Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (9)

9.

Ласитър продължаваше неуморно отчаяните си усилия. Ако се откажеше сега, той бе загубен.

Единственият му минимален шанс се състоеше в това, че бе получил отсрочка на екзекуцията, благодарение на факта, че Ал Лафизо искаше да направи от нея ужасен спектакъл.

Това той правеше заради своя имидж. Доставяше му дяволско удоволствие да всява страх и ужас. Но точно този уклон към садизъм бе доказателство, че Лафизо не притежава необходимите духовни сили да направи своя най-голям удар, който би му помогнал по пътя към безмерното богатство.

Той беше глупак. Оставяше се да го използват като инструмент. У него Френчи виждаше точно подходящата маша.

Един ден, в близко бъдеще, цялата банда щеше да бъде зад решетките или на бесилката.

Само русата жена от Гила Бенд би успяла да докаже своята невинност. Тя поне все още живееше с тази надежда. Но не би могла да знае, че междувременно Марко бе изпял вече нещо от това, което трябваше да бъде строга тайна.

Беше един от онези моменти, в който повече от преуспяващите бандити правеха съдбоносна грешка. Това се случваше почти винаги, когато те се чувстваха напълно уверени в победата.

Наистина за Ласитър нямаше и най-малък шанс. Негодниците го бяха вързали не с въжета, а с кожени ремъци, които не поддаваха нито на милиметър, колкото и пленникът да се напрягаше с цялата сила на мускулите си. И колкото по-усърдно той се мъчеше, толкова по-лошо ставаше. Тези ремъци бяха тънки и сякаш все повече се впиваха в кожата и в плътта му, вместо да се разхлабват. Нападнаха го още по-отчайващи мисли, когато забеляза, че крайниците му все повече отмаляваха. Длани и ръце, крака и ходила започваха да се вцепеняват по такъв начин, че щеше да е нужно дълго време, преди човек отново да може да ги използва нормално.

Надеждата му постепенно започна да изгасва. Но изведнъж той почувства, че не е сам. Чу шепот близо до ухото си.

— Остани съвсем спокоен! Ще прережа ремъците ти. След това ще изчезна отново. Повече не мога да направя за теб…

Един пръст легна върху устните на Ласитър, когато той поиска да отговори.

— Не казвай нищо! — изшептя неговият освободител.

Ласитър почувства, че натискът на ремъците му намаля.

Той трябваше с всички сили да стисне зъби, за да не извика от болка, когато животът с милиони малки иглички започна да се връща в крайниците му.

Неговият спасител бе изчезнал. Той беше апач. Това се познава по мириса, ако човек достатъчно дълго е имал работа с индианци. Те намазваха кожата си с есенции, които бяха чужди на белите и чийто мирис те считаха за воня.

Обратното също важеше за индианците. Те често мръщеха нос, когато още отдалеко надушваха парфюма на белите.

Ласитър лежеше напълно неподвижно и чакаше търпеливо, докато неговото измъчено тяло постепенно се възстановяваше.

Вече се зазоряваше. Небето се покри с първите светли проблясъци. В лагера цареше тишина. Бандитите бяха празнували дълго. Всеки от тях мъкнеше постоянно със себе си значителен запас от уиски. Това бе също така важно, както и провизиите.

Тримата постови дремеха, обвити в наметалата си. Спокойствието ги приспиваше. Чувстваха се напълно сигурни. Нищо не сочеше за наличието на някакъв неприятел. Освен това те знаеха, че Ласитър е единак. Единствените му приятели бяха старецът от Марикопа и метиската. Двамата не можеха да направят нищо против бандата.

Бяха десет мъже, всеки от тях бе опитен боец. Можеха да се справят с многократно по-многоброен противник.

Ласитър се обтегна незабелязано. Той почувства как мускулите и жилите му постепенно ставаха отново гъвкави. След това започна внимателно да пълзи. Подобно на змия и почти безшумно се придвижваше напред. Тримата постови бяха седнали на три възвишения, от които можеха добре да контролират сухата околност. За това, което ставаше зад тях в лагера, нямаше нужда да се интересуват. Те знаеха, че е напълно невъзможно за пленника да се освободи сам. Това не би му се удало дори и да има силата на мечка.

Въпреки това Ласитър бе извънредно внимателен.

Спящите бандити лежаха около загасналия огън. Там се намираха и оръжията на Ласитър. За да ги стигне, трябваше да премине през двама от негодниците. Нямаше да успее, ако заобиколи, тъй като спящите образуваха почти затворен кръг около загасналото огнище.

Нервите на Големия мъж бяха опънати докрай. Той вече бе близо до първия спящ. Мъжът хъркаше силно, но изведнъж престана. Неговият инстинкт трябва да го е предупредил насън. При мъже от неговия сорт това не бе рядкост. Те приличаха на диви животни, чиято бдителност дори и насън никога не намираше покой. Прекалено много чувството за постоянно преследване бе навлязло в тялото и кръвта им.

Близо до мъжа лежаха пушка и пистолет. Обичайно беше преди сън оръжията да се оставят винаги под ръка. За тази предпазна мярка бандитите се сещаха дори и когато бяха така пияни, че нямаха никакви други ясни мисли.

Ласитър грабна мълниеносно револвера.

Негодникът отвори очи, изправи се изведнъж и отвори уста, за да нададе предупредителен вик.

Ласитър удари с дулото на револвера, но не успя напълно да задуши този вик. Докато мъжът се свличаше, неговият другар се събуди и се изправи. Ласитър за втори път замахна с дулото на револвера. Бандитът се свлече до приятеля си. Всичко се бе случило дяволски бързо и сравнително без шум. Но то бе достатъчно, за да събуди и някои други от спящите.

Ласитър хвана пушката на първия за цевта и я размаха като кривак. Негодниците бяха прекалено изненадани, за да могат да се противопоставят решително на това нападение.

Ласитър ги поразяваше така, както попадаха под приклада, който в случая играеше ролята на боздуган от каменната епоха.

Той прекрачи изпадналите в несвяст мъже и едновременно с това грабна колана с револвера и уинчестъра си.

Досега събитията се бяха развивали безшумно. Но това се промени, когато Ласитър се затича с дълги крачки към мястото, където бяха вързани конете.

Мъжете, които той не бе уцелил, разбраха най-после какво става.

Те изкрещяха яростно.

Проехтяха изстрели и първите куршуми изсвириха опасно близо край ушите на Ласитър.

Той прескочи един скален отломък и залегна зад това прикритие. С голяма скорост изстреля патроните от своя уинчестър и продължи огъня с пушката на бандита, когото беше изненадал първи.

Стреляше, без да се цели много. Въпреки това силни викове на болка доказаха, че бе улучил болезнено някои от негодниците.

Той разбра, че за начало това им бе напълно достатъчно. По съответна заповед те се прикриха и тези няколко секунди той използва, за да скочи на крака и изтича към конете, които бяха станали неспокойни.

Противниците му разбраха какво има той предвид и стреляха като луди. Те не се съобразяваха с конете, между чиито тела Ласитър току-що се бе прикрил. Няколко животни бяха улучени. Едните, умирайки, падаха, други бяха само болезнено ранени, което ги хвърли в още по-голяма паника. Всред бъркотията Ласитър намери своя пъстър жребец, който, също както конете на бандитите, не бе оседлан. По примера на команчите в следващия момент Ласитър висеше на едната страна на изпитаното животно и изчезна сред другите изпаднали в паника.

Едва сега неговите неприятели спряха да стрелят. Те бяха разбрали, че за тях бе само от вреда, ако убият още от своите коне. Те така и така след известно време щяха да се върнат пак тук, щом уплахата им премине.

Ласитър знаеше, че засега можеше да си отдъхне. Той се изправи на седлото и продължи. Конете на бандитите останаха назад и почнаха да пасат трева. При това те бавно се приближаваха към лагера, тъй като там се намираше единственото място за водопой в началото на пустинята Гила.

Водата и за Ласитър бе проблем. Освен ужасната жажда, го измъчваше и глад. Струваше му се, че е изминала цяла вечност от времето, откакто бе хапнал последното си нормално ядене.

Небето стана по-ясно и звездите избледняваха все повече и повече. Ласитър бе яздил две мили, когато изведнъж двама ездачи на неоседлани индиански мустанги се приближиха към него. Те поздравиха с отворена ръка: знака на мира. Ласитър знаеше кой се намираше пред него. Бяха двама млади чирикауайиа. Той прецени, че са по на около шестнадесет години. Вместо седла техните мустанги носеха цветни покривала. Обикновени, изплетени от тънка кожа, хакамори изчерпваха цялото конско снаряжение. Младите апачи носеха панталони „Левис“ и карирани памучни ризи, а вместо превръзки на челото и пера, имаха шапки. По външността си те приличаха доста на белите. Въобще не излъчваха войнственост. Бяха въоръжени с лък и стрели. В резервата си в планините имаха и огнестрелни оръжия, но тук, навън, бе за предпочитане да се появяват без тях.

— Старецът Абел ни изпраща — каза единият младеж. — Трябваше да разузнаем какво е станало с теб, Ласитър. В Гила Бенд научихме, че вечерта си тръгнал. Тогава проследихме дирите ти и те намерихме.

— Ти ли беше този, който ме освободи? — попита Ласитър и погледна младия апач с уважение.

— Не, това бе моят приятел Пийт — каза младежът. — При нас той носи името Сина на змията, понеже може да пълзи безшумно.

— Благодаря ти, Пийт, Сине на змията — каза Ласитър на другия младеж. — Двамата заслужихте награда. Пожелайте си нещо. Аз ще видя дали ще мога да изпълня желанието ви.

Двамата мълчаха смутено.

— Аз сега така и така не мога нищо да ви дам — усмихна се Ласитър. — Затова просто да отложим за по-късно. Тези негодници ме ограбиха напълно. Какво смятате да правите сега?

— Ние ще се върнем обратно и ще разкажем на стария Абел какво се случи. Той и Гила много се притесняват за теб.

— Кажете им да бъдат нащрек! — поръча им Ласитър. — Аз ще дойда колкото е възможно най-бързо. Но преди това трябва да свърша нещо много важно.

Един от младежите взе меха си от козя кожа и го подаде на Ласитър.

— Задръж го. Сигурно си много жаден.

Ласитър пи на малки, предпазливи глътки.

— Къде отиваш сега? — попита Пийт, Сина на змията. — Старият Абел ще ни пита.

Ласитър се поколеба. Дали бе правилно да довери на тези млади, неопитни момчета такава важна тайна?

От друга страна, бе важно Карсън и момичето да получат това предупреждение. Ако нещо се случеше с Ласитър, двамата трябваше да знаят кой е всъщност действителният враг.

Вероятно Абел Карсън бе открил в планините златна жила и за нея е чула първо Френчи Финдли. Тя е извикала след това приятеля си от младини Лафизо, който е трябвало да свърши черната работа тук заедно с бандата си.

Ласитър така виждаше нещата, тъй като не знаеше първоначалните причини. Той нямаше и най-малкото понятие, че в началото е ставало въпрос за спор около наследство. Затова се реши на едно безобидно решение, като каза:

— Кажете на Абел Карсън, че ще посетя мисис Френчи Финдли. Имам да обсъждам нещо много важно с нея.

Двамата млади апачи кимнаха с безизразни лица. Не искаха да бъдат неучтиви и да го отрупват с въпроси, поради това обърнаха мустангите си и помахаха на Ласитър.

— Бъдете предпазливи, приятели! — извика им той. — Една банда бледолики е навлязла във вашите планини, за да открият Абел и Гила. Кажете на двамата, че смятам за добре, ако си потърсят ново място за подслон. Както чух, престъпниците са наели пима-скаути. В случай на нужда двамата да се оттеглят още по-навътре в планините. Яздете колкото е възможно по-бързо, приятели! Притеснявам се много за стареца и дъщеря му.

— Защо не дойдеш с нас, Ласитър?

— Трябва да свърша нещо важно.

Те се отдалечиха, яздейки. Ласитър пое в друга посока. Трябваше да свърши нещо по-важно. Така мислеше той.

Не можеше да предполага, че в планините Марикопа приятелите му се намираха в дълбоко отчаяние. Щеше да язди като бесен, ако знаеше това.

Мислите му бяха прекалено съсредоточени върху следващата стъпка, която смяташе да предприеме. Той искаше и трябваше да изтръгне злото из корен. В това бе твърдо убеден.

Френчи значи беше тайната господарка на лешоядите от Гила Бенд. Все още не можеше да повярва напълно в това. Тайно се вкопчваше в надеждата, че Марко нарочно му е разказал лъжа. Направил го е от ревност, понеже тези бандити бяха лапнали по Френчи и искаха да пратят всеки съперник по дяволите.

Във всеки случай ще проведе един сериозен разговор с нея, преди да я осъди.

Ласитър искаше да язди направо към Гила Бенд, но, от друга страна, бе по-добре да прикрие следите си.

Той насочи коня си на изток, където местността ставаше по-хълмиста. Хвърли поглед на картата и стигна до извода, че вероятно това са планините Суси. Там бе отбелязана и една малка река, която обаче по това време на годината би трябвало да е пресъхнала или да има съвсем малко вода.

Ласитър постоянно се оглеждаше, но от преследвачи не се виждаше и следа.

Преди да се съмне напълно и първите слънчеви лъчи да огреят земята, той стигна подножието на планините. Това беше идеална местност за мъж, който бягаше. Тук съществуваха безброй възможности да се заблудят евентуални преследвачи или да бъдат привлечени в засада, която би се превърнала за тях в смъртоносен капан.

Ласитър не бързаше. Той премисли още веднъж всичко основно и поради това сега неговото решение да се скрие за няколко дни бе твърдо. Това ще обърка противниците му и ще ги накара доста да си поблъскат главите.

Да, по дяволите, защо трябваше да се впуска в борбата така неподготвен, когато неговите неприятели само чакаха в бързината да направи някоя грешка!

Той имаше време.

За Абел Карсън и девойката въобще не трябваше да се притеснява. Опитният старец със сигурност ще вземе необходимите предпазни мерки, когато получи предупреждението на Ласитър по двамата млади чирикауайиа. Вътрешно Големият мъж почувства облекчение, когато стигна до това заключение. Той продължи по-нататък през планините и от време на време се изкачваше по възвишенията, за да се огледа за подозрителни облачета прах. Но планините се разстилаха тихи и привидно безлюдни, докъдето стигаше погледът му.

Изглежда, бандата бе разбрала, че засега няма смисъл да предприема преследване. Те първо трябваше да хванат конете и да се погрижат за ранените си.

Може би междувременно Марко Гуетиерес се бе върнал от Гила Бенд. Ако е така, то сега със сигурност в бандата е настанал ад. Навярно отново ще има екзекуция.

Това бе една сбирщина от душевно болни. Ласитър рядко бе виждал бандити да се подлагат на такова тероризиращо господство. Това бе някак си перверзно.

Ласитър отново и отново премисли всичко, докато яздеше своя пъстър кон през планинската местност.

Беше късен следобед, когато чу изстрел. Веднага след това втори. После отново стана тихо.

Той продължи в посоката, от която до ушите му достигнаха гърмежите. Дори си помисли, че не би било зле да срещне самотен ловец, който току-що е убил някакъв дивеч.

Ласитър не мислеше за бандити. Ако в този планински свят се чуят два единични изстрела, то това може да е само някой ловец. След половин час той бе приятно изненадан. Видя малка църква, около която имаше няколко ниски постройки. В близост минаваше корито на рекичка, която почти бе пресъхнала.

Преди местността е била доста хубава плодородна долина. Ласитър разбра това по остатъците от някогашна буйна растителност. Междувременно там долу всичко бе станало жертва на сушата. Такива местенца човек откриваше отново и отново на югозапад. С надежда хората се бяха заселили някъде и твърдо вярваха, че и за в бъдеще ще бъде така, както го бяха заварили, и тогава природата, с нейната непредсказуемост, бе развалила плановете им.

Така беше и с тази долина, която се простираше пред очите на Ласитър, където преди сто или повече години е била построена тази мисия. Вероятно това е било още по времето на испанското господство. Подобни мисии най-често са били и опорни пунктове на армията и често прерастваха в цветущи търговски спирки.

Тук обаче бяха избрали неподходящо парче земя. Но все пак там долу все още имаше живот.

Ласитър видя на площада между църквицата и постройките един мъж в кафяво расо.

Монахът бе окачил на една греда мъртва коза и тъкмо я дереше. Той извърна за кратко глава, когато чу тропота на коня. Меките черти на лицето му изразяваха приятелска усмивка.

— Трябваше да го застрелям — каза той тъжно. — Беше най-добрият козел в цялата долина и има вече доста поколения. Наричах го Хулиян. Глупавото животно се катереше горе по скалите и падна. След това лежеше със счупен крак. Трябваше да прекратя мъките му.

— Чух два изстрела — каза Ласитър.

— Първия път не улучих — каза свещеникът. — Не съм особено добър стрелец. Освен това ми бе тъжно за Хулиян. Вероятно поради това ръцете ми трепереха.

Той отново се върна към работата си, за да може окончателно да одере козела. Работеше бързо и сръчно.

Ласитър слезе от коня.

— Отново ще имате запаси за известно време, отче — каза той, за да поддържа някакъв разговор. Междувременно слюнката му пълнеше устата, като си помислеше за печеното, което може да се приготви от месото.

— Аз съм един скромен човек — усмихна се свещеникът. — За дълго ще ми стигнат запасите от това месо. Освен това се упражнявам в аскетизъм. Това засилва духа и волята. Аз съм отец Франциско и се грижа за душевния мир на хората, които живеят разпръснато в тези голи планини. Сигурно сте гладен, мистър…

— Името ми е Ласитър.

— Радвам се, мистър Ласитър.

— Не е нужно да ме наричате мистър, отче.

— Съгласен съм с вас, Ласитър. Аз също съм против тези изрази на учтивост. Те най-често се използват, за да скрият истинските мисли на хората.

Той направи последните кръгови разрези по задните крака на животното и смъкна кожата. След това я подаде на Ласитър.

— Бихте ли я закачили там на гредата?

— Разбира се, отче.

— След това ще има сочно печено — усмихна се монахът. — Сигурно сте гладен.

— Като вълк.

— Няма нужда да чакате дълго.

Ласитър занесе кожата до гредата, която бе поставена специално за сушене между две останки от стена. Едва бе стигнал, когато неволно трепна. До ушите му достигна вик. Той сякаш дойде от много далече и като че ли бе заглушен от нещо. Вероятно от дебели стени.

Ласитър се престори, че нищо не е чул, и продължи спокойно по-нататък. Една мисъл го прониза.

Беше част от историята, която му бе разказал Бърт Олсън, малко преди да се отправи на пътешествие към вечността.

В бандата имало един негодник, който с удоволствие се преобличал като проповедник. Този дявол в ангелски одежди се казвал дон Неро. Олсън му бе разказал също, че специалитетът на дон Неро бил да разстрелва жертвите си през расото.

Ласитър окачи кожата и се обърна, сякаш не предусещаше нищо. В действителност бе изпълнен от напрежение.

От далечината отново се чу вик за помощ.

Отец Франциско бе пъхнал ръцете си под кафявото расо. Той се усмихваше приятелски, но очите му гледаха студено като лед.

Под кафявия плат не се очертаваха контурите на оръжие, но Ласитър бе твърдо убеден, че в едната му ръка имаше пистолет. Вероятно монахът чакаше да разбере как Ласитър ще реагира на вика за помощ, който долиташе през дебелата стена.

Но сега отново стана тихо.

— Това не беше ли някакъв глас? — попита Ласитър. — Сякаш току-що чух нещо.

Фалшивият монах се усмихна лукаво.

— Не си се излъгал, Ласитър — каза той. — Там някъде някой се бори със смъртта. Трябва да е истинският свещеник. Пуснах му един куршум и мислех, че вече е мъртъв, но май съм се излъгал.

Големият мъж се престори на изненадан. Вероятно можеше да спечели малко време и да успее да надхитри коварния негодник.

— Не разбирам, отче. Какво имате предвид, като казвате това? Да не би да не сте човекът, за когото ви смятах? Каква е тази игра?

Ръката на Ласитър беше близо до револвера. Другият разбра намеренията му.

— Аз не бих опитал, Ласитър — каза той. Расото му се разтвори изведнъж пред гърдите. — Погледни, човече! Е, виждаш ли го? Насочил съм един 45-калибров револвер към корема ти. Трябва само да докоснеш оръжието си с върха на пръстите и аз ще натисна спусъка.

— Кой си ти? — попита Ласитър.

— Ти не знаеш ли?

— Откъде да знам?

— Прав си. Би могъл да го научиш само случайно. Аз съм дясната ръка на Алберто. Казвам се Неро. В бандата ме наричат дон Неро. Това е прикритието ми — да се представям за духовник. Харесва ми. Някой път съм по-стар от различни секти, други път съм свещеник. Така както сега. Расото между другото го взех от истинския отец Франциско.

През стената се чу отново приглушеният глас. Сякаш свещеникът пееше заупокойна молитва.

— Затова значи чух два изстрела — каза Ласитър. — Не е било нужно да стреляш два пъти по козела.

— Той и не си е чупил крака — обясни ехидно дон Неро. — Трябваше да разгледаш по-отблизо животното, за да прозреш всичко. Да, Ласитър, първо пуснах парче олово на набожния човек, след това застрелях козата. Това трябваше да стане поради две причини. Първо си помислих, че едно добро печено съвсем няма да е зле, и, второ, трябваше ми примамка, за да привлека един изгладнял мъж, който бил много опасен, както ми казаха. В никакъв случай не трябваше да рискувам. Всичко мина много добре.

— Ти наистина си знаел, че аз съм се насочил насам? — попита Ласитър недоверчиво. — Това е невъзможно.

— Едва ли има нещо невъзможно в нашата банда — усмихна се дон Неро. — Разполагаме с първокласна система за сигнализиране. Работим със сигнали от огледала или дори с пощенски гълъби. Верига от куриери е разпръсната из цялата област. Нашите хора изчислиха, че ти би могъл да избягаш само в тази посока. Според поведението ти, смятал си да се оттеглиш за няколко дни. Прав ли съм?

— Ти си дяволски опасен — каза Ласитър. — Много по-опасен от твоя бос Алберто, тъй като имаш остър ум, което при Алберто не е така.

— Шефът съм аз — каза Неро. — И ти си прав, Ласитър. В много отношения Алберто е пълен глупак. Той е много нетърпелив в някои случаи. В Гила Бенд превъртя напълно. И всичко това само заради тази жена. Той е хлътнал по нея. Тя му е завъртяла главата. Тази руса вещица прави с всеки мъж каквото си поиска. Дори и ти си се вързал, както чух.

През стените достигна монотонна песен. Звуците сякаш долитаха от далеко.

— И какво ще стане сега? — попита Ласитър. — Защо все още не си ме убил, Неро?

— Понеже не съм толкова нетърпелив като моя доведен брат Алберто — усмихна се бандитът. — Помислих си, че няма да е никак зле първо да поговоря с теб. Все още мога да те убия. Ти си в моя власт. Но може би въобще не съм заинтересован от смъртта ти. Ти ми се струваш мъж, когото мога да използвам в плановете си. Ще ти направя едно много добро предложение. Е? Съгласен ли си?

Това беше неочакван шанс за Ласитър. Само ако покажеше готовност за сътрудничество, можеше да спечели време.

— Може да разговаряме за това — каза той. Неро поклати глава и се захили презрително.

— Прекалено си бърз, Ласитър. Не знам, но имам чувство, че не би трябвало да ти се доверявам. Ти си като известната отровна змия, която е изпратила на оня свят мнозина с отровата си. Защо всъщност дойде в Гила Бенд? Като си припомням всичко, накрая винаги идвам до заключението, че Гила Бенд е бил твоята цел още от началото.

Ласитър кимна хладнокръвно.

— Правилно.

Видимо дон Неро бе изненадан.

— И ти признаваш това просто така?

— Защо не? Трябва да разбереш подбудите ми, дон Неро. Тогава се разговаря по-добре. Аз съм стар приятел на Абел Карсън. Преди известно време той ми изпрати писмо. В планините открил многообещаваща златна жила. Смяташе, че спешно му е необходим един истински приятел. Аз се отправих на път. Какво се случи след моето пристигане в Гила Бенд, ти знаеш.

Неро Лафизо се замисли.

— Да, тогава наистина доста неща тръгнаха зле — измърмори той. — И за това е виновен само моят тъп брат. Изрично му заповядах да стои настрана. Това проклето злато! Все още не вярвам, че го има. Трябва да го видя със собствените си очи. Повече вярвам, че твоят хитър приятел от Марикопа е направил отвличаща вниманието маневра. Всъщност той е заинтересован само от това да види на колене русата вещица. Понеже тя не иска да му даде нищо от наследството на Ейбнър Финдли.

— Наследството на Ейбнър Финдли? — попита Ласитър неразбиращо. — През цялото време мислех, че става въпрос само за златото.

— Глупости — обясни фалшивият монах. — В началото ставаше въпрос за някакво мистериозно дело за наследство. Осиновената дъщеря на Абел Карсън е извънбрачно дете на Ейбнър Финдли. Това е стара, заплетена история. Изглежда обаче, че малката метиска наистина има известни права. Когато старият Карсън посети Франка и постави някои изисквания, Алберто случайно се появи в Гила Бенд. Франка се уплаши, че може да бъде засегната. Тя е ужасно стисната, трябва да знаеш. Затова насъска Алберто по стария и момичето. Но Карсън нищо ли не ти е писал, или казал? Вие сте разговаряли, когато бягахте от Гила Бенд.

— Нямахме време да навлизаме в подробности, защото ни преследваха.

— А, да, сега се сещам.

Песента на ранения се чуваше по-тихо.

— Искам да го видя — каза Ласитър.

— Какво очакваш от това?

— Считам го за свой християнски дълг, дон Неро.

Фалшивият монах разтегна ехидно устни в усмивка.

— Ти си загадка за мен, Ласитър. Считах те за изпечен мръсник.

— Виждаш как човек се заблуждава.

— Ако си такъв, то ние двамата никога няма да намерим общ език.

Ласитър прочете вече смъртната си присъда в неестествено светлите очи на престъпника.

Този тип бе разбрал намеренията му. Той беше вманиачен, но прозорлив, пропит от необичайна хитрост.

— Сега вече знам как стоят нещата, Ласитър. Старецът не ти е писал никакво писмо и той не ти е приятел, иначе ти би знаел, че в началото ставаше въпрос за наследството на Финдли. Това е всъщност по-старата история. За златото се заговори едва по-късно. Ти направи грешка, Ласитър, смъртоносна грешка. Сега знам и с какво поръчение си тръгнал. Ти си един проклет таен агент на правителството. Но никога няма да можеш да съобщиш какво всъщност е станало тук. Костите ти ще изгният в тази долина. Можеш да прочетеш последната си молитва, ако имаш желание.

Ласитър знаеше, че е загубен. Тялото му се напрегна. В никакъв случай не искаше да се предаде без борба.

В този момент на десетина метра зад дон Неро, между старите стени, се появи една фигура. Беше облечена в черно расо и изглеждаше като смъртник. Трескави очи гледаха втренчено от бледо, изпито лице. Над черния плат се спускаше голяма бяла брада, която контрастираше с расото.

— Не можеш да избегнеш гнева на Господа, сине на Сатаната! — извика зловещият човек с глух глас. — Твоята скверна постъпка…

Дон Неро се разсея за част от секундата.

Ласитър се хвърли встрани и още във въздуха извади ремингтъна от кобура и стреля, преди да е докоснал земята.

През кафявото расо на фалшивия свещеник също проблеснаха два изстрела, но Ласитър бе по-бърз.

Дон Неро се олюля и се строполи на земята. Беше мъртъв. Ласитър разбра това, когато изтича към истинския свещеник, който се крепеше прав с последни сили.