна смърт.

— И затова — каза испанецът, — моля да ми разрешите да разора нов участък земя. Възложете това на трима ни, ние ще се заловим веднага за работа и ще засеем всичкото зърно, което можете да отделите за посев. След това ще дочакаме жътвата, ще пожънем житото и ако то е достатъчно за изхранване на новите хора, тогава аз и бащата на Петкан ще отидем да ги доведем. Ако те дойдат още сега на острова, ще се озоват в голяма нужда, а това е нежелателно, защото нуждата може да предизвика помежду им раздори и взаимна омраза.

Благоразумната съобразителност на тоя човек ми хареса. Видях, че той наистина се грижи за мене и ме обича от все сърце. Трябваше незабавно да се вслушам в съвета му.

Веднага и четиримата се заловихме да разорем новата нива. Усърдно разрохквахме почвата (доколкото това е възможно с дървени сечива) и след месец, когато дойде време за сеитба, ние имахме голям участък добре разорана земя, на която засяхме всичкото зърно, което можах да отделя за посев.

Сега, когато бяхме четирима, диваците можеха да бъдат опасни за нас само ако дойдеха в твърде голям брой. Ние не се страхувахме от диваците и свободно скитахме из целия остров. И понеже всички мислехме само за това как да се махнем по-скоро оттук, всеки от нас се трудеше на драго сърце за осъществяване на тази надежда. През време на скитанията си из острова аз отбелязвах дърветата, които можеха да се използват за постройка на кораб, Петкан и баща му отсичаха тия дървета, а испанеца поставих да ръководи работата им.

Показах им с какви неимоверни трудности се издялва всяка дъска от стеблото на дървото и всички заедно започнахме да готвим нов запас от дъски. Издялахме около десетина. Това бяха здрави дъбови дъски. За всекиго е ясно колко тежък труд вложихме в тази работа.

В същото време се стараех по възможност да увелича малкото си стадо. За тая цел двама от нас ходеха всеки ден да ловят диви козлета, така че скоро увеличихме стадото с двадесетина глави.

След това ни предстоеше още една важна работа: трябваше да се погрижим да приготвим сушено грозде, защото лозето бе започнало вече да узрява. Събрахме и изсушихме грамадно количество грозде. Наравно с хляба сушеното грозде беше нашата основна храна. Всички обичахме стафидите.

И наистина аз не познавам по-вкусна и по-питателна храна.

Наближи време за жътва. Реколтата на ориза и ечемика не беше лоша. Наистина ние очаквахме, че ще бъде по-добра, но все пак тя се оказа толкова изобилна, че сега можехме да изхраним дори петдесет души. Това количество трябваше да стигне напълно не само за изхранването на цялата ни община до следната реколта, но с такъв запас от храни можехме смело да се впуснем в плаване и да стигнем до който и да е бряг на Южна Америка.

Но къде ще насипем всичкия ориз и ечемик? За това бяха необходими големи кошници и ние веднага се заловихме да плетем. Испанецът се оказа твърде изкусен майстор в тая работа.

Сега, когато имах достатъчно месо и зърно за изхранване на очакваните гости, разреших на испанеца да вземе лодката и да отиде да ги доведе. Поръчах му строго да не довежда нито един човек, без да вземе от него клетвено обещание, че не само няма да ми причини никакво зло, няма да ме нападне с оръжие в ръка, но, наопаки, ще ме защищава от всички неприятели. Тая клетва те трябваше да дадат писмено и всеки трябваше да се подпише под нея.

В тоя миг, кой знае защо, забравих, че испанците, които бяха претърпели корабокрушение, нямаха нито пера, нито мастило.

С тия наставления испанецът и старият дивак тръгнаха на път със същата лодка, с която бяха докарани на моя остров.

Колко приятно ми беше да ги снабдя с всичко необходимо за това плаване! За пръв път след моя двайсет и седем годишен затвор на острова можех да се надявам, че ще се изскубна оттук на свобода. Дадох на тия хора големи запаси сушено грозде и хляб, който да стигне и за тях, и за нашите бъдещи гости.

Най-после ги качих в лодката и им пожелах добър път. На сбогуване се услових с тях, че когато подкарат насам испанците, ще вдигнат знаме на лодката в открито море, та да мога отдалеч да разбера, че са те.

Те отплаваха при силен вятър, при пълнолуние през октомври. За съжаление не мога да посоча точната дата, защото, след като бях изгубил веднъж точната сметка на дните и седмиците, вече не можех да я възстановя.

Мина доста дълго време след заминаването на моите пътешественици. Очаквах ги вече всеки ден. Все ми се струваше, че са закъснели, че трябваше да се върнат още преди осем дни. Изведнъж се случи нещо непредвидено, каквото не бе ми се случвало откак бях на острова.

Рано една сутрин, когато спях още дълбоко, при мене дотича Петкан и извика високо:

— Идат! Идат!

Скочих, облякох се в миг, прехвърлих се през оградата и забравил всякакъв страх, изтичах в горичката. (Тук му е мястото да кажа, че тя бе пораснала толкова много, че по-скоро можеше да се нарече гора.)

До такава степен бях забравил за всяка опасност, че като никога не взех никакво оръжие. Бях твърдо уверен, че се връща испанецът заедно с приятелите си.

Но какво беше учудването ми, когато на пет мили от брега видях в морето непозната лодка с триъгълно платно! Лодката се бе запътила право към острова и подгонена от силен попътен вятър, се приближаваше бързо. Тя не идваше откъм материка, а откъм южния край на острова.

С една дума, това не беше оная лодка, която очаквахме от толкова дни.

За всеки случай трябваше да се приготвим за отбрана.

Казах на Петкан да се скрие в горичката и да проследи внимателно какви хора са в лодката, защото не знаехме дали те са врагове или приятели. След това се върнах в къщи, взех далекогледната тръба и с помощта на стълбата се изкачих на върха на хълма, та без да ме забележат, да огледам цялата околност; така постъпвах винаги, когато се опасявах от неприятелско нападение.

Не бях успял още да се изкача на хълма, когато забелязах кораб.

Той стоеше на котва до югоизточния край на острова, на осем мили от жилището ми. От брега до него нямаше повече от пет мили. Корабът беше несъмнено английски, пък и лодката, както можах да се убедя сега, беше английска лодка.

Не мога да изкажа какви разнообразни чувства събуди у мене това откритие.

Радостта ми, като видях кораба, при това английски, радостта ми от предстоящата среща с мои съотечественици (значи приятели) беше извън всяко описание.

Заедно с това някаква тайна тревога, която не можех с нищо да си обясня, ме караше да бъда нащрек.

Преди всичко си зададох въпроса: защо тоя английски търговски кораб се е отбил в тия места, които, доколкото знаех, бяха далеч от всички търговски пътища на англичаните. Знаех, че не го е докарала тук бурята, защото напоследък нямаше бури. Дори ако на кораба наистина се намират англичани, аз не трябва в първо време да се явявам пред очите им, защото е твърде вероятно те да не са дошли за добро тук. По-добре е и занапред да си остана на острова, отколкото да се доверя на подозрителни хора и да се озова в ръцете на някакви разбойници или убийци!

Застанал на хълма, продължавах да следя приближаването на лодката към острова.

Изведнъж тя направи остър завой и тръгна край брега по посока на онова заливче, дето някога спирах със саловете си. Очевидно хората в лодката избираха място, дето да спрат. Те не забелязаха заливчето, а спряха лодката на друго място, на около половин миля от него.

Бях щастлив, че спряха именно там, защото ако бяха влезли в заливчето, щяха да се озоват, така да се каже, пред прага на жилището ми — и кой знае — може би щяха да ме прогонят от моята крепост и да разграбят всичко, което имаше там.

Хората излязоха на брега и аз се убедих, че са наистина англичани или поне мнозинството от тях.

Наистина един-двама от тях помислих за холандци, но, както се оказа после, сгрешил съм. Бяха всичко единадесет души.

Очевидно трима от тях бяха докарани тук в качеството на пленници, защото не забелязах у тях никакво оръжие и ми се стори, че краката им са вързани. Видях как петима души, които бяха изскочили първи на брега, ги измъкваха от лодката.

Както изглежда, единият от пленниците молеше за нещо: движенията на ръцете му изразяваха и страдание, и молба, и отчаяние.

Очевидно той беше много разтревожен. Другите двама също се молеха за нещо и също протягаха ръце към небето, но бяха сякаш спокойни и не изразяваха толкова силно мъката си.

Гледах ги и не разбирах нищо. Изведнъж Петкан ми извика:

— О, Робин Крузо! Погледни, и белите хора също ядат човеци като диваците.

— Ти си полудял, Петкане! — казах му аз. — Нима мислиш, че те ще ги изядат?

— Разбира се, ще ги изядат — отвърна той.

— Не, не, Петкане, лъжеш се — възразих аз. — Страх ме е, че ще ги убият, но можеш да бъдеш сигурен, че няма да ги изядат.

Все още не разбирах какво става пред очите ми, но цял треперех от ужас при мисълта, че ей сега ще бъде извършено кърваво дело.

Стори ми се дори, че единият от разбойниците вдигна над главата на жертвата си някакво оръжие, подобно на сабя.

Кръвта в жилите ми замръзна: бях уверен, че нещастникът ще падне мъртъв. Колко съжалявах в тоя миг, че при мене не са испанецът и старецът-дивак!

Забелязах, че нито един от разбойниците няма пушка.

„Добре ще бъде — помислих аз, — да се промъкна до тях, да стрелям отблизо и да освободя тия пленници.“

Но обстоятелствата се стекоха другояче.

Както изглежда, разбойниците нямаха намерение да убият пленниците си. След като ги наплашиха и се погавриха с тях, злодеите се разбягаха из острова, сигурно за да огледат местността, дето бяха се озовали.

Те оставиха пленниците под надзора на двама от другарите си. Но изглежда, че тия двама бяха пияни:

щом другите се отдалечиха, двамата се качиха в лодката и в миг заспаха.

По такъв начин пленниците останаха сами. Но вместо да се възползват от дадената им свобода, те седяха на пясъка и се озъртаха наоколо в безизходно отчаяние.

Това ми напомни първия ден след пристигането ми на острова.

И аз като тях седях на брега и диво се озъртах наоколо. И също се смятах за загинал. Тогава бях уверен, че ще ме разкъсат хищни зверове и затова се покатерих на едно дърво и прекарах там цялата нощ. Какви ли не ужаси не си въобразявах на първо време. А всъщност колко безгрижно прекарах толкова години. Но тогава не можех даже да си представя това.

Тия трима нещастници също бяха изпаднали в отчаяние, понеже не знаеха, че спасението им е близко.