Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robinson Crusoe, 1719 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически роман
- Образователен роман
- Приключенска литература
- Робинзониада
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 119 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: Неизвестен
Издание:
РОБИНЗОН КРУЗО. 1983. Изд. Отечество, София.
Издателство „Отечество“ София, 1983
Библиотека „Световна класика за деца и юноши“.
Роман. VІ издание
Преразказал Корней ЧУКОВСКИ.
Превод от руски Георги ЖЕЧЕВ [Жизнь и удивительные приключения морехода Робинзона Крузо, Даниель ДЕФО; прерасказ Корнея Чуковского (1951); The Life and Adventures of Robinson Crusoe, Daniel DEFOE].
Предговор: За „Робинзон Крузо“, Корней ЧУКОВСКИ — с. 7–8. Послеслов: За човечността на име Робинзон, Юлиан ЙОРДАНОВ — с. 211–218.
С илюстрации.
Печат: ДП „Георги Димитров“, клон Лозенец, София.
Формат: 1/16/60/90.
Печатни коли: 14.
С твърди корици. Страници: 226. Цена: 1.66 лв.
История
- — Добавяне
- — Оправяне на бележки под линия
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Робинзон Крузо (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за книгата. За други значения вижте Робинзон Крузо.
| Робинзон Крузо | |
| Robinson Crusoe | |
 | |
| Автор | Даниел Дефо |
|---|---|
| Първо издание | 1719 г. Великобритания |
| Издателство | W. Taylor |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
| Вид | роман |
| Следваща | „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ |
| Преводач | Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров |
| Робинзон Крузо в Общомедия | |
„Робинзон Крузо“ (на английски: Robinson Crusoe, произнася се „Робинсън Крýзо“) е приключенски роман на английския писател Даниел Дефо. За първи път е публикуван на 25 април 1719 г.
Краткото име на книгата е „Робинзон Крузо“, докато пълното оригинално заглавие е „Животът и необикновените приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал 28 години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от него самия“.[1]
Сюжет
Книгата е измислена автобиография на главния герой – корабокрушенец, който прекарва 28 години на отдалечен тропически остров, сблъсква се с туземци, роби и бунтовници, преди да бъде спасен. Негов пръв помощник става туземецът Петкан, открит и възпитан от самия Робинзон. Историята започва с редица преключения на избягалият от къщи Крузо, който в крайна сметка попада в Бразилия и става собственик на плантация. Тръгва с кораб на роботърговци, но след корабокрушение, при което загиват всички с изключение на него попада на необитаем остров. Той спасява каквото може от кораба, включително инструменти, семена и много други предмети от цивилизацията и си устройва живота на острова. Построява си укрепление, където е в безопасност, започва да отглежда ечемик, обзавежда се със собствено стадо кози, успява да си ушие сам дрехи, води собствен календар и оцелява благодарение на това че не не изпада в отчаяние и винаги намира решения на проблемите си. За да бъде тази книга толкова популярна и до днес основната причина е в способността на гроя да оцелява и при най-тежките условия. Счита се, че прототип на Робинзон е шотландският моряк Александър Селкирк на английски: Alexander Selkirk, Selcraig, прекарал няколко години на необитаемия остров Мас а Тиера (на испански: Más a Tierra, преименуван на Робинзон Крузо през 1966 г.), който влиза в състава на островите Хуан Фернандес в Тихия океан, на 640 км от крайбрежието на Чили.
Описанието на острова на Крузо вероятно е основано на карибския остров Тобаго, който лежи северно от брега на Венецуела близо до устието на р. Ориноко.
Прием
Книгата е много добре приета още при нейното първо издание. Претърпява много издания, не само в Англия, но и в целия свят.
Превеждана е на редица езици. Има и много преработени, съкратени и адаптирани за деца версии.
Сред българските преводачи на книгата са Петко Рачов Славейков, Стоян Дринов, Иван Богоров и др. Известен е преводът на Георги Жечев, издание от 1983 г. [2]
Продължения
Вторият роман на Дефо „По-нататъшните приключения на Робинзон Крузо“ (The Farther Adventures of Robinson Crusoe) е по-малко известен. В него престарелият Робинзон, посетил своя остров и загубил Петкан, доплува по търговски дела до бреговете на Югоизточна Азия и се връща в Европа през цяла Русия – в течение на 8 месеца преживява зимата в Тоболск, след което се добира до Архангелск и отплава за Англия.
Има и трета книга на Дефо за Робинзон, озаглавена „Сериозни размишления на Робинзон Крузо“ (Serious Reflections of Robinson Crusoe), която представлява сборник от есета на нравствени теми. Името на Робинзон е употребено от автора, за да предизвика интереса на публиката към това произведение.
Адаптации
Жак Офенбах пише едноименната оперета „Робинзон Крузо“, която е поставена за първи път през 1867 г.
По книгата са правени и филмови екранизации:
- „Робинзон Крузо“ през 1954 година и
- „Робинзон Крузо“ през 1997 година
През 1967 година френският писател Мишел Турние изцяло преинтерпретира книгата в романа си „Петкан или чистилището на Пасифика“.
Бележки
Литература
- Аретов, Н. „Рецепцията на „Робинзон Крузо“ в България през Възраждането“. – Сравнително литературознание, 1985, № 6, 12 – 28.
Външни препратки
- Robinson Crusoe в сайта на
Проект Гутенберг - „Робинзон Крузо“ на сайта
„Моята библиотека“
|
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Робинзон се връща в пещерата. Полската му работа.
През време на това пътешествие моето куче подплаши едно козленце и го улови, но не успя да го удуши, аз изтичах и му го отнех. Много ми се искаше да го взема със себе си; страстно мечтаех да се сдобия отнякъде с чифт козлета, за да развъдя стадо и си осигуря месна храна за онова време, когато ми се свърши всичкия барут.
Измайсторих нашийник за козлето и го поведох на въженце; въженце бях направил от коноп от старите корабни въжета и винаги го носех в джоба си. Козленцето се противеше, но все пак вървеше. Когато стигнах до вилата си, оставих го в оградения двор и аз продължих по-нататък: искаше ми се по-скоро да си отида в къщи, защото бях пътешествал повече от месец.
Не мога да изкажа с какво удоволствие се върнах под покрива на старата си къща и отново си легнах на легло. Тия скитания из острова, когато нямаше къде да легна, ме бяха изморили толкова много, че собствената ми къща (както наричах сега жилището си) ми се видя необикновено удобна.
Около една седмица почивах и се наслаждавах на домашно ядене. По-голямата част от това време бях зает с важна работа: майсторих клетка за папагала, който веднага стана домашна птица и се привърза много към мене.
След това си спомних за клетото козленце, което стоеше пленено във вилата ми. „Сигурно — мислех си, — то е изяло вече всичката трева и е изпило всичката вода, която му оставих, и сега гладува.“ Трябваше да отида да го взема. Когато стигнах във вилата, намерих го там, дето го бях оставил. Впрочем то не е могло да се махне оттам, защото умираше от глад. Нарязах му клончета от близките дръвчета и му ги хвърлих през оградата.
Когато козленцето се наяде, вързах въженцето за нашийника му и исках да го водя както по-рано, но от гладуването то бе станало толкова питомно, че въженцето стана излишно: то хукна само след мене като кученце.
По пътя често хранех козленцето и благодарение на това то стана също така послушно и кротко, както и другите обитатели в къщата ми. И толкова се привърза към мене, че не се отделяше нито крачка.
Настъпи декември, когато трябваше да поникнат ечемикът и оризът. Обработеният от мене участък беше малък, защото, както казах вече, сушата бе погубила целия посев от първата година и аз имах съвсем малко от всеки сорт зърна.
Тоя път можех да очаквам отлична реколта, но изведнъж се оказа, че отново рискувам да изгубя целия посев, защото нивата ми бе опустошавана от цели пълчища най-различни врагове, от които едва ли щях да мога да я опазя. Тия врагове бяха, първо, козите и второ, ония диви зверчета, които бях нарекъл зайци. Сладките стебла на ориза и ечемика им бяха допаднали на вкус: те прекарваха денонощно в нивата и изяждаха младите стръкове, преди да успеят да изкласят.
Срещу нашествието на тия врагове имаше само едно средство: да оградя цялата нива с плет. Така и направих. Но тая работа беше много тежка, главно защото трябваше да се бърза, понеже враговете безжалостно изтребваха класовете. Впрочем нивата беше толкова малка, че след три седмици плетът беше готов.
Плетът се оказа доста хубав. Докато го завърша, отпъждах враговете с изстрели, а нощем връзвах до плета кучето, което лаеше до сутринта. Благодарение на всички тия предпазни мерки враговете ме оставиха на мира и моите класове започнаха да се наливат със зърно.
Но още щом житото изкласи, появиха се нови врагове, долетяха ята лакоми птици и започнаха да се въртят над нивата, като чакаха да си отида, за да се нахвърлят на посева. Веднага изстрелях заряд сачми (понеже никога не излизах без пушка), но не бях успял още да стрелям, и от полето се издигна друго ято, което отначало не бях забелязал.
Разтревожих се не на шега.
„Ако ме грабят така още няколко дни, свършено е с моите надежди — казах си аз, — нямам вече семена и ще остана без жито.“
Какво трябваше да правя? Как да се отърва от тая нова напаст? Не можах да измисля нищо, но твърдо реших да браня на всяка цена посева си, макар и да се наложи да го пазя по цели денонощия.
Най-напред обиколих цялата нива, за да видя дали птиците са ми причинили голяма пакост. Оказа се, че посевът е повреден доста, но с тая загуба можех да се помиря, ако успея да опазя останалото. Птиците се бяха скрили в близките дървета и чакаха да си отида. Напълних пушката и се престорих, че си отивам. Крадците се зарадваха и един по един започнаха да кацат на нивата. Това страшно ме разсърди. Отначало исках да изчакам кацането на целия орляк, но нямах търпение.
„Та всяко изядено от тях зърно ще ме лиши в бъдеще от голям комат хляб“ — казах си аз.
Изтичах до плета и почнах да стрелям: три птици останаха на място. Вдигнах ги и ги окачих на един висок стълб, та да наплаша останалите. Не можете да си представите какво поразително действие оказа тая мярка: нито една птица не кацна вече на нивата. Всички отлетяха от тая част на острова: поне аз не видях нито една през цялото време, докато моите плашила висяха на стълба. Можете да бъдете уверени, че тая победа над птиците ми достави голямо удоволствие.
В края на декември житото узря и аз направих втора жътва през тая година.
За съжаление нямах нито коса, нито сърп и след дълги размишления реших да използвам широката сабя, която бях взел от кораба заедно с другото оръжие. Впрочем нивата ми беше толкова малка, че не беше мъчно да я пожъна. Пък и я жънех по свой начин: отрязвах само класовете и ги отнасях с голяма кошница. Когато пожънах всичко, отърках класовете с ръце, за да отделя зърното от люспите, и в резултат получих 16 пъти повече ориз и ечемик (разбира се, пресметнато приблизително, защото нямах мерки да проверя).
Реколтата беше много добра и тоя успех ме окрили. Сега можех да се надявам, че след няколко години ще имам постоянен запас от жито. Но заедно с това пред мене изникнаха и нови затруднения. Как без мелница и без хромел ще превърна зърното в брашно? Как ще пресея брашното? Как ще омеся тесто от брашното? И най-после как ще опека хляба? Нито една от тия работи не умеех да правя, И затова, реших да не пипам добива и да оставя всичкото зърно за семе, а през това време, до следващата сеитба, да направя всички усилия, за да разреша главната задача, сиреч да намеря начин за превръщане на зърното в печен хляб.