Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (2) (Из африканските пустини и лесове)

II

А междувременно на обеда у дома ги очакваше приятна новина. Като опитни инженери господин Тарковски и Раулисън бяха поканени преди няколко седмици да прегледат и оценят извършваните работи по цялата мрежа от канали в провинцията ЕлФаюм, в околностите на град Мединет, близо до езерото Кароун и по дължината на реките Юсеф и Нил. Те щяха да останат там около месец и за тази цел бяха получили отпуска от компанията. Тъй като наближаваше Коледа и двамата не искаха да се разделят с децата си, бяха решили Стас и Нели също да заминат за Мединет. Като чуха тази новина, децата едва не полудяха от радост. Досега те познаваха градовете, разположени по течението на канала — Исмаилия и Суец, а отвъд канала — Александрия и Кайро, край който бяха разглеждали величествените пирамиди и Сфинкса. Тези екскурзии обаче бяха краткотрайни, защото пътуването до МединетелФаюм продължаваше цял ден с влак на юг край Нил, а след това от ЕлВаста на запад към Либийската пустиня. Стас познаваше Мединет от разказите на младите инженери и пътешественици, които се впускаха нататък на лов за всякакъв вид водни птици, канту и за вълци и хиени в пустинята. Той знаеше, че това е огромен оазис, разположен на левия бряг на Нил, но независим от неговите приливи, със собствена водна система, която образуват езерото Кароун, Бахър Юсеф и цялата мрежа от малки канали. Онези, които бяха виждали оазиса, разказваха, че макар този край да принадлежи към Египет, откъснат от пустинята, той образува отделна цялост. Може да се каже, че само реката Юсеф свързва със синкавите си тънки нишки тези области с долината на Нил. Голямото изобилие на вода, плодородната почва и разкошната растителност сякаш правят от нея земен рай, а просторните развалини на град Крокодилопол привличат стотици любознателни пътешественици. Но Стас го примамваха преди всичко бреговете на езерото Кароун с безбройните птици и ловните походи за вълци до пустинните хълмове на ГебелелСедмент.

Неговата ваканция щеше да започне едва след няколко дни, а тъй като проверката на работите по канала не търпеше отлагане и родителите не можеха да губят време, споразумяха се те да заминат веднага, а децата с госпожа Оливие след една седмица. И Нели, и Стас имаха желание да тръгнат веднага, но Стас не посмя да помоли баща си. Затова пък те започнаха веднага да разпитват за различни подробности около пътуването и с нови изблици на радост приеха вестта, че няма да живеят в неудобните хотели, поддържани от гърци, а в палатки, доставени от Дружеството за пътуване на компанията Кук. Обикновено така постъпват пътешествениците, които потеглят дори за по-дълго време от Кайро за Мединет. Кук осигурява палатки, прислуга, готвачи, хранителни запаси, коне, магарета, камили и водачи, та пътешественикът не се грижи за нищо. Този начин на пътуване струва наистина доста скъпо, но господин Тарковски и Раулисън не трябваше да се съобразяват с разходите, защото всички разноски поемаше египетското правителство, което ги беше поканило като опитни специалисти да направят преглед на работите по канала. Нели, която от всички удоволствия на света най-много обичаше да язди камила, получи обещание от баща си, че ще има Свое гърбато животно за езда, на което заедно с госпожа Оливие или с Динах, а понякога и със Стас ще участвува в общите екскурзии до близките околности из пустинята и до Кароун. Господин Тарковски обеща на Стас, че ще му позволи някоя нощ да отиде на лов за вълци, и ако училищното му свидетелство е с висок успех, ще получи истинска английска ловна пушка с всички необходими ловни принадлежности. Понеже Стас беше сигурен в успеха си, веднага започна да се смята за притежател на пушката и обещаваше да извърши с нея какви ли не смайващи и паметни чудеса.

С такива намерения и разговори щастливите деца прекараха обеда. Сравнително най-малко се вълнуваше от предстоящото пътешествие госпожа Оливие, която нямаше желание да мърда от удобната вила в Порт Саид и се страхуваше от самата мисъл да живее няколко седмици в палатка, като особено се боеше от намеренията за екскурзии с камили. Вече няколко пъти тя бе имала възможност да опита подобна езда, както обикновено правят от любопитство всички европейци, живеещи в Египет, и винаги опитите бяха излизали неуспешни. Веднъж камилата стана по-рано, преди тя да бе седнала, удобно на седлото, в резултат на което падна от гърба й на земята. Втори път някаква едногърба камила, която съвсем не беше раванлия, така здраво я бе раздрусала, че цели два дни тя не можа да дойде на себе си. Ето защо, докато Нели след две-три разходки с камила, които й бе позволил господин Раулисън, уверяваше всички, че няма по-разкошно удоволствие на света, то на госпожа Оливие й бяха останали само неприятни спомени. Тя казваше, че язденето на камила е удобно за арабите или за такава трошичка като Нели, която ще се раздруса при пътуването колкото една мушица, кацнала върху гърба на камилата, но не и за сериозните и не съвсем леки хора, които при това са предразположени малко към противната морска болест.

Относно МединетелФаюм обаче тя имаше и други опасения. Нали в Порт Саид, както в Александрия, Кайро и в целия Египет, не говореха за нищо друго, а само за въстанието на Махди и за жестокостите на дервишите? Като не знаеше къде точно се намира Мединет, госпожа Оливие се безпокоеше да не би да е много близко до махдистите и заразпитва господин Раулисън.

Той само се усмихна и каза:

— Махди сега държи в обкръжение Хартум, където се отбранява генерал Гордон. Знаете ли колко е далеч от Мединет до Хартум?

— Нямам никаква представа.

— Горе-долу колкото от тук до Сицилия — обясни господин Тарковски.

— Горе-долу — потвърди Стас. — Хартум е разположен там, където Бели и Сини Нил се събират и образуват една река. От него ни дели огромната площ на Египет и цяла Нубия.

След това искаше да добави, че дори Мединет да се намираше по-близко до страните, обхванати от въстанието, нали той ще е там със своята пушка, но като си спомни, че за такива хвалби неведнъж баща му строго го бе укорявал, той млъкна.

Все пак възрастните отново подхванаха разговор за Махди и за въстанието, тъй като този проблем беше най-важен за Египет. Вестите, които идваха от Хартум бяха лоши. Вече месец и половина дивите орди държаха в обкръжение Хартум, а египетското и английското правителства действуваха бавно. Подкреплението едва беше тръгнало и цареше всеобщо безпокойство, че въпреки славата, мъжеството и способностите на Гордон, този важен град ще падне в ръцете на варварите. На това мнение беше и господин Тарковски, който подозираше, че Англия тайно желае Махди да отнеме Судан от Египет, за да го отнеме после тя от Махди и да превърне тази огромна област в английско владение. Но господин Тарковски не сподели своето подозрение с Раулисън, за да не засегне патриотичните му чувства.

Към края на обеда Стас започна да разпитва защо египетското правителство е завладяло всички страни, разположени на юг от Нубия, като Кордофан, Дарфур и Судан, чак до Албърт, и е отнело свободата на тамошните народи. Господин Раулисън се зае да му обясни: поради това, че всичко, което върши египетското правителство, върши го по нареждане на Англия, която е разпростряла върху Египет своя протекторат и в действителност го управлява така, както сама пожелае.

— Египетското правителство не е отнело там свободата на никого — каза той, — но я възвърна на стотици хиляди, а може би и на милиони хора. В последно време не е имало никакви независими държави в Кордофан, в Дарфур и в Судан. Единствено тук и там някакъв дребен владетел е проявявал претенции към някои земи и ги е завладявал насила, против волята на местните жители. Но обикновено те са били населени от независими арабско-негърски племена, т. е. от хора със смесена кръв от тези две раси. Тези племена живееха в непрекъсната война помежду си. Нападаха се едни други, грабеха конете, камилите, рогатия добитък и преди всичко робите. Същевременно те вършеха големи жестокости. Най-опасни бяха обаче търговците на слонова кост и на роби. Те сякаш бяха създали отделна класа хора, към която спадаха почти всички вождове на племената и по-заможните търговци. Впускаха се във въоръжени нападения, далеч в глъбините на Африка, грабеха навсякъде бивните от слоновете и пленяваха хиляди хора, мъже, жени и деца. Те унищожаваха села и махали, опустошаваха нивите, проливаха реки от кръв и избиваха безмилостно всеки, който не се покоряваше. Южните райони на Судан, Дарфур и Кордофан, както и страните край Горни Нил, чак до езерото — в някои области бяха почти напълно обезлюдени. Но арабските банди стигаха все по-далеч и така цяла Средна Африка се превърна в страна на кърви и сълзи. Затова Англия, която, както ги е известно, преследва по целия свят търговците на роби, даде съгласието си на египетското правителство да завладее Кордофан, Дарфур и Судан, защото това беше единственият начин да принуди грабителите да се откажат от недостойната търговия и да ги държи в покорство. Нещастните негри си отдъхнаха, нападенията и грабежите бяха прекъснати, а хората заживяха под закрилата на щогОде съществуващите закони. Разбира се, това положение не се хареса на търговците и когато сред тях се намери МохамедАхмед, наричан днес Махди, който обяви свещена война под претекст, че в Египет загива истинската вяра на Мохамед, всички до един се хванаха за оръжието. И така пламна жестоката война, която поне досега се развива лошо за египтяните. Махди победи правителствените войски във всички схватки, завладя Кордофан, Дарфур, Судан, ордите му сега държат в обкръжение Хартум, а на север се впускат чак до границите на Нубия.

— А чак до Египет могат ли да стигнат? — попита Стас.

— Не — отговори господин Раулисън, — Махди, макар и да заплашва, че ще завладее целия свят, е дивак, който нищо не разбира. Той никога няма да завладее Египет, защото няма да му позволи Англия.

— А ако египетските войски бъдат напълно разгромени?

— Тогава ще се появят английските войски, които никой никога досега не е победил.

— А защо Англия позволи на Махди да завладее толкова страни?

— Откъде знаеш, че е позволила? — отвърна господин Раулисън. — Англия никога не бърза, защото е вечна.

Разговорът бе прекъснат от прислужника негър, който съобщи, че е дошла Фатма Смаин и моли да я изслушат.

Жените на Изток почти изключително си гледат домашната работа и много рядко напускат харемите. Само по-бедните ходят на пазар или работят на нивите, както жените на фелахите, т. е. египетските селяни. Но тогава и те си закриват лицето. Въпреки че в Судан, откъдето произхождаше Фатма, този обичай не се спазваше и въпреки че преди това тя беше идвала в канцеларията на господин Раулисън, нейното появяване толкова късно, и то в частен дом, предизвика известно учудване.

— Ще научим нещо ново от Смаин — каза господин Тарковски.

— Да — отвърна господин Раулисън, като даде знак на прислужника да въведе Фатма.

След малко влезе висока млада суданка с напълно открито лице с много тъмна кожа и прекрасни, ала диви и малко враждебни очи. Като влезе, тя падна веднага по очи, а когато господин Раулисън й каза да стане, тя се понадигна, но остана на колене.

— Сиди — каза тя, — нека аллах благослови тебе, твоето потомство, твоя дом и твоите стада!

— Какво искаш? — попита инженерът.

— Милосърдие, спасение и помощ в бедата, о господарю! Аз съм затворена в Порт Саид и гибел е надвиснала над мен и моите деца.

— Казваш, че си затворена, а си могла да дойдеш тук, и то нощем.

— Придружиха ме дотук заптиетата, които денем и нощем пазят моя дом, но знам, че имат заповед наскоро да ни отрежат главите.

— Говори като разумна жена — каза господин Раулисън и сви рамене. — Ти се намираш не в Судан, а в Египет, където никого не убиват без съд, и затова можеш да бъдеш сигурна, че няма косъм да падне нито от твоята глава, нито от главите на децата ти.

Но тя започна да го моли да се застъпи за нея още веднъж пред правителството и да й издействува разрешение за заминаването им при Смаин:

Такива високопоставени англичани като тебе, господарю — говореше тя, — всичко могат. Правителството в Кайро мисли, че Смаин е изменил, но това не е вярно! При мен вчера бяха арабски търговци, които са пристигнали от Соуаким, а преди това били купували каучук и слонова кост в Судан, и ми съобщиха, че Смаин лежи болен в ЕлФашер и ме вика заедно с децата при себе си, за да ги благослови …

— Всичко това е твоя измислица, Фатма — прекъсна я Раулисън.

Но тя започна да се кълне в името на аллаха, че говори истината, а след това каза, че ако Смаин оздравее, той ще откупи със сигурност всички пленницихристияни, ако пък умре, тя като роднина на вожда на дервишите, лесно ще бъде допусната при него и ще получи това, което пожелае. Нека само й разрешат да замине, защото сърцето в гърдите й вие от тъга по съпруга. Какво се е провинила тя, бедната жена, пред правителството и пред хедифа1. Виновна ли е тя и трябва ли да отговаря заради това, че има нещастието да е роднина на дервиша МохамедАхмед?

Фатма не посмя да нарече пред „англичаните“ своя род нина Махди, което означава спасител на света — знаеше, че египетското правителство го смята за бунтар и измамник.

——

1 Хадиф — почетна титла на египетския крал — Б. пр.

Й като удряше непрекъснато чело о земята и зовеше небесата за свидетел на нейната невинност и нещастие, тя започна да плаче, да вие жално, както правят жените от Изток при смъртта на мъжа или синовете си. След това отново се хвърли по очи на земята, или по-точно казано на килима, с който беше покрит пода, и зачака мълчаливо.

Нели, на която към края на яденето малко й се спеше, напълно се разсъни и тъй като имаше добро сърчице, хвана ръката на баща си и целувайки я няколко пъти, започна да се моли за Фатма:

— Помогни й, татко! Помогни й!

Изглежда, Фатма разбираше английски, защото се обади през хълцанията, без да вдига лице от килима:

— Аллах да те благослови, цветенце райско, разкош на Омай, звездичке без залез!

Колкото и вътрешно да беше сурово настроен срещу махдистите, Стас също се развълнува от молбите и страданията на Фатма. Освен това Нели се застъпваше за нея, а в края на краищата той винаги желаеше това, което желаеше Нели — и затова след малко проговори сякаш на себе си, но така, че да го чуят всички:

— Ако аз бях правителството, щях да разреша на Фатма да замине.

— Но понеже не си правителството — отвърна му господин Тарковски, — по-добре ще направиш, ако не се бъркащ в чужди работи.

Господин Раулисън също имаше милостива душа и чувствуваше положението на Фатма, но в нейните думи му направиха впечатление някои неща, които му се сториха обикновена лъжа. От почти ежедневните контакти с камарата на Исмаилия знаеше добре, че през последно време никакви нови товари с каучук, нито със слонова кост не са минавали през канала. Търговията с тези стоки беше преустановена почти напълно. Не беше възможно арабските търговци да са се върнали от намиращия се в Судан град ЕлФашер, защото още от самото начало махдистите въобще не допускаха при себе си търговци, а онези, които успееха да заловят, ограбваха и задържаха в плен. Беше почти сигурно, че думите за болестта на Смаин са лъжливи.

Но понеже очичките на Нели продължаваха да гледат бащата умолително, а той не искаше да я натъжава, каза след малко на Фатма:

Фатма, аз писах вече на правителството за твоята молба, но без резултат. Послушай ме сега. Утре заедно с този „мехендис“ (йенер), когото виждаш тук, заминаваме за МединетелФаюм; по пътя ще се спрем за един ден в Кайро, защото хедифът иска да поприказва с нас за каналите, които започват от БахърЮсеф, и да ни даде някакви нареждания във връзка с тях. По време на разговора ще направя опит да го запозная с твоя въпрос и да спечеля неговата благосклонност към тебе. Но нищо повече не обещавам и не мога да направя.

Фатма се надигна и като протегна ръце в знак на благодарност, извика:

— Значи, аз съм спасена!

— Не, Фатма — отговори господин Раулисън, — не говоря за спасение, защото вече ти казах, че смъртта не заплашва нито тебе, нито твоите деца. Но дали хедифът ще разреши да заминеш, не ти гарантирам, защото Смаин не е болен, а е изменник, който, взел веднъж правителствените пари, въобще не мисли да откупва пленниците от МохамедАхмед.

— Смаин е невинен, господарю, и лежи в ЕлФашер повтори Фатма, — но дори и да е изменил на правителството, аз се заклевам пред тебе, добродетелю мой, че ако ми разрешите да замина, ще моля МохамедАхмед дотогава, докато измоля освобождаването на вашите пленници.

— Добре. Още веднъж ти обещавам, че ще се застъпя за тебе пред хедифа.

Фатма започна да бие поклони до земята.

— Благодаря ти, сиди! Ти си не само могъщ, но и справедлив. А сега искам да те помоля още да ни разрешиш да ти служим като роби.

— В Египет никой не може да бъде роб — отвърна с усмивка господин Раулисън. — Прислугата ми е достатъчна, а от твоите услуги не мога да се възползувам още и затова, че както ти казах, заминаваме всички за Мединет и може би там ще останем чак до рамазана.

— Зная, господарю, научих от портиера Хадиги, а аз, като разбрах това, дойдох не само да те моля за помощ, но и да ти кажа също, че двама души от Дангали, Идрис и Гебхър, са камилари в Мединет и ще ударят пред тебе чело в земята веднага щом пристигнеш, предоставяйки на твое разположение себе си и своите камили.

Добре, добре — отвърна директорът, — но тази работа засяга компанията Кук, а не мен.

Фатма целуна ръка на двамата инженери, на децата и излезе, като благославяше — особено Нели. Двамата мъже мълчаха известно време, след което господин Раулисън каза:

Бедната жена… Но лъже така, както само на Изток умеят да лъжат — и в благодарностите й дори звучи някаква фалшива нотка.

Несъмнено — отговори господин Тарковски, — но вярно е и това, че независимо дали Смаин е изменник, или не, правителството няма право да я задържа в Египет, защото тя не може да отговаря за провиненията на мъжа си.

— Правителството не разрешава на никого от суданците да заминава за Соуаким и за Нубия без специално разрешение, тъй че забраната не засяга само Фатма. Техният брой в Египет, където идват за печалба, е голям; известна част от тях произхожда от рода Дангали, от който произхожда и Махди. Така например освен Фатма към него принадлежат Хадигии двамата камилари от Мединет. Махдистите наричат египтяните турци и водят с тях война, но и между тукашните араби могат да се намерят много привърженици на Махди, които с желание биха избягали при него. Към тях трябва да се прибавят всички фанатици, всички стари привърженици на Араб паша, както и мнозина измежду беднотията. Те упрекват правителството, че изцяло е попаднало под английско влияние, и твърдят, че религията страда от това. Един господ знае колко души вече са избягали през пустинята, заобикаляйки обикновения морски път за Соуаким, и затова щом правителството разбра, че Фатма също иска да се измъкне, даде нареждане да я пазят. Единствено срещу нея и децата й, като роднини на Махди, би могло да се разменят пленници.

— Наистина ли низшите класи в Египет симпатизират на Махди?

— Махди има привърженици дори в армията, която може би затова воюва така лошо.

— Но по какъв начин суданците могат да бягат през пустинята? Това са хиляди мили!

— И все пак по този път са докарвали робите в Египет. Аз смятам, че децата на Фатма не биха издържали едно такова пътуване.

— Затова тя иска да съкрати пътя и да пътува по море до Соуаким. И все пак, нещастна жена …

С това разговорът приключи.

Дванайсет часа по-късно „нещастната жена“ беше се затворила здраво у дома си със сина на портиера Хадиги и със сключени вежди, с мрачен поглед на своите красиви очи му шепнеше:

— Хамис, сине на Хадиги, ето парите. Още днес ще заминеш за Мединет и ще предадеш на Идрис това писмо, което му написа по моя молба богоугодният дервиш Белали … Децата на тези мехендиси са добри, но ако не получа разрешение да замина, няма друг начин. Зная, че няма да ме издадеш… Не забравяй, че ти и твоят баща произхождате също от рода Дангали, в който се е родил великият Махди.

 

Двамата инженери заминаха сутринта, за една нощ за Кайро, където трябваше да посетят английския посланик и да бъдат приети от заместника на краля. Стас пресмяташе, че ще им бъдат необходими два дни, и се оказа, че неговите пресмятания излязоха верни, защото на третия ден вечерта получи телеграма от баща си от Мединет със следното съдържание: „Палатките готови. Тръгнете веднага щом започне твоята ваканция. Съобщи на Фатма чрез Хадиги, че не можахме нищо да направим за нея…“ Подобна телеграма получи и госпожа Оливие, която с помощта на негърката Динах веднага започна приготовленията за пътуването.

Това много зарадва децата. Но изведнъж се случи нещо, което обърка всички планове и дори можеше да възпрепятствува заминаването. В деня, в който започваше зимната ваканция на Стас, в самото навечерие на заминаването, скорпион ухапа госпожа Оливие по време на следобедната й дрямка в градината. Обикновено тези отровни животинки в Египет не са много опасни, но този път ухапването можеше да има твърде пагубни последици. Скорпионът лазел по горната част на облегалката на платнения стол и беше ухапал госпожа Оливие по шията в момента, когато тя го притиснала с главата си. А тъй като преди това тя бе боледувала от червен вятър, имаше опасност болестта да се повтори. Веднага извикаха лекар, който обаче дойде чак след два часа, защото бил зает на друго място. Шията, та дори и лицето й бяха вече подпухнали, след това вдигна температура с обикновените признаци на отравяне. Лекарят заяви, че при това положение и дума не може да става за заминаване и накара болната да лежи, което от своя страна криеше опасност децата да прекарат Коледа у дома. В името на истината трябва да се каже, че Нели, особено в първите мигове, повече мислеше за страданията на своята учителка, отколкото за несбъднатите радости в Мединет. Само си поплакваше скришом при мисълта, че няма да види баща си няколко седмици. Стас обаче не прие нещастния случай със същото примирение и най-напред изпрати телеграма, а след това и писмо, в което питаше какво да правят.

Отговорът дойде след два дни. Най-напред господин Раулисън се посъветва с лекар и като научи от него, че пряката опасност е отстранена и единствено от страх да не се повтори червеният вятър не разрешава на госпожа Оливие да замине от Порт Саид, той й осигури нужните грижи, след което съобщи на децата решението да пътуват с Динах. Но тъй като Динах, въпреки огромната си привързаност към Нели, не би могла да се справи с пътуването по железниците и с хотелите, водач и ковчежник по време на пътешествието щеше да бъде Стас. Лесно беше да се разбере колко горд бе той в тази си роля и как с рицарска смелост обещаваше на малката Нели, че няма косъм да падне от главата й, сякаш пътят до Кайро и до Мединет наистина криеше някакви трудности и опасности.

Всички приготовления бяха завършени още преди това и същия ден децата потеглиха по канала за Исмаилия, а от Исмаилия по железницата до Кайро, където щяха да нощуват исутринта да потеглят за Мединет. Като напуснаха Исмаилия, те видяха езерото Тимсах, което Стас познаваше отпреди, защото господин Тарковски, страстен ловец през свободното си време, го взимаше понякога на лов за водни птици. След това пътят продължаваше по дължината на ВадиТумилат, край самия сладководен канал, който водеше началото си от Нил и стигаше до Исмаилия и Суец. Този канал беше прокопан още преди Суецкия, в противен случай работниците, които бяха заети с голямото дело на Лесепс, напълно щяха да бъдат лишени от питейна вода. Но неговото прокопаване имаше и друг положителен резултат: ето че страната, която преди това беше безплодна пустиня, отново разцъфна, защото през нея минаваше силен, животворен сладководен поток. През прозореца на вагона децата забелязаха от лявата страна широк зелен пояс от ливади, по които пасяха коне, камили и овце, както и от обработваеми земи, засети с царевица, просо, алфалфа и други фуражни култури. Край брега на канала се виждаха различни видове кладенци — едни във вид на огромни колела с прикачени към тях ведра, други с обикновени геранила, които черпеха водата, отправяна от трудолюбивите фелахи по лехите или разкарвана в бъчви върху колички, теглени от биволи. Над буйните жита се люшваха гълъби, а понякога се вдигаха цели ята пъдпъдъци. По бреговете на канала важно се разхождаха щъркели и жерави. В далечината, над глинените къщурки на фелахите, се издигаха като щръкнали пера короните на финикови палми.

А на север от железопътната линия се простираше голата пустиня, но тя не приличаше на пустинята отвъд Суецкия канал. Онази изглеждаше като равно морско дъно; от което са избягали водите и е останал набразденият пясък а тук пясъците бяха по-жълти, сякаш насипани на огромни могили, покрити по склоновете с островчета сива растителност. Между могилите, извисяващи се във високи хълмове, се простираха широки долини, през които от време на време се появяваха пътуващи кервани.

От прозорците на вагона децата виждаха камили, които вървяха в дълга върволица, една след друга през пясъчната шир. Пред всяка камила вървеше арабин с черно дълго палто и с бяла чалма на главата. Малката Нели си спомняше картинките от библията, които беше видяла у дома, представляващи влизащите израилтяни в Египет през времето на Йосиф. Те бяха съвсем същите. За жалост, тя не можеше да наблюдава добре керваните, защото до прозореца от тази страна на вагона седяха двама английски офицери и закриваха гледката. Но тя едва каза това на Стас и той се обърна с много сериозен вид към офицерите и като допря пръст до шапката си, каза:

— Джентълмени, не бихте ли сторили място на малката мис, която има голямо желание да гледа камилите?

Двамата офицери приеха предложението със същата сериозност и единият от тях не само отстъпи място на любопитната мис, но я вдигна и я постави на седалката до прозореца.

А Стас започна своята лекция:

Това е някогашната страна Госхен, която фараонът дал на Йосиф за неговите братя израилтяни. Някога, още в древността, оттук е минавал канал със сладка вода, така че новият е само преработка на стария. Но по-късно се разрушил и страната се превърнала в пустиня. Сега земята отново започва да става плодородна.

Откъде знаете това? — попита единият от офицерите.

На моята възраст такива неща се знаят — отвърна Стас, — освен това неотдавна учителят Стерлинг ни преподава за ВадиТомилат.

Въпреки че Стас говореше свободно английски, малко по-различното произношение направи впечатление на втория офицер и той попита:

— Малкият джентълмен не е ли англичанин?

— Малка е мис Нели, която баща й повери на моите грижи през време на пътуването: аз не съм англичанин, а поляк и съм син на инженер на канала.

Като чу горделивия отговор на момчето, офицерът се усмихна и каза:

— Ценя много поляците. Аз съм от кавалерийски полк, който през времето на Наполеон няколко пъти води бой с полски улани и тази традиция и досега е въпрос на чест и слава за него1!

— Приятно ми беше да се запозная с вас — отвърна Стас.

По-нататък разговорът тръгна лесно, защото, изглежда, за офицерите това беше забавно. Оказа се, че и двамата също пътуват от Порт Саид за Кайро, за да се срещнат с английския

——

1 Тези полкове на английската кавалерия, които през времето на Наполеон са влизали в схватки с полската конница, и до ден днешен се гордеят с това и всеки офицер, когато говори за своя полк, не пропуска да каже: „Ние сме се били с поляците.“ — Б. а.

 

посланик и да получат последни нареждания за дългото пътуване, което ги очакваше наскоро. По-младият беше военен лекар, този пък, който разговаряше със Стас, капитан Глен, по нареждане на своето правителство трябваше да пътува от Кайро през Суец до Момбаса, за да поеме управлението на цялата област, която започваше от това пристанище и се простираше чак до непознатата страна Самбуру. Стас, който с увлечение четеше описания на пътешествия из Африка, знаеше, че Момбаса се намира на няколко градуса отвъд екватора и че спадащите към него области, макар и да са причислени към сферата на английското влияние, са още слабо познати, напълно диви и пълни със слонове, жирафи, носорози, биволи и всякакъв вид антилопи, които винаги срещат военните, мисионерските и търговските експедиции. Затова той завиждаше на капитан Глен с цялата си душа и заяви, че трябва да го посети в Момбаса и да половуват с него за лъвове или биволи.

— Добре, но моля да ме посетите с малката мис — отговори усмихнат капитан Глен, като посочи Нели, която в същия момент се отдели от прозореца и седна при тях.

— Мис Раулисън има баща — отговори Стас, а аз се грижа за нея само през време на пътуването.

Сега се оживи другият офицер, който попита:

— Раулисън ли? Той не е ли един от директорите на канала, който има брат в Бомбай?

— В Бомбай живее чичо ми — отговори Нели и вдигна пръстчето си нагоре.

— Тогава твоят чичо, мило момиче, е женен за моята сестра. Казвам се Клари. Ние сме роднини и аз искрено се радвам, че те срещнах и се запознахме, мъничко мило птиченце.

Докторът наистина се радваше. Каза, че веднага след пристигането си в Порт Саид разпитвал за господин Раулисън, но в канцелариите на дирекцията му отговорили, че е заминал за празниците. Съжаляваше също така, че корабът, с който ще пътуват с Глен за Момбаса, потегля от Суец само след няколко дни, поради което няма да може да се отбие в Мединет.

Той поръча на Нели да поздрави баща си и обеща да й пише от Момбаса. Двамата офицери сега разговаряха предимно с Нели и Стас остана малко настрана от разговора. На всички гари се появяваха цели купища мандарини, пресни фурми, та дори и превъзходни сиропи. Освен Стас и Нели от тях се възползуваше и Динах, която наред с всичките си положителни качества, беше необикновено лакома.

Така пътят на децата до Кайро мина бързо. На раздяла офицерите целунаха ръчичките и главичката на Нели и стиснаха десницата на Стас, а капитан Глен, на когото смелото момче много му допадна, каза полу на шега, полу на истина:

— Слушай, моето момче! Никой не знае кога, къде и при какви обстоятелства можем да се срещнем пак в живота. Помни обаче, че винаги можеш да разчиташ на моето приятелство и помощ.

И вие също! — отговори Стас, като кимна с достойнство.