Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (23) (Из африканските пустини и лесове)

XXVIII

Новото жилище, което Стас нарече „Краков“, беше подредено за три дни. Преди това обаче поставиха в „мъжката стая“ основния багаж и през време на силния порой четиримата младежи намериха отличен подслон в огромния дънер, преди още жилището да бъде завършено. Дъждовният период започна усилено, но това не бяха нашите дълги есенни дъждове, през време на които небето се забулва с черни облаци и скучната, омръзваща киша продължава цяла седмица. Тук вятърът прогонваше по петнайсет-двайсет пъти на ден пухкави облаци по небето, които обилно къпеха земята, след това отново блясваше ясно слънце, сякаш току-що изкъпано, и заливаше със златна светлина скалите, реката, дърветата и цялата джунгла. Тревите растяха почти видимо. Дърветата се покриваха с повече листа и докато падне старият плод, завързваше се нов. От съдържащите се във въздуха водни струйки, гой стана толкова прозрачен, че дори далечните предмети ставаха напълно ясни и погледът стигаше в безкрайното далечно пространство. По небето се простираха приказни седмоцветни дъги, а водопадът почти непрекъснато беше украсен с тях. Краткотрайните сутрешни и вечерни зари трептяха с хиляди чудесни блясъци, каквито дори и в Либийската пустиня децата не бяха виждали.

Най-ниските, разположени близо до земята облаци придобиваха вишнев цвят, горните, по-добре осветени, се разливаха във вид на езера от пурпур и злато, а дребните пухкави облачета се превръщаха в рубини, аметисти и опали. Между едната и втората дъждовна вълна нощем месецът превръщаше капчиците роса по листата на мимозите и акациите в брилянти, а светлината на зодиака светеше в освежения въздух по-ясно отколкото през другите годишни времена.

Откъм разливите, които реката образуваше под водопада, се чуваше меланхоличното крякане на жабите. Светулки, подобни на големи блуждаещи звезди, прелитаха от бряг на бряг между бамбуковите и арумови горички.

Но когато облаците покриеха за известно време звездното небе и започнеше да вали дъжд, ставаше много тъмно, а във вътрешността на баобаба — мрачно като в изба. Стас поръча на Меа да стопи мас от убитите животни и да приспособи лампа от една тенекиена кутийка, която постави под горната хралупа, наречена от децата прозорец. Светлината, която се излъчваше от прозореца, се виждаше надалеч и отпъждаше дивите животни, но пък привличаше прилепите, а дори и птиците, та Кали трябваше да направи в отвора особена преграда от тръни, като тази, с която затваряше през нощта долния отвор.

Ала през деня при хубаво време децата напускаха „Краков“ и обикаляха по целия нос. Стас се впускаше на лов за антилопи ариели и щрауси, чиито многобройни ята се появиха край коритото на реката, а Нели ходеше при своя слон, който отначало ревеше само за храна, но след това започна да реве и когато му ставаше скучно без малката приятелка. Винаги я посрещаше с видима радост и веднага наостряше своите грамадни уши още щом чуеше отдалеч гласа или крачките й.

Веднъж, когато Стас беше отишъл на лов, а Кали ловеше отвъд водопада риба, Нели реши да отиде при скалата, която затваряше прулома, за да види как Стас ще се справи с нея и дали е предприел вече нещо. Заета с обеда, Меа не забеляза нейното отсъствие, а момичето, събирайки по пътя цветчетага от особената бегония, която растеше в изобилие сред скалните отломъци, стигна до наклона, по който преди бяха излезли от клисурата, и като слезе надолу, намери се при скалата. Огромният блок, откъснат от скалатамайка. затваряше както и преди гърлото на прулома, ала Нели забеляза, че между него и стената има широко място, през което може да се провре дори възрастен човек. Тя се поколеба за момент, след това премина и се намери от другата страна. Но там имаше завой, който трябваше да се премине, за да се стигне до широкия ръкав, затворен от водопада. Нели започна да разсъждава: „Ще отида още мъничко, по-нататък, ще надникна зад скалата, ще погледна веднъж слона, който въобще няма да ме види, и ще се върна“. Като размишляваше така, крачка по крачка тя отиваше все по-далеч, докато стигна мястото, където пруломът се разширяваше изведнъж и образуваше малка котловинка, и видя слона. Беше обърнат гърбом към нея, с хобот, потопен във водопада, и пиеше вода. Това я окуражи и като се притисна към скалната стена, тя пристъпи още няколко крачки, след това още няколко и тогава огромното животно, като искаше да облее страните си с вода, вдигна глава, видя момичето и веднага тръгна към него.

Нели се изплаши много, но понеже вече беше късно да се оттегли, прибра колената си едно до друго и се поклони на слона, както можеше най-хубаво, след това протегна ръка с бегониите и се обади с малко разтреперан глас:

— Добър ден, мили слончо! Аз знам, че няма да ми направиш нищо лошо, затова дойдох да ти кажа добър ден… и ти нося само тези цветя.

Колосът се приближи, протегна хобот, взе от пръстите на Нели букетчето бегонии, но като ги сложи в устата си, веднага ги пусна на земята, защото, изглежда, не му бяха по вкуса нито мъхнатите листа, нито цветовете. Сега Нели видя над себе си като някаква огромна черна змия хобота, който се протягаше и огъваше: докосна едната й ръка, после другата, след това двете рамена и накрая увисна надолу и започна да се клатушка кротко насам-натам.

— Знаех си, че нищо лошо няма да ми направиш — повтори момиченцето, въпреки че страхът му все още не минаваше.

Слонът дръпна назад приказните си уши, като ту сгъваше ту разгъваше хобота си и гъргореше весело както правеше винаги, когато момичето се приближаваше до брега на котловинката.

И както някога Стас бе застанал срещу лъва, сега двамата бяха застанали един срещу друг — той — огромен като къща или скала, тя — дребна трошичка, която слонът можеше да смачка с едно движение, дори не от злоба, а по невнимание.

Ала доброто и умно животно не правеше никакви гневни или пък невнимателни движения и явно беше радостно и щастливо от идването на малката гостенка.

Нели постепенно добиваше смелост, докато накрая вдигна нагоре очи и като гледаше така, сякаш гледа висок покрив, попита, протягайки плахо ръка:

— Мога ли да те погаля по хобота?

Слонът не разбираше наистина английски, но по движението на ръката й веднага се досети за какво става дума и поднесе под дланта й края на своя дълъг два метра нос.

Нели започна да милва хобота отначало с една ръка, внимателно, след това с двете, докато го обхвана с две ръце и го притисна към себе си с цялата си детска дозерчивост.

Слонът пристъпваше от крак на крак и продължаваше радостно да гъргори.

А след малко обви с хобота си дребното тяло на момиченцето и като го вдигна нагоре, започна леко да го люлее наляво и надясно.

— Още! Още! — викаше развеселена Нели.

Играта продължи доста дълго, след което напълно окураженото момиче си измисли нова игра. Стъпи на земята и се опитваше да се покатери по предните крака на слона като по дърво, или като се криеше под него, питаше го може ли да я намери. При тези лудории забеляза нещо особено: в предните и особено в задните крака на слона стърчаха много тръни, от които огромното животно не можеше да се освободи, първо, защото с хобота си не достигаше свободно задните си крака и второ, изглежда се страхуваше да не се нарани пръстът, с който завършва хоботът му, а без него щеше да загуби цялата си сръчност и ловкост. Нели съвсем не знаеше, че тези тръни от бодливи храсти по краката на животните са истинска напаст за слоновете в Индия и още повече в африканските джунгли. Понеже й стана жал за добродушния гигант, тя без много да се замисли, клекна под краката му и започна внимателно да изважда най-големите, а след това и по-малките бодили, като не преставаше да бъбри и да уверява слона, че няма да остави нито един. Той прекрасно разбра за какво става дума и като превиваше крака в коленете, показваше, че и в ходилата между копитата, които покриват пръстите, също има тръни, причиняващи му още по-големи болки.

В това време Стас се върна от лов и попита Меа къде е малката госпожица. Негърката му отговори, че тя сигурно е в дървото и той се канеше вече да надникне в баобаба, когато изведнъж му се стори, че дочува гласа й от дъното на клисурата. Не вярвайки на ушите си, той веднага хукна към брега и като погледна надолу, изтръпна. Момичето седеше под гиганта, който беше толкова спокоен, че ако не си мърдаше хобота и ушите, можеше да се сметне за издялан от камък.

— Нели! — извика Стас.

Заета с работата си, тя му отвърна весело:

— Сега, сега!

Тогава момчето, което не се колебаеше пред опасностите, с една ръка вдигна нагоре пушката, с другата се хвана за голото стъбло на лианата и като я обхвана с крака, за един миг се спусна на дъното на клисурата.

Слонът размърда неспокойно уши, но в същия момент Нели стана и като прегърна хобота му, рече бързо:

— Не се бой, слончо, това е Стас.

Стас веднага забеляза, че не я грози никаква опасност, но краката му още трепереха, сърцето му биеше силно и докато да се успокои от видяното, говореше с глух, пропит от съжаление и гняв глас.

— Нели, Нели, как си могла да постъпиш така?!…

А тя започна да се оправдава, че нищо лошо не е направила, защото слонът е кротък и вече напълно опитомен, че искала само веднъж да го погледне и да се върне, но той я задържал и започнал да си играе с нея, че я люлеел много внимателно и че, ако Стас пожелае, ще полюлее и него.

И като говореше така, тя хвана с една ръка края на хобота и го приближи към Стас, а другата ръка размаха налЯво-надясно и рече на слона: — Полюлей и Стас, слончо!

Умното животно се досети, по движението и какво иска от него, и Стас, обхванат през кръста при панталонките, за миг се намери във въздуха. Имаше някакво странно забавно противоречие между неговата все още гневна физиономия и люлеенето над земята, та малката „Мзиму“ започна със сълзи да се смее, да ръкопляска и вика както преди малко:

— Още, още!

А тъй като не е възможно човек да запази съответната сериозност и да поучава другите, когато виси на края на хобота на слон и въпреки волята си прави движения като същинско махало, момчето започна накрая също да се смее. Но след известно време, като усети, че движенията на слона стават все по-бавни и той има намерение да го постави на земята, ненадейно му хрумна следната идея: възползувайки се от мига, когато се намери близо до огромното ухо, хвана се за него с две ръце, светкавично се изкачи на главата и седна на врата на слона.

— Аха — викна към Нели отгоре, — нека разбере, че той трябва мен да слуша.

И започна да шляпа слона с ръка по главата с вид на победител и господар.

— Добре! — извика Нели отдолу. — Но как ще слезеш сега?

— Дребна работа — отвърна Стас.

И той спусна крака по челото на слона, обхвана с тях хобота му и се смъкна по него като по дърво.

— Ето как ще сляза!…

След това двамата се заеха да вадят останалите тръни от краката на слона, който с необикновено търпение се поддаваше на грижите им.

Започнаха да падат дъждовни капки и Стас реши да отведе Нели в „Краков“, но срещна непредвидена трудност. Слонът не искаше да се разделя от нея и всеки път, щом тя се опитваше да се отдалечи, връщаше я с хобота си и я привличаше към себе си. Положението ставаше сериозно и веселата забава можеше да завърши лошо поради упорството на животното. Момчето не знаеше какво да предприеме, защото започна да вали все по-силен дъжд и имаше опасност да премине в порой. Двамата се оттеглиха малко към изхода, но и слонът вървеше след тях.

Накрая Стас застана между него и Нели, впи остър поглед в очите му и същевременно рече с тих глас на Нели:

— Не бягай, а отстъпвай по малко към тесния изход.

— А ти, Сташек? — попита момичето.

— Отстъпвай — повтори по-силно той, — защото иначе ще бъда принуден да убия слона.

Под влиянието на тази заплаха момичето послуша заповедта, още повече че вече имаше безгранична вяра в слона и беше напълно сигурно, че той няма да направи нищо лошо на Стас.

Момчето стоеше на четири крачки от гиганта, без да сваля очи от него.

Така минаха няколко минути. Настъпи заплашителна тишина. Ушите на слона се размърдаха няколко пъти, малките му очички блеснаха някак си странно и изведнъж хоботът му се изправи нагоре.

Стас усети, че пребледнява.

„Смъртта!“ — помисли си той.

Ала гигантът се обърна ненадейно към брега на клисурата, където обикновено виждаше Нели, и започна да реве жално, както никога досега.

А Стас тръгна спокойно към изхода и зад скалата намери Нели, която не искаше да се върне в дървото без него.

Момчето чувствуваше неудържимо желание да й каже: „Виждаш ли какво направи! Без малко щях да загина заради тебе“. Ала време за укори нямаше, защото дъждът се бе превърнал в порой и трябваше да се връщат колкото може по-бързо. Нели беше мокра до кости, макар че Стас я загърна със своите дрехи.

Във вътрешността на дървото той каза на негърката да я преоблече, а сам мина в мъжката стая и най-напред пусна Саба, когото беше вързал, за да не му плаши дивеча, ако тръгнеше след него, после още веднъж започна да преглежда всички дрехи и багажа с надеждата, че може би ще на мери поне мъничко забравен хинин.

Но не намери нищо. Само на дъното на флакончето, което му беше дал мисионерът в Хартум, имаше мъничко бял прашец по ъглите, но толкова малко, колкото да забели върха на пръста си. Все пак реши да налее във флакончето вряла вода и да даде на Нели да изпие получения разтвор.

След това, когато пороят премина, той излезе от дървото, за да види рибите, донесени от Кали. Негърът беше хванал около петнайсетина парчета с въдица, направена от тънък тел. Повечето бяха малки, но имаше три дълги колкото човешка стъпка, покрити със сребърни точици, които бяха учудващо леки. Меа бе израсла край бреговете на Сини Нил, та разбираше от риби и каза, че са добри за ядене и че привечер изскачат високо над водата. При чистенето им обаче се оказа, че са леки, защото във вътрешността им има огромни мехури, пълни с въздух. Стас взе един такъв мехур с размери колкото голяма ябълка и го занесе да го покаже на Нели.

— Виж — каза той — какво има в рибите. От десетина такива мехури може да се направи стъкло за нашия прозорец.

И той посочи горния отвор в дървото. Ала като помисли малко, добави:

— И още нещо.

— Какво? — попита заинтригувана Нели.

— И хвърчила.

— Такива, каквито пускаше в Порт Саид ли? Ах, добре! Направи!

— Ще направя. От нацепени тънки бамбукови пръчки ще скова рамки, а вместо хартия ще употребя тези ципи. Дори те ще са по-подходящи от хартията — по-леки са и дъждът няма да ги разкисне. Такова хвърчило ще отиде много, много високо, а при силен вятър бог знае колко надалеч ще отлети …

Изведнъж той се чукна по челото:

— Имам една идея.

— Каква?

— Ще видиш. Нека да я обмисля по-добре и ще ти кажа. Този слон така реве сега, че дума не може да се чуе…

И наистина, от мъка по Нели, а може би и по двете деца, той ревеше толкова силно, че цялата клисура чак се тресеше заедно с близките дървета.

— Трябва да му се покажем, — каза Нели — и ще се успокои.

Двамата тръгнаха към клисурата. Но Стас, зает изцяло с мислите си, започна да си говори полугласно:

„Нели Раулисън и Станислав Тарковски от Порт Саид, избягали от дервишите от Фашода, се намират …“ И като се спря, попита:

— Как да се определи къде?

— Какво, Сташек?

— Нищо, нищо. Вече зная: Намират се на един месец път източно от Бели Нил и молят за бърза помощ… Ако вятърът духа на север или изток, ще пусна двайсет, петдесет, сто такива хвърчила, а ти, Нели, ще ми помагаш да ги лепим.

— Хвърчилата ли?

— Да, и ще ти кажа само, че те могат да ни помогнат много повече, отколкото десет слона.

През това време те бяха стигнали до брега. Едва сега гигантът наистина започна да пристъпва от крак на крак, да се поклаща, да маха с уши, да гъргори и отново да реве жално; когато Нели се опитваше да се отдалечи за малко. Накрая момичето взе да обяснява на „милото слонче“, че не може непрекъснато да бъде при него, защото трябва да спи, да яде, да работи и да домакинствува в „Краков“. Ала той се успокои едва тогава, когато тя му събори с малката вила храната, приготвена от Кали, но вечерта пак започна да реве по малко.

Тази вечер децата го нарекоха „Кинг“, защото Нели уверяваше убедително, че преди да попадне в клисурата, той положително е бил цар на всички слонове в Африка.