Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 119 гласа)

Информация

Източник: Неизвестен

 

Издание:

РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.

Издателство „Отечество“ София, 1983

Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.

Роман. VІ издание

Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.

Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].

Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.

С илюстрации.

Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.

Формат: 1/16/60/90.

Печатни коли: 14.

С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.

Робинзон Крузо
Robinson Crusoe
АвторДаниел Дефо
Първо издание1719 г.
Великобритания
ИздателствоW. Taylor
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман
Видроман
Следваща„По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“

ПреводачПетко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров
Робинзон Крузо в Общомедия

„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се Робинсън Крýзо) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.

Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]

Сюжет

Робинзон среща Петкан, илюстрация от неизвестен автор, 18 век

Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.

Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.

Прием

Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.

Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.

Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]

Продължения

Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.

Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.

Адаптации

Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.

По книгата са правени и филмови екранизации:

През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.

Бележки

  1. Заглавието е дадено според превода в българското издание на издателство „Отечество“ от 1989 г.
  2. Татяна Стойчева, „Добре дошъл, Робинзон Крузо“ – послеслов към българското издание на книгата от издателство Отечество, 1989 г.

Литература

  • Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Робинзон разговаря с Петкан и го поучава.

Два-три дни след като Петкан се настани в крепостта ми, мина ми през ума, че ако искам да го отуча да яде човешко месо, трябва да го свикна да яде месо от животни.

„Нека опита козето месо“ — казах си и реших да го взема на лов със себе си.

Рано сутринта отидохме в гората и след като се отдалечихме на две-три мили от къщи, видяхме под едно дърво дива коза с две козлета.

Улових Петкан за ръката и му направих знак да не мърда. След това от голямо разстояние се прицелих, гръмнах и убих едното козле.

Понеже не разбираше как може човек да убие живо същество, без да се приближи до него (макар че по-рано бе видял как убих врага му), бедният дивак съвсем се слиса. Той се разтрепера, започна да залита и ми се стори дори, че веднага ще падне.

Той не забеляза убитото от мен козле и понеже помисли, че съм искал да убия него, започна да се опипва, за да види дали няма кръв по тялото си. След това дори повдигна края на куртката си, за да види дали не е ранен, и като се убеди, че е здрав и читав, падна ничком пред мене, прегърна краката ми и дълго ми разправяше нещо на своя език.

Думите му бяха неразбрани, но лесно можеше да се сети човек, че ме моли да не го убивам.

Понеже исках да му внуша, че нямам намерение да му причинявам зло, улових го за ръката, засмях се, посочих му убитото козле и го накарах да изтича и го вземе. Петкан изпълни заповедта ми. Докато той разглеждаше козлето и се опитваше да разбере как е било убито то, аз отново напълних пушката.

Скоро след това на едно дърво, на разстояние пушечен изстрел от мене, видях една едра птица, която приличаше на нашия ястреб. В желанието си да обясня на Петкан какво нещо е стрелбата с пушка, извиках моя дивак, посочих му с пръст най-първо птицата, после пушката, а след това и земята под дървото, на което бе кацнала птицата, с което исках да му кажа; „Ето погледни, ей сега ще направя така, че тя ще падне“ — и след това стрелях. Птицата падна и аз видях, че това не е ястреб, а голям папагал. Петкан и тоя път се вцепени от уплаха въпреки всичките ми обяснения.

Едва сега се сетих кое го учудваше най-много, когато стрелях с пушката: досега той нито веднъж не бе виждал как пълня пушката и сигурно е мислил, че в тая желязна пръчка има някаква зла вълшебна сила, която носи смърт на човека, звяра, птицата и изобщо на всяко живо същество, където и да се намира то, близо или далеч.

Ето защо и дълго след това той още не можеше да победи учудването, в което изпадаше при всеки мой изстрел.

Струва ми се, че ако му бях позволил, той щеше да се кланя и на мене, и на пушката ми като на богове.

На първо време не се решаваше да се докосне до пушката, но затова пък, когато мислеше, че не го слушам, разговаряше с нея като с живо същество и си въобразяваше, че пушката му отговаря. По-късно той си призна, че е молил пушката да го пощади.

Когато Петкан дойде малко на себе си, аз го накарах да ми донесе убития дивеч. Той тутакси хукна да го донесе, но не се върна веднага, защото се наложило да търси дълго птицата: оказа се, че не бях я убил, а само я бях наранил и тя отлетяла доста надалеко. В края на краищата той я намери и я донесе; а аз се възползвах от отсъствието му и отново напълних пушката. Смятах, че за известно време ще бъде по-добре да не му откривам как се пълни пушката.

Надявах се, че ще срещнем още някой дивеч, но не видяхме вече нищо и се върнахме в къщи.

Същата вечер аз одрах кожата на убитото козле и грижливо почистих вътрешностите му; след това запалих огън, отрязах къс козе месо и го сварих в глиненото гърне. От месото стана хубава супа. Като опитах супата, аз предложих и на Петкан. Варената храна му се хареса много, но той се чудеше защо съм я посолил. Започна да ми показва със знаци, че според него солта не е приятна на вкус. Той взе в устата си щипка сол и започна да плюе, като се престори, че му се повръща, а след това изплакна устата си с вода.

За да му възразя, от своя страна аз сложих късче месо без сол в устата си и започнах да плюя, като му показвах, че ми е противно да ям безсолно.

Но Петкан упорито държеше на своето. Не успях да го свикна да яде със сол. Едва дълго време след това той започна да посолява яденето си, но пак слагаше съвсем малко сол.

След като нахраних моя дивак с варено козе месо и бульон, на другия ден реших да го нагостя с печено козе месо. Опекох го над огъня, както правят често у нас в Англия. От двете страни на огъня се забиват в земята два пръта, отгоре им се закрепва напречен прът, на него се окачва месото и се върти над огъня, докато се опече.

Петкан хареса твърде много цялото това съоръжение. А когато опита печеното, възторгът му нямаше граници. С най-красноречиви жестове ми даде да разбера колко много му е харесало това ядене и най-после заяви, че никога вече няма да яде човешко месо и на това аз се зарадвах извънредно много.

На другия ден му възложих да овършее и отвее зърното, като му показах предварително как се прави това. Той бързо разбра какво искам и започна да работи много енергично, особено когато научи за какво се прави тая работа. А той научи това още същия ден, когато го нахраних с хляб, опечен от нашето брашно.

В скоро време Петкан се научи да работи не по-лошо от мене.

Понеже сега трябваше да храня двама души, нужно беше да помисля за бъдещето. Преди всичко, необходимо беше да увелича нивите си и да сея повече зърно. Избрах голям участък земя и се залових да го ограждам. Петкан ми помагаше в работата не само старателно, но много весело и с явно удоволствие.

Обясних му, че това ще бъде нова нива, която ще засяваме с жито, защото ние сме двама и трябва да се запасим с хляб за двамата. Той много се трогна от моите грижи към него: с помощта на знаци всякак се стараеше да ми обясни, че разбира колко много се е увеличила работата ми сега, и моли да го науча по-скоро да върши всяка необходима работа, в която той ще заляга с всички сили.

Това беше най-щастливата година от живота ми на острова.

Петкан свикна да говори доста добре английски:

научи имената почти на всички предмети, които го заобикаляха, и на ония места, където можех да го изпращам, благодарение на което изпълняваше твърде добре всичките ми поръчки.

Той беше много общителен, обичаше да дърдори и сега аз бях извънредно много възнаграден за дългите години на принудително мълчание.

Но Петкан ми харесваше не само защото имах възможност да разговарям с него. С всеки изминат ден аз все повече оценявах неговата честност, сърдечна простота й искреност. Постепенно се привързах силно към него, пък и той, от своя страна, ме обикна толкова много, както сигурно не е обичал никого досега.

Веднъж ми хрумна да го разпитам за миналия му живот; искаше ми се да науча дали не му е мъчно за родния край и дали не иска да се върне у дома си. По това време го бях научил така добре на английски, че той можеше да ми отговаря едва ли не на всеки въпрос.

И ето, аз го попитах за родното му племе:

— Ами храбро ли е това племе, Петкане? Случвало ли се е някога да побеждава враговете си? Той се усмихна и отговори:

— О, да, ние сме много храбри и винаги побеждаваме в боя.

— Винаги побеждавате в боя ли, казваш? Но как стана така, че те взеха в плен?

— О, нашите все пак ги разбиха и избиха мнозина от тях.

— Но защо тогава каза, че са ви надвили? Нали са пленили и тебе, и други?

— На онова място, дето се бих, неприятелите бяха много повече. Те ни уловиха — един, двама, трима и мене. А нашите ги разбиха на друго място, дето не бях аз. На това място нашите заловиха един, двама, трима, мнозина, хиляди от тях.

— Но защо вашите не ви дойдоха на помощ?

— Враговете заловиха един, двама, трима и мене и ни откараха в лодка, а в това време нашите нямаха лодка.

— Я ми кажи, Петкане, какво правят вашите със заловените пленници? И те ли ги откарват в някое отдалечено място и ги изяждат, както ония човекоядци, които видях?

— Да, нашите също ядат хора… всички ядат.

— Ами къде ги откарват, когато се готвят да ги изядат?

— На различни места, където им хрумне.

— Ами идват ли тука?

— Да, да, идват и тука. И на разни други места.

— А ти идвал ли си тук с тях?

— Да. Идвал съм. Идвал съм ей там…

И той показа към северозападния край на острова, където очевидно са се събирали хората от неговото племе.

По такъв начин оказа се, че моят другар и приятел Петкан е бил в числото на диваците, които посещаваха далечните брегове на острова, и неведнъж вече бе ял хора в ония места, където по-късно искаха да изядат самия него.

След известно време, когато реших да го отведа на брега (там, дето за пръв път видях купчина човешки кости), Петкан веднага позна тия места. Той ми разказа, че един път, когато идвал на моя остров заедно със съплеменниците си, те убили и изяли тук двайсет мъже, две жени и едно дете. Той не знаеше как да каже на английски „двайсет“ и за да ми обясни колко души са изяли, постави едно до друго двайсет камъчета.

Като продължавах да разговарям с Петкан, попитах го далеко ли е моят остров от оная земя, дето живеят диваците, и дали лодките им потъват често, когато минават това разстояние. Оказа се, че плаването дотук е напълно безопасно: Петкан не знаеше нито един такъв случай на потъване. Наблизо до нашия остров минаваше морското течение; сутрин то се насочва в една посока и винаги при попътен вятър, а надвечер и вятърът, и течението се обръщат в друга посока.

Отначало ми мина през ума, че това течение зависи от прилива и отлива и едва много по-късно открих, че то е продължение на голямата река Ориноко, която се вливаше в морето близо до моя остров. А ивицата земя на запад и северозапад, която бях помислил за материк, била големият остров Тринидад, който е разположен срещу северната част от устието на същата река.

Задавах на Петкан хиляди различни въпроси за тая земя и за обитателите й: разпитвах го опасни ли са тамошните брегове, бурно ли е там морето, много свирепи ли са хората и какви народи живеят наблизо. Той отговаряше охотно на всеки мой въпрос и открито ми съобщи всичко, което знаеше.

Питах го също как се наричат различните племена диваци, които живеят по тия места, но той повтаряше само едно: „Карибе, карибе“. Разбира се, аз лесно се сетих, че той говори за карибите, които според нашите географски карти, живеят тъкмо в тая част на Америка, по цялата крайбрежна ивица от устието на река Ориноко до Гвиана и до град Санта Марта[1].

Освен това той ми разказа, че далеч „отвъд луната“, сиреч от оная страна, дето залязва луната, или, с други думи, на запад от родината му живеят също такива като мене бели брадати хора (тук той посочи дългите ми мустаци, за които споменах по-рано) и че тия хора „са убили много, много човеци“.

Разбрах, че говори за испанските завоеватели, които се бяха прославили със своите жестокости в Америка.[2]

Попитах го дали имам възможност да преплавам през море до белите хора.

Той отговори:

— Да, да, това може: трябва да се плава на две лодки.

Дълго не можех да разбера какво иска да каже, но най-после с голям труд се сетих, че на неговия език това означава голяма лодка, поне двойно по-голяма от обикновената пирога.

Тия думи на Петкан ми донесоха голяма радост:

от тоя ден у мене се яви надеждата, че рано или късно ще се отскубна оттук и че ще дължа свободата си на моя дивак.

Бележки

[1] Град в Колумбия, на брега на Карибско море.

[2] Испанците, които завоювали Южна Америка в XVI век, проявили зверска жестокост към покорените от тях народи.