Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robinson Crusoe, 1719 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически роман
- Образователен роман
- Приключенска литература
- Робинзониада
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 119 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Неизвестен
Издание:
РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.
Издателство „Отечество“ София, 1983
Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.
Роман. VІ издание
Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.
Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].
Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.
С илюстрации.
Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.
Формат: 1/16/60/90.
Печатни коли: 14.
С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.
История
- — Добавяне
- — Оправяне на бележки под линия
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.
| Робинзон Крузо | |
| Robinson Crusoe | |
 | |
| Автор | Даниел Дефо |
|---|---|
| Първо издание | 1719 г. Великобритания |
| Издателство | W. Taylor |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| Вид | роман |
| Следваща | „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ |
| Преводач | Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров |
| Робинзон Крузо в Общомедия | |
„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се „Робинсън Крýзо“) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.
Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]
Сюжет
Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.
Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.
Прием
Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.
Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.
Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]
Продължения
Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.
Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.
Адаптации
Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.
По книгата са правени и филмови екранизации:
- „Робинзон Крузо“ през 1954 година и
- „Робинзон Крузо“ през 1997 година
През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.
Бележки
Литература
- Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.
Външни препратки
- Robinson Crusoe в сайта на
Проект Гутенберг - „Робинзон Крузо“ на сайта
„Моята библиотека“
|
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон опитомява диви кози.
На единайстата година след пристигането ми на острова, когато барутът ми беше на привършване, започнах сериозно да се замислям как да намеря начин да ловя дивите кози живи. Много ми се искаше да заловя коза с козленца.
Отначало поставях примки и козите често се улавяха в тях. Но от това нямах голяма полза: козите изяждаха примамката, а след това разкъсваха примките и преспокойно избягваха на свобода. За съжаление нямах тел и трябваше да правя примките от въжета.
Тогава реших да опитам вълчите ями. Като знаех местата, дето козите пасяха най-често, изкопах там три дълбоки ями, покрих ги с изработени от мене рогозки и върху всяка рогозка сложих по един наръч класове от ориз и ечемик. Скоро се убедих, че козите посещават моите ями: класовете биваха изядени и наоколо се виждаха следи от кози копита. Тогава направих истински капани и още на другия ден в една от ямите намерих голям стар козел, а в друга — три козлета: едното мъжко и двете женски.
Пуснах стария козел на свобода, защото не знаех какво да го правя. Той беше толкова див и зъл, че не можех да го хвана жив (страхувах се да вляза в ямата при него), а нямаше защо да го убивам. Още щом вдигнах рогозката, той изскочи от ямата и хукна да тича с всички сили.
Отпосле трябваше да се убедя, че гладът укротява дори лъвовете. Но тогава не знаех това нещо. Ако бях накарал козела да гладува три-четири дни, а след това му донесях вода и малко класове, той щеше да се укроти не по-зле от козлетата ми.
Козите изобщо са много умни и послушни. Много лесно се опитомяват, щом се държиш добре с тях.
Но повтарям, по това време аз не знаех това нещо. След като пуснах козела, приближих се до онази яма, дето бяха козлетата, измъкнах ги едно по едно и трите, свързах ги наедно с въже и едва ги отмъкнах до къщи.
Доста дълго не можах да ги накарам да ядат. Освен майчиното си мляко те още не познаваха друга храна. Но когато изгладняха много, хвърлих им няколко сочни класа и те постепенно започнаха да ядат. Скоро свикнаха с мене и съвсем се опитомиха.
Оттогава започнах да развъждам кози. Искаше ми се да си завъдя цяло стадо, понеже това беше единственият начин да се осигуря с месо за през онова време, когато ми се свършат барутът и сачмите.
След година и половина имах вече не по-малко от дванайсет кози, като смятам и козлетата, а след още две години стадото ми порасна до четиридесет и три глави. След време направих три кошари; те се съединяваха помежду си с вратички, та можех да изпъждам козите от една ливадка на друга.
Сега имах неизчерпаем запас от козе мляко и месо, Да си призная, когато се залавях да развъждам кози, не бях и помислил за мляко. Едва по-късно започнах да ги доя.
Мисля, че и най-начумереният и мрачен човек не би се сдържал да не се усмихне, ако ме видеше заедно със семейството ми на трапезата. Начело на масата седях аз, крал и владетел на острова, който се разпореждаше пълновластно с живота на всичките си поданици: аз можех да наказвам със смърт и да помилвам, да дарявам и отнемам свободата и между моите поданици нямаше нито един бунтовник.
Трябваше да видите с какво кралско великолепие обядвах сам, заобиколен от придворните си. Само на папагала като на любимец се разрешаваше да разговаря с мене. Кучето, което отдавна вече бе остаряло и съвсем бе оглупяло от старост, сядаше винаги от дясната страна на господаря си, а от двете страни сядаха котките в очакване да им дам някой къс с ръката си. Поднасянето на такъв къс се смяташе като знак на особена кралска милост.
Това не бяха ония котки, които бях донесъл от кораба. Ония умряха отдавна и аз ги погребах собственоръчно близо до жилището си. Едната от тях успя да се окоти на острова; аз си оставих две котенца, които пораснаха и станаха питомни, а другите избягаха в гората и подивяха. В края на краищата на острова се разплодиха толкова много котки, че нямах мира от тях: те се вмъкваха в склада ми, отвличаха продуктите и ме оставиха на мира едва когато застрелях две-три от тях.
Повтарям, живеех като истински крал и не се нуждаех от нищо; около мене имаше винаги множество предани придворни — нямаше само хора. Но както ще види читателят, скоро настъпи време, когато в моите владения се появиха извънредно много хора.
Твърдо бях решил никога вече да не предприемам опасни морски пътешествия и все пак много ми се искаше да имам под ръка лодката, за да плавам с нея поне край брега. Често мислех как да я пренеса от другата страна на острова, дето беше пещерата ми. Но понеже разбирах, че е трудно да осъществя тоя план, винаги се успокоявах с това, че ми е добре и без лодка.
Ала без сам да зная защо, силно ме влечеше към оная могилка, където се бях изкачил при последната си обиколка. Искаше ми се още веднъж да погледна оттам какви са очертанията на бреговете и каква е посоката на течението. В края на краищата не се стърпях и тръгнах на път — сега вече пешком край брега.
Ако у нас в Англия се появеше човек с такива дрехи, с каквито бях облечен по това време, уверен съм, че всички минувачи щяха да се разбягат уплашени или щяха да започнат да се кикотят, пък и самият аз, като се гледах, често се усмихвах неволно, представяйки си как вървя из родния Йоркшир в такъв вид и с такава компания.
На главата ми стърчеше островърх безформен калпак от козя кожа с дълъг, увиснал над гърба задтилник, който пазеше врата ми от слънцето, а през време на дъжд не позволяваше на водата да влиза под яката ми. При горещия климат няма нищо по-вредно от дъжда, който прониква през дрехите до голото тяло.
Освен това имах дълга дреха от същия материал, която стигаше почти до коленете. Панталоните ми бяха от кожа на много стар козел с такава дълга козина, че покриваха краката ми до половината на прасците. Чорапи нямах никакви, а вместо обуща бях си направил — не зная как да ги нарека — просто полуботушки с дълги връзки, които се завързваха отстрани. Тия обуща бяха много груби, както впрочем и цялата ми друга премяна.
Кожуха си препасвах с широк ремък от козя кожа, очистена от козината; вместо с тока го свързвах с две ремъчета, а отстрани си бях пришил по една гайка — не за шпага и кама, а за триона и брадвата.
Освен това си слагах кожена презрамка със също такива закопчалки като на пояса, но малко по-тесни. За презрамката бях закачил две торби, така че да се намират под лявата ми ръка: в едната имаше барут, а в другата сачми. На гърба ми висеше кошница, на рамото си имах пушка, а над главата си — грамаден кожен чадър. Чадърът беше необикновено грозен, но представляваше може би най-необходимата принадлежност на пътното ми снаряжение. Само пушката ми беше по-необходима от чадъра.
Лицето ми бе почерняло съвсем като на негър, както би могло да се очаква, като се вземе под внимание, че живеех близо до Екватора и никак не се пазех от слънцето. Отначало си пуснах брада. Тя порасна много дълга. След това я обръснах и оставих само мустаците, като ги пуснах да растат буйно — същински турски мустаци. Бяха толкова дълги, че в Англия минувачите биха се уплашили от тях.
Но за всичко това споменавам само между другото: на острова нямаше толкова много зрители, че да се любуват на лицето и осанката ми — затова не е ли все едно каква беше външността ми! Заприказвах за нея само защото стана дума и вече няма да се връщам на тоя въпрос.