Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (28) (Из африканските пустини и лесове)

XXXIII

Стас отиде при Линде едва на следващия ден следобед, защото трябваше да си отспи за миналата нощ. Предвиждайки, че болният може да се нуждае от прясно месо, по пътя той уби две токачки, които наистина бяха приети с благодарност. Линде беше много отслабнал, но беше в съзнание. Веднага след посрещането попита за Нели, след това предупреди Стас да не смята хинина за напълно достатъчно средство против треската и да я пази от слънце, от измокряне, от престои в ниски и влажни места през нощта и накрая — от лоша вода. След това по негово желание Стас му разказа своята история и тази на Нели от отвличането чак до пристигането в Хартум и посещението при Магди, а след това от Фашода до освобождаването си от ръцете на Гебхър и по-нататъшните пътешествия. През време на разказа швейцарецът го гледаше с нарастващо любопитство, често пъти с подчертано възхищение, а когато най-сетне историята завърши, запали лулата си, още веднъж огледа Стас от главата до петите и рече някак си замислено:

— Ако във вашата страна има много такива момчета като тебе, няма лесно да се справят с вас.

След кратко мълчание той продължи:

— Най-доброто потвърждение за искреността на твоите думи е това, че си тук и че стоиш пред мен. И знаеш ли какво ще ти кажа: вашето положение е страшно, всеки път в каквато и посока да води, също е страшен, но кой знае, дали такова момче като тебе няма да спаси от тази бездна и себе си, и онова дете…

— Стига Нели да бъде здрава, аз ще направя каквото мога — обади се Стас.

— Но пази и своите сили, защото задачата, която стои пред тебе, не е по силите дори на възрастен човек. Ти даваш ли си сметка къде се намираш сега?

Не. Спомням си, че след излизането от Фашода минахме през голямо селище, наречено Денг, през някаква река …

— Собат — прекъсна го Линде.

— В Денг имаше много дервиши и негри. Следвайки Собат, навлязохме в страната на джунглите и пътувахме цели седмици, докато стигнахме до тази падина, в която вече знаете какво се случи …

— Зная. След това сте се впуснали по онази падина, чак до реката. Затова послушай ме: след преминаването на Собат изглежда, сте свили със суданците на изток, но повече на юг. Сега се намирате в непозната на пътешествениците и географите местност. Реката, край която се намираме, тече на северозапад и по всяка вероятност се влива в Нил. Казвам: по всяка вероятност, защото сам не съм сигурен и вече не бих могъл да проверя, въпреки че се отклоних от планината Карамойо, за да изследвам изворите й. От пленените дервиши след битката чух, че се нарича Огелогуен, но и те не бяха сигурни, защото по тези места се впускат само за лов на роби. Тези въобще малко населени места заема племето шилюк, но сега страната е пуста, защото една част от населението е измряло от едра шарка, друга част е пометена от махдистите.а останалата е избягала към планината Карамойо. Неведнъж в Африка се случва гъсто населена днес страна да се превърне утре в пущинак. Според моите пресмятания вие се намирате на около триста километра от Ладо. Бихте могли да бягате на юг при Емин, но тъй като самият Емин сигурно е обсаден от дервишите, няма никакъв смисъл дори да се говори за това …

— А до Абисиния? — попита Стас.

— Също около триста километра. Не бива да се забравя, че Махди воюва с цял свят, с Абисиния също. От пленниците научих, че край западната и южната граница се навъртат големи или по-малки орди дервиши, та лесно бихте могли да попаднете в ръцете им. Абисиния наистина е християнска държава, но южните диви племена или са езичници, или изповядват исляма и поради това тайно симпатизират на Махди … Не, оттам няма да се промъкнете.

— Какво да предприема тогава и накъде да вървя с Нели? — попита Стас.

— Казах, че положението е тежко — рече Линде. Той постави двете си ръце на главата и дълго време лежа мълчаливо.

— Към океана — обади се най-после — от тук ще има над деветстотин километра през планини, през места, населени с диви племена, дори през пустиня, защото там, изглежда, има цели райони, в които няма вода. Ала страната номинално принадлежи на Англия. Можете да попаднете на кервани със слонова кост за Кисмаю, за Ламу и за Момбаса, или пък на мисионерска експедиция … Като разбрах, че от дервишите няма да мога да изследвам течението на реката, понеже завива към Нил, и аз исках да вървя на изток, към океана …

— Да се връщаме заедно! — извика Стас.

— Аз вече няма да се върна. Ндири така ми разкъса мускулите и жилите, че неминуемо ще последва инфекция на кръвта. Единствено хирург би могъл да ме спаси, ако ми отреже крака. Сега вече всичко е съсирено и схванато, но първия ден си хапех пръстите от болка …

— Вие непременно ще оздравеете.

— Не, мое смело момче, аз положително ще умра, а ти хубаво ще ме затрупаш с камъни, та хиените да не ме изровят. Може би на умрелия да му е все едно, но не е приятно да се мисли за това приживе… Тежко е да се умира толкова далеч от близките …

И очите му сякаш потънаха в мъгла, след което продължи:

Но аз вече съм се примирил с тази мисъл, затова по-добре да говорим за вас, а не за мен. Ще ти дам един съвет: остава ви само пътят на изток, към океана. Ала преди да тръгнете, починете си добре и съберете сили. В противен случай твоето малко другарче ще умре след няколко седмици. Отложете пътуването до края на дъждовния период, па дори и за по-дълго. Първите летни месеци, когато дъждът престане да вали, а водата покрива още блатата, са най-здравословни. Тук, където се намираме сега, е възвишение, което лежи на височина седемстотин метра над морското равнище. На височина хиляда и триста метра тропическата треска вече не върлува, а донесената от по-ниските места се проявява в много по-слаба форма. Вземи малката англичанка и заминавай за планините…

Говоренето, изглежда, го измъчваше много, защото той млъкна отново и известно време нетърпеливо пъдеше огромните сини мухи, каквито Стас бе виждал по пепелищата във Фашода.

След това продължи:

Внимавай добре какво ще ти кажа. На един ден път оттук на юг се издига самотна планина, не по-висока от осемстотин метра. Тя прилича на обърната с дъното нагоре тенджера. Склоновете й са много стръмни и е достъпна единствено откъм скалистия хребет, толкова тесен, че на места по него могат да вървят един до друг само два коня. На плоския й връх дълъг около километър и повече, имаше негърско село, но махдистите изклаха и отвлякоха населението. Може би това е сторил Смаин, когото аз разбих, но не му отнех робите, защото преди това той ги беше изпратил под добра охрана за Нил. Отседнете на тази планина. Там има извор с прекрасна вода, няколко ниви с маниока и много банани. В колибите ще намерите много човешки кости, но от зараза от труповете не се страхувайте, защото след дервишите се появиха мравки, които и нас пропъдиха оттам. На това място сега няма жива душа. Останете месец-два в селото. На тази височина треската не върлува. Нощите са хладни. Там твоето малко другарче ще си възвърне здравето, а ти ще събереш нови сили.

— А след това какво да правя, накъде да вървя?

— След това каквото е рекъл бог. Ще се опитате да се промъкнете в Абисиния през по-далечни местности, до които не стигат дервишите, или ще тръгнете на изток. Чувал съм, че арабите от крайбрежието стигат чак до някакво езеро, търсейки слонова кост, която купуват от племената Самбуру и Вахима.

— Вахима ли? Кали произхожда от племето Вахима.

И Стас започна да разказва на Линде как е наследил Кали след смъртта на Гебхър и как Кали му е разказвал, че е син на вожда на всички Вахима.

Ала Линде прие тази вест по-безразлично, отколкото Стас се надяваше.

— Толкова по-добре — каза той, — защото може да ви бъде в помощ. Между черните се срещат хора с честни души, макар че на тяхната благодарност въобще не може да се разчита: те са деца, които забравят какво се е случило вчера.

— Кали няма да забрави, че съм го избавил от ръцете на Гебхър, сигурен съм в това.

— Възможно е — каза Линде и като посочи Насибу, добави: — Той също е добро дете. Прибери го след моята смърт.

— Не говорете и не мислете за смъртта.

— Драги мой — отговори швейцарецът, — аз желая тя да дойде без много мъки. Помисли си, аз съм сега напълно безпомощен и ако някой от махдистите, които разбих, се е заблудил случайно из тази клисура, би могъл да ме заколи като овца.

Той посочи заспалите негри:

— Тези вече няма да се събудят или по-точно, всеки от тях се събужда малко преди смъртта и бяга обезумял в джунглата, от която вече не се връща … От двеста души ми останаха само шейсет. Мнозина избягаха, много умряха от едра шарка, други изпозаспаха в различни долища.

Със съжаление и ужас Стас започна да оглежда спящите. Телата им имаха пепеляв цвят, което у негрите изразява бледост. Едни бяха със затворени очи, други с полуотворени, но и те спяха дълбоко, защото зениците им бяха безчувствени за светлината. Някои имаха подпухнали колене. Всички бяха ужасно слаби, та чак се брояха ребрата им под кожата. Ръцете и краката им трепереха бързо и непрекъснато. Сините грамадни мухи покриваха гъсто очите и устните им.

— Няма ли за тях спасение? — попита Стас.

— Не, няма. Край Виктория от тази болест опустяват цели села. Понякога бушува по-силно, понякога по-слабо. Най-често се разболяват от нея хората от селата, разположени по крайбрежните мочурища.

Слънцето вече премина в западната част на небето, но преди още да настъпи вечерта, Линде разказа на Стас своите приключения. Той бил син на търговец от Цюрих. Семейството му произхождало от Карлсруе, но от 1848 година се преселило в Швейцария. Баща му направил голямо състояние от търговия с коприна. Учил сина си за инженер, ала още от най-ранна възраст младият Хенрих мечтаел за пътешествия. След завършването на политехниката, наследявайки цялото бащино състояние, той предприел първото пътешествие до Египет. Това станало през времето преди Махди, та имал възможност да стигне чак до Хартум и да ловува с дангалите в Судан. След това се посветил на географията на Африка и станал толкова добър неин познавач, че много географски дружества го избрали за свой почетен член. Последното пътуване, което завършило толкова фатално за него, започнало от Занзибар. Стигнал до Големите езера и смятал да се промъкне покрай неизвестната досега планина Карамойо до Абисиния, а оттам до крайбрежието на океана. Ала занзибарците не искали да вървят по-нататък. За щастие или нещастие тогава се водела война между краля на Уганда и Униоро. Линде направил редица услуги на краля на Уганда, който пък в замяна на това му подарил двеста „пагази“. Това напълно улеснило пътуването и разглеждането на планината Карамойо, но след това сред тях се появила едра шарка, а подир нея дошла страшната сънна болест и пълната гибел на кервана.

Линде притежаваше голямо количество различни консерви, но поради опасността от скорбут, всеки ден ходел на лов, за да осигурява прясно месо. Той бил отличен стрелец, но не особено предпазлив ловец. И се случило така, че когато преди няколко дни лекомислено се приближил към падналия глиган ндири, животното скочило и му разкъсало ужасно крака, а след това му стъпкало кръста. Това се случило близо до самия лагер пред очите на Насибу, който скъсал ризата си,направил от нея превръзка и успял да спре кръвта и да заведе ранения в палатката. Ала от вътрешния кръвоизлив в крака му се появили съсирвания и болният бил застрашен от гангрена.

Стас искаше на всяка цена да го превързва и заяви, че или ще идва всеки ден, или за да не оставя Нели само на грижите на двамата негри, ще го пренесе върху опънати между два коня постели от кече до носа, в „Краков“.

Линде се съгласи с превръзките, но не и с пренасянето.

— Аз зная — каза той, сочейки своите негри, че тези хора ще умрат, но докато не умрат, не мога да ги обрека живи да бъдат разкъсани от хиените, които само огънят нощем държи на разстояние.

И той започна трескаво да повтаря:

— Не мога, не мога, не мога!

Скоро обаче се успокои и продължи с необикновено развълнуван глас:

— Ела тук утре сутринта … Имам една молба към тебе, ако я изпълниш, може би бог ще ви изведе от тези африкански бездни, а на мен ще ми изпрати лека смърт. Исках да отложа тази молба за утре, но тъй като утре мога да бъда вече в безсъзнание, ще ти я кажа днес: вземи вода в някакъв съд, спри се пред всеки един от тези заспали нещастници, поръси го с вода и изречи думите: „Кръщавам те в името на отца и сина и светия дух!…“

Вълнението задави гласа му и той млъкна.

— Обвинявам се сам — каза след малко, — че не се разделих по този начин с тези, които умираха от едра шарка и с тези, които заспаха по-рано. Ала сега смъртта стои над мен… и бих искал … поне с този остатък от моя керван да продължа заедно последното велико пътешествие…

Като каза това, той посочи с ръка разжареното небе — и две сълзи бавно се стекоха по бузите му. Стас горко плачеше.