Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (41) (Из африканските пустини и лесове)

XLVI

Експедицията на капитан Глен и доктор Клари въобще нямаше за цел да търси Стас и Нели. Тя беше многобройна, добре екипирана държавна експедиция, изпратена да изследва североизточните склонове на голямата планина Килиманджаро, както и малко познатите още обширни земи, разположени на север от тази планина. Както капитанът, така и докторът знаеха наистина за отвличането на децата от Медине, защото тази вест бяха съобщили английските и арабските вестници, но си мислеха, че или и двамата са умрели, или — пъшкат под робство при Магди, от което не се бе измъкнал досега нито един европеец. Клари, чиято сестра беше омъжена за Раулисън в Бомбай, и който се възхищаваше безкрайно от малката Нели при пътуването до Кайро, понесе необикновено болезнено нейната загуба. Но двамата с Глен съжаляваха искрено и за смелото момче. Също така няколко пъти пращаха телеграми от Момбаса до господин Раулисън, за да го питат намерени ли са децата, и едва след последния отрицателен отговор, който получиха доста време преди да потегли керванът, загубиха всякаква надежда. и през ум не им минаваше, че затворените в Хар можеха да се появят тук. Ала често разговаряха вечер, след дневните занимания, защото докторът за нищо на света не можеше да забрави малкото чудесно момче. Междувременно експедицията се придвижваше все по-далеч. След продължителния престой по склоновете на и след изследването на горното течение на реКата, както и планината Кения, капитанът се отправи в северна посока и след като преминаха блатистата Руасо-Нигро излязоха на обширна безлюдна равнина, обитавана само от неизброими стада антилопи. След няколко месеца пътуване на хората им се полагаше почивка, за това капитан Глен, като откри неголямо блато с сладка, не много здравословна кафява вода, заповяда да опънат палатките и обяви Десетдневна почивка. По време на престоя, европейците се занимаваха с лов.

и с подреждане на географските и природонаучни бележки, а негрите се отдаваха на винаги приятното за тях лентяйство. И тогава, един ден доктор Клари беше станал рано и се приближи към брега, където видя петнайсетина занзибарци от кервана да се вглеждат с навирени нагоре глави към върха на високо дърво и да повтарят едно и също:

— Ндеге? Акунй ндеге! Ндеге? Птица? Не е птица! — Птица? …

Докторът бе късоглед, затова изпрати да му донесат от палатката очилата, след това погледна с тях посочения от негрите предмет и по лицето му се изписа голямо учудване.

— Извикайте капитана — каза той.

Но преди негрите да изтичат, капитанът се появи пред палатката, защото бе тръгнал на лов за антилопи.

— Глен, вьж — каза докторът и посочи с ръка нагоре. Сега капитанът вдигна глава, прикри с ръка очи и се изненада не по-малко от доктора.

— Хвърчило! — извика той.

— Да, но негрите не пускат хвърчила, откъде ли се е взело тук?

— Сигурно наблизо се намира някакво селище на бели или някакви мисионери?…

— Трети ден вятърът духа от запад, т. е. от непознатите и вероятно също така ненаселени местности като тази джунгла. Пък и добре знаеш, че тук няма никакви селища, нито мисионери.

— Интересно, наистина …

Трябва непременно да се свали хвърчилото … Трябва. Може би ще разберем откъде произхожда. Капитанът даде заповед. Дървото беше високо няколко десетки метра, но негрите се изкачиха веднага на върха, снеха внимателно заплетеното хвърчило и го предадоха на доктора, който го погледна и рече:

— Има някакви надписи … Да седнем … И като присви очи, започна да чете:

— Глен — каза той, — вземи, прочети и ме увери, че не съм получил слънчев удар и че съм на себе си!

Капитанът взе бамбуковата рамка, върху която беше прикрепена хартията, и прочете:

„Нели Раулисън и Станислав Тарковски,

изпратени от Хартум за Фашода,

а от Фашода отведени: на изток от Нил,

избягаха от ръцете на дервишите.

След дълги месеци пътешествия

те стигнаха езерото,

разположено на юг от Абисиния. Отиват към океана. Молят за бърза помощ.“

Отстрани на хартията имаше и допълнение, написано с по-дребни букви:

„Това хвърчило, петдесет и четвърто поред, е пуснато от планините, заобикалящи неизвестно на географията езеро. Който го намери, нека съобщи в Управлението на Канала а Порт Саид или на капитан Глен в Момбаса.

Станислав Тарковски“

Когато гласът на капитана заглъхна, двамата приятели започнаха да се споглеждат мълчаливо.

— Какво е това? — попита най-после доктор Клари. — Не вярвам на очите си! — отвърна капитанът.

— Но това не е мираж?

— Не.

— Ясно е написано: „Нели Раулисън и Станислав Тарковски“.

— Прекалено ясно…

— И те може да са навсякъде в тези местности. — Бог ти е спасил, това е възможно. — Хвала му — извика разпалено докторът.

— Но къде да ти търсим?

— Нищо повече ли няма на хвърчилото?

— Има още няколко думи, но на разкъсаното от клоните място. Трудно е да се прочете.

Двамата сведоха глави над листа и едва след дълго проучване успяха да разчетат.

„Дъждовният период отдавна мина.“

— Какво означава това? — попита докторът.

— Означава, че момчето е загубило представа за времето.

И по този начин е искал да определи горе-долу датата. Прав си! Тогава това хвърчило може би е пуснато съвсем наскоро.

— Ако е така, те сигурно не са далеч.

Възбуденият и прекъсван разговор продължи още малко, след това и двамата започнаха отново да оглеждат хвърчилото и да обсъждат всяка написана върху него дума. Всичко обаче изглеждаше толкова невероятно, че ако не се бе случило в тези краища, където въобще нямаше европейци, на повече от шестстотин километра от най-близкото крайбрежие, докторът и капитанът щяха да предположат, че това е неуместна шега на европейски деца, които са прочели във вестниците за отвличането, или пък някои възпитаници на мисионери. Но беше трудно да не вярват на очите си: нали хвърчилото им бе в ръцете и поизтритите надписи се чернееха пред тях.

И все пак много неща не можеха да разберат. Откъде децата са взели хартия за хвърчилата? Ако я бяха получили от някакъв керван, в такъв случай биха се присъединили към него и нямаше да искат помощ. По какви причини момчето не се е опитало да избяга с малкото си другарче з Абисиния? Защо дервишите са ги изпратили на изток от Нил в непознати земи? По какъв начин са успели да се измъкнат от ръцете на стражата? Къде са се укривали? По какво чудо не са измрели от глад през дългите месеци на пътуването, не са станали жертва на дивите зверове и защо не са ги убили диваците? На всички тези въпроси нямаше отговор.

— Нищо не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше доктор Клари, — това сигурно е някакво божие чудо!

— Несъмнено — отвърна капитанът. След това добави:

— Брей, това е момче! Всичко е негово дело.

— И не е изоставил малката. Бог да благослови главата и очите му.

— Стенли, дори Стенли не би преживял и три дни в тези условия.

— И все пак те са живи.

— Но молят за помощ. Престоят свърши! Тръгваме веднага.

Така и стана. По пътя двамата приятели отново разглеждаха хвърчилото с надежда да намерят по него някакви указания за посоката, в която трябваше да бързат на помощ. Но такива указания липсваха. Капитанът водеше кервана на зигзаг с надежда да попадне на някаква следа, на угаснало огнище или на дърво с издълбани в кората знаци. По този начин се придвижваха няколко дни наред. След това, за нещастие, навлязоха в равнина без всякакви дървета, покрита с високи калунови храсталаци и островчета изсъхнала трева. Безпокойство започна да овладява и двамата приятели. Колко лесно беше да се разминат в тези безкрайни пространства дори с цял керван, а какво остава с две деца, които, както си представяха, пълзят някъде си като малки буболечки сред по-високите от тях храсталаци. Измина поредният ден. Не помагаха нито тенекиените кутии с бележки в тях, оставяни по островчетата трева, нито огньовете през нощта. Понякога капитанът и докторът започваха да губят надежда, че ще успеят да намерят децата и особено, че ще ги намерят живи.

Все пак търсеха старателно и през следващите дни. Патрулите, които Глен изпращаше вдясно и вляво, най-после съобщиха, че по-нататък започва напълно безводна пустиня, та ако случайно открият в някоя земна пукнатина вода, добре ще е да спрат, за да се запасят за по-нататъшния път.

Пукнатината беше скоро цял процеп, дълбок над десетина метра и сравнително много тесен. На дъното му имаше топъл извор, който сякаш кипеше, защото водата беше наситена с въгледвуокис. Ала след изстудяването се оказа, че водата е добра и безвредна. Изворът беше толкова силен, че триста души от кервана не можеха да го изчерпят. Дори колкото повече черпеха, толкова по-силно извираше водата и по-високо изпълваше процепа.

— Може би след време — каза доктор Клари, — тук ще има някаква курортна местност, но сега тази вода е недостъпна за животните поради стръмните стени на процепа.

— Децата могат ли да попаднат на такъв извор? — попита капитанът.

— Не зная. Възможно е в техните местности да се намират повече. Ако ли не, те неминуемо ще загинат.

Настъпи нощта. Запалиха слаб огън и не правиха бома, защото нямаше от какво. След вечеря докторът и капитанът седнаха на сгъваемите столове, запалиха лулите си и започнаха разговор за това, което най-много им тежеше на сърцата.

— Никаква следа! — обади се Клари.

— Идваше ми на ум — отвърна Глен — да изпратя до брега на океана десетина наши хора с телеграма, че има вест за децата. Но съм доволен, че не сторих това, защото хората сигурно щяха да загинат по пътя, пък и да бяха стигнали дори, защо да се градят напразни надежди …

— И да се подновява болката…

Докторът сне от главата си бялата каска и изтри запотеното си чело.

— Слушай — рече той. — А ако се върнем при онова езеро, накараме хората да насекат дърва и да разпалват нощем огромен огън? Може би децата ще забележат…

— Ако са наблизо, и така ще ги намерим, но ако са далеко, вълнообразната земна повърхност ще закрие огъня. Това плато само изглежда равно, а в действителност цялото е на гърбици, вълнообразно като океан. Освен това, връщайки се, ще загубим последните възможности да открием поне следите им.

— Говори открито: нямаш никаква надежда, нали?

— Драги мой, ние сме възрастни, силни и опитни мъже, а помисли си какво ще стане с нас, ако останем тук само двамата,дори с оръжие, но без запаси и без хора…

— Така е! Уви… така е! Представям си двете деца как вървят в такава нощ през пустинята.

— Глад, жажда, диви зверове…

— И все пак момчето пише, че са вървели така с месеци.

— Ето защо тук има нещо, което надхвърля моето въображение …

Дълго време в тишината се чуваше само тихото пращене на тютюна в лулите. Докторът се загледа в бледите глъбини на нощта, след това се обади с притихнал глас:

— Късно е вече, но сънят бяга от мен … И като си помисли човек, че ако са живи сега, скитат някъде на лунната светлина, сред тези сухи калуни… сами… такива деца! Помниш ли, Глен, ангелското лице на малката?

— Помня и не мога да го забравя.

— Ах! Бих дал да ми отсекат ръката, ако …

И не довърши, защото капитан Глен скочи като ужилен.

— Ракета в далечината! — извика той. — Ракета! — Ракета! — повтори докторът.

— Някакъв керван има пред нас.

— Който може би е намерил децата.

— Възможно е. Да побързаме към него!

— Напред!

Заповедите на капитана се разнесоха за едни миг в целия лагер. Занзибарците скочиха на крака. След малко запалиха факли. В отговор на далечния сигнал Глен заповяда да пуснат една след друга няколко ракети, след това да дават чести залпове с карабините. За по-малко от четвърт час целият лагер вече беше на път.

От далечината отвърнаха с гърмежи. Вече нямаше никакво съмнение, че някакъв европейски керван по неизвестни причини ги зове на помощ.

Капитанът и докторът тичаха в надпревара, разтърсени от безпокойство и от надежда. Ще намерят ли децата или няма да ги намерят? Докторът си мислеше, че ако не ги намерят, сигурно по-нататък могат да търсят само труповете им сред тези ужасни калунови храсталаци.

След около половин час една от изпъкналостите на повърхността, за която говореха преди това, закри изгледа пред двамата приятели. Но те бяха толкова близо, че ясно чуваха тропота на конете. Още няколко минути и на гребена на възвишението се появи ездач, който държеше отпреде си голям, белезникав предмет.

— Факлите горе! — заповяда Глен.

В същия миг ездачът спря коня в кръга на светлината.

— Вода! Вода!

— Децата! — извика доктор Клари.

— Вода! — повтори Стас.

И почти хвърли Нели в ръцете на капитана, а сам скочи от седлото.

Но веднага се олюля и падна като мъртъв на земята.