Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (6)

6.

Ласитър напусна Гила Бенд през по-следващата вечер в южна посока. Той яздеше под защитата на тъмнината върху пъстрия си жребец, с който бе пристигнал преди три дни.

Когато той се появи внезапно, мъжът от обора за коне се втренчи в него, сякаш виждаше призрак.

— Вие не сте ли Ласитър? Човекът, който се бори против тази банда? Къде бяхте през цялото това време? Негодниците претърсиха всяко ъгълче.

Ласитър му отговори, че той не трябва да бъде толкова любопитен, тъй като това може да има смъртоносни последици. Сега се бе отправил на юг. Със сигурност новината за изненадващото му появяване се разпространяваше бързо в Гила Бенд. Скоро щяха да научат и бандитите, които имаха навсякъде своите шпиони.

Той бе тръгнал на юг. Това трябваше да ги заблуди в началото.

Ласитър не бързаше. Той не бързаше и когато бе при Френчи и научи много интересни неща.

Негодниците бяха идвали и в бялата къща и бяха претърсили всяко ъгълче. Но там имаше скривалища, за които никой чужд човек дори не подозираше. Докато типовете претърсваха навсякъде, Ласитър се бе настанил удобно в едно подобно на бар помещение без прозорци в мазата. Не знаеше, че тук долу неговата домакиня се среща редовно с Ал Лафизо. Френчи се страхуваше много от Лафизо. Тя бе обещала на Ласитър рая на земята, ако му се удаде да обезвреди този опасен бандит. Големият мъж й обеща да опита всичко, но тя трябваше да му даде своята дума, че ще го направи след това пълноправен партньор. Жената се закле тържествено в живота на своята майка. Сега Ласитър се носеше в постоянен тръс на юг. Той се чувстваше добре отпочинал. Последиците от умората бяха отлетели. Отново имаше вдъхновение и през главата му преминаха всички подробности от преживяното. Френчи бе пленителна. Такава любовница не се намираше често. Тя беше заможна и самостоятелна. Въпреки това не бе доволна от своето съществуване, беше се оплаквала. Но след като той бе влязъл в живота й, тя отново виждаше всичко в прекрасни краски. Френчи мислеше, че той ще остане завинаги неин партньор като неин съпруг. За съжаление Ласитър щеше да я разочарова. Но дотогава имаше време. Първо трябва да бъде решен проблемът с бандитите. Те доста бързо се бяха оттеглили от Гила Бенд, след като търсенето на Ласитър остана без успех. Говореше се, че се бяха отправили отново на един от техните грабителски походи. Но той не вярваше на тези негодници. Този Алберто Лафизо не оставяше току-така подобно поражение, а и той беше със сигурност достатъчно умен, най-малкото, да подозира, че Ласитър неслучайно е дошъл в Гила Бенд и бе предизвикал достатъчно голяма бъркотия. Ето защо Големият мъж бе нащрек. Затова той отначало бе яздил на юг. По-късно чрез широка дъга щеше да достигне до планината Марикопа. Отново и отново мислите му се връщаха към стария овчар и момичето. Двамата имаха странно излъчване. Както и преди той бе уверен, че между ужасните събития имаше по-дълбока връзка. Абел Карсън бе загатнал, че ще му разкаже една много интересна история.

А и как го бе погледнала Гила! Тези очи се бяха врязали незабравимо в паметта на Ласитър. Той трябваше да види отново това момиче. Поне още един-единствен път. Твърдо си бе поставил това за цел.

Той бе разказал на Френчи, че има да свърши още една важна работа в Мексико. Не бе я въвел в истинските си планове. Струваше му се прекалено опасно.

Това нямаше нищо общо с недоверието. Но бе по-добре, ако тя не знаеше нищо, в случай че, въпреки очакванията, бъде притисната от Лафизо. Ласитър бе така потънал в мисли, че не обръщаше особено внимание на околността. Освен това на лунната светлина добре можеше да се обхване с поглед сухата, леко вълниста, подобна на пустиня земя. В тази област бе трудно да се направи засада на някого.

Въпреки това те изведнъж се оказаха пред него. Около половин дузина. Израснаха като че ли от земята, в средата на една от пясъчните котловини, които бяха обрасли с всякакви храсталаци и кактуси. Сигурно там се бяха заровили мъжете. Може би дори се бяха потрудили да домъкнат допълнително храсталаци и камъни. Те стояха там и държаха револвери и пушки в ръце. Усмихваха се извънредно мръсно. Трябваше само да натиснат спусъка и той би бил мъртъв, улучен от най-малко шест куршума. Срещу това не можеше да се направи нищо.

— Хей, Ласитър — захили се предводителят, един жилест мексиканец с дебели черни мустаци, чиито краища висяха над ъгълчетата на устата. Ласитър си спомни за него. Той го видя, когато Лафизо бе произнесъл онази страшна присъда в бара на Джейкъб над един от своите собствени хора.

Мустакатият бе един от най-близките довереници на боса. Ласитър бе чул как Лафизо се бе обърнал към него с името Марко. Този Марко бе интересен бандит. Беше висок и в многоцветно облекло. И, разбира се, въоръжен до зъби. Носеше колан с кобури, наречени бускадеро, който бе украсен с много сребро, а по дръжките от слонова кост бяха направени много белези. Ласитър прецени, че се касае за най-малко тридесетина белега и всеки означаваше човешки живот. Марко беше човек, който се перчеше, но въпреки това бе извънредно опасно. Ласитър разбра това от пръв поглед. Този мексиканец не беше от блъфиращите, които имат голяма уста. Защото в противен случай не би успял да достигне при Ал Лафизо до такъв важен пост. Лафизо имаше още един подначалник или заместник. Наричаха го Алеман. Големият мъж знаеше това от Френчи. Тя му разказа, че Алеман е бивш немски легионер, който преди години се е бил в Мексико за кайзер Максимилиян. Човек трябва да внимава особено много с Алеман, предупреди го Френчи. Той бил по-опасен и от Марко. Двамата се опитвали постоянно да се надминат по жестокост. Сега на ход бе Марко.

По лицето му можеше да се прочете колко доволен бе той. Наистина бе изключителен успех, че му се бе удало да хване Ласитър. И той стори това без много усилие. Беше издялан от друго дърво, не като например Бърт Олсън, който опитваше всичко с груба сила.

— Нямаш късмет, Ласитър — каза Марко. — Мислеше, че ще можеш да ни водиш за носа, а? Но аз имам остър нюх. Лафизо ще се зарадва, когато те заведа при него.

Подчертано бавно Ласитър бръкна в джоба на сакото си и извади една цигара. Запали я небрежно. Марко нямаше заповед да го убие веднага. Босът искаше първо да види пленника. Заради това Ласитър първоначално не трябваше да се притеснява.

— Можеш да слезеш — продължи мексиканецът приятелски. — Не се притеснявай, засега няма да ти се случи нищо, ако не опитваш някои неща. Мисля, че ясно се изразих.

Ласитър опъна с наслаждение от цигарата.

— Нямаше нужда да поставяш тази засада, Марко — каза той. — Аз всъщност съм на път към Ал Лафизо.

Марко бе изненадан.

— И къде искаше да го намериш? Ти въобще не знаеш къде е той сега.

— Щях да разпитвам навсякъде — отговори Ласитър. — Все щях да получа някакво указание. Вероятно твоят бос щеше да ми изпрати послание, щом чуе, че искам да говоря с него.

Марко си глътна езика. Съвсем по друг начин си бе представял тази среща.

— Не говориш сериозно! — изтръгна се от него, след като преди това си бе поел дълбоко въздух. — Будалкаш ме! Знаеш много добре, че Алберто не е настроен добре към теб. А сега слизай най-накрая! Без погрешни движения. Ще стреляме веднага. След това ще те замъкнат като труп при шефа.

Ласитър слезе от седлото.

— Твоят бос ще се съгласи с мен — каза той студено. — Ще видиш, Марко. Искаш ли да се обзаложим?

— Какво те кара да бъдеш толкова уверен?

— Ще му предложа някои неща.

— И какви са те?

— Ще кажа само на него.

Мексиканецът загуби малко от самоувереността си. В подобни случаи човек трябва да е предпазлив. По-добре би било да не се отнася грубо към този Ласитър. Може би наистина искаше да предложи добра сделка.

— Разкопчай колана с револвера! — поиска Марко. — Трябва да съм сигурен, че не замисляш нищо.

— Окей. Изглежда, си разумен човек, с когото може да се говори — Ласитър разкопча колана с ремингтъна и го подхвърли на Марко. Той го окачи на рамото си.

— Много неприятности ни създаде, Ласитър.

— Браних само кожата си.

— Защо въобще се намеси?

— Защото имам нещо против, когато се измъчват беззащитни хора. Старият мъж и момичето нямаха и най-малкия шанс против Олсън и другите. Това, което направиха те, дори и страхливи койоти биха смятали под тяхното достойнство.

Марко кимна злобно.

— За това имаш право. Олсън бе един безмозъчен идиот. Не съжалявам, че си го убил.

— Не съм го убил. Той падна на собствения си нож.

— Но ти си му помогнал. Хвърлил си го с някакъв трик във въздуха.

— Не е трябвало да държи ножа — каза Ласитър.

Мексиканецът махна с ръка. За него тази тема бе приключена. Той така и така не съжаляваше, че Олсън бе отпаднал.

— Къде всъщност се бе скрил? — осведоми се той. — Ние наистина претърсихме всяко кътче. Ти обаче беше в Гила Бенд, нали? През цялото време си могъл да бъдеш само в Гила Бенд. Значи имаш там съюзник. Кой е той?

— Нима ме мислиш за такъв кучи син, който предава своите приятели?

— Лафизо ще разбере, ако те обработи както трябва.

Ласитър се изсмя пренебрежително.

— Не вярвам, че ще стори това. Почакай, докато направя моето предложение, Марко.

— Изглежда, е дебела работа. Иначе няма да си толкова сигурен — каза Марко. — Е, добре, Ласитър. Много съм доволен, че няма да ни създаваш трудности. Сега ще дойдеш с нас при шефа. И въобще не си втълпявай някакви глупости. Нямаш ни най-малкия шанс.

— Не се притеснявай — Ласитър махна небрежно с ръка. — В края на краищата, не съм самоубиец.

Той отвърза манерката с вода от седлото и отпи. След това извади едно шише от страничния джоб, за да си изплакне устата.

— Искаш ли и ти, Марко?

Хитрият мексиканец прие. Леденото настроение се бе превърнало вече почти в едно съвсем нормално отношение. Марко взе шишето и отпи голяма глътка. Питието беше „Кентъки бърбън“ от големите запаси на Френчи Финдли. Марко разгледа етикета на лунната светлина.

— Скъпа стока — установи той като специалист. — В Гила Бенд ли го намери?

— От доста време го нося в багажа си — отговори Ласитър. В последната секунда му бе станало ясно, че бе на път да направи голяма грешка.

Мексиканският негодник бе станал подозрителен.

— Мога да си представя, че те е скрила една жена — каза той нащрек. — Една съвсем определена жена.

— Не се напрягай! — посъветва го Ласитър. — Никога няма да разбереш, Марко.

— Почакай, докато моят шеф притисне тази лейди — ухили се Марко. — При него всеки става мек като восък. Може да се отнася дяволски грубо с някого. Дори и камък ще накара да проговори. Ще има да се чудиш, Ласитър. Доста си въобразяваш, но не всичко те е отминало все още.

— Направо изгарям от нетърпение — каза Ласитър презрително. — Какво има? Ще яздим ли най-после? Не мога да дочакам да погледна твоя голям шеф в очите.

— Не се радвай предварително, Ласитър.

Марко даде на съпровождащите го кратка заповед. Двама мъже трябваше да доведат конете, които бяха скрити малко по-нататък. Те веднага тръгнаха. Стъпките им заглъхнаха в нощта. Ласитър прецени, че конете са на най-малко половин миля, така че щеше да измине известно време, докато се върнат. Сега той си имаше работа само с четирима. А и настроението бе дружелюбно. Беше успял да приспи вниманието на бандитите и трябваше да предприеме нещо. Той всъщност нямаше ни най-малкото желание да се срещне с Ал Лафизо, тъй като хитрият кучи син бързо щеше да прозре, че противникът му няма никакво предложение. Ласитър не можеше да поддържа дълго този блъф. Каква голяма сделка да му предложи? Тук всичко отдавна е завладяно и контролирано от Лафизо и лешоядите му. Нямаше нужда някакъв чужденец да идва и да се прави на много умен.

„Четирима мъже!“ — мислеше Ласитър. Трябваше да успее. Марко отново глътна от шишето. Изглежда, нямаше намерение да го връща. Беше прекалено вкусно. Такава плячка не се връщаше доброволно обратно. Останалите трима негодници поглеждаха завистливо към предводителя си. В очите им се четеше ясното желание също да получат нещо от скъпото питие. Ласитър сметна, че е дошъл подходящият момент. Сега не трябваше да се бави. Беше и доста близко до пъстрия си кон. Едно решително движение, и той вече бе измъкнал уинчестъра от кобура на седлото.

— Никакво мърдане! — извика той остро. — Нямате никакъв шанс!

Тримата бяха като вкаменени. Огромен ужас сякаш бе сковал костите им. Марко отпусна шишето и се втренчи яростно в Ласитър.

— Значи това е благодарността за доброто отношение — каза той с горчивина. — А аз, идиотът, наистина повярвах, че ти действително искаш да направиш голямо предложение на шефа ни.

Той поклати глава с упрек. Изглежда, бе жестоко обиден, неговата гордост бе засегната.

— Премислих — каза Ласитър. — Може вашият дон Алберто да не се съгласи с моето предложение, а да заповяда да ме измъчват по ужасен начин до смърт. Съжалявам, Марко, но този риск е много висок за мен. Пуснете оръжията си! Хайде, какво чакате! Знаете колко съм бърз. Ще сте мъртви, преди някой от вас да стреля.

Марко държеше револвера си в лявата ръка, понеже в дясната стискаше шишето. С прикрито проклятие той пусна шестзарядния пистолет. Другите последваха примера му. Ласитър кимна доволно.

— А сега бягайте! — заповяда той. — Дотогава, докато вече не ви виждам.

След това смяташе да събере оръжията на бандитите, да се метне на пъстрия си кон и да изчезне. И вече ще внимава много. Втория път няма да успеят да го вкарат в такъв капан.

— Така и така няма да успееш да ни се измъкнеш, Ласитър — изръмжа Марко. — Още не си разбрал с кого си се захванал.

След това той се обърна и тръгна. Другите също се раздвижиха. Ласитър искаше да се метне на седлото. Точно в този момент разбра, че се е зарадвал прекалено рано. Два черни предмета изсвистяха във въздуха. Това бяха нещо като бухалки. Долетяха от две страни. Едновременно с това той вдигна пушката и стреля по фигурите, които се бяха появили зад него в лунната светлина. Единият предмет го засегна по главата, но той би преодолял това, въпреки че беше доста разтърсен от удара. Но вторият го удари така, че пред очите му експлодира море от звезди. Това бе последното, което усети.

Когато се свести, лежеше неподвижно на земята. Така го бяха овързали, че той едва можеше да си движи малкия пръст. Чувстваше се много зле.

Над себе си видя ехидно хилещото се лице на Марко.

— Знаех, че искаш да ме преметнеш, амиго — каза той без всякакъв яд. — Знаеш ли, през цялото време си играех с теб. Исках всъщност да разбера какво ще ми разкажеш. Трябва дори да те похваля. Ти си човек с фантазия. Това повтаряше и Алберто Лафизо. Той бе прозрял, че си голяма заплаха за нас. Утре или вдругиден ще стоиш пред него, амиго. За бога, отсега ми е жал за теб. Ще проклинаш деня, в който си дошъл в Гила Бенд.

И той дори се усмихна по начин, който трябваше да изразява нещо като съчувствие. По това Ласитър разбра, че го чакат ужасни часове.

— Няколко от моите хора през цялото време бяха наблизо — продължи Марко ехидно, — докато ти ми разказваше лъжите си. Наистина добро изпълнение, веднага щях да се вържа, ако моят шеф не ме бе предупредил изрично. Той добре те познава, амиго. Имай ми вяра, нищо не е останало скрито за него. Познава всяка тайна в тази област. Навсякъде има шпиони. А и своите приятели. Да ти издам ли откъде е така добре информиран за теб? Сигурен съм, че няма да се досетиш. Това според теб би било невъзможно.

Той щеше да си умре от смях. У Ласитър се надигна лошо предчувствие. Ставаше му ту студено, ту топло. Френчи! Наистина ли се бе излъгал в нея? Марко се огледа за хората си. Сред тях имаше доста индианци. Те бяха ияки от Сиера и Сонора, познати като извънредно войнствено и жестоко племе. Двама от тях, изглежда, бяха хвърлили тези бойни тояги, които се бяха превърнали в зла участ за Ласитър.

— Отдръпнете се малко назад! — заповяда Марко. — Искам да разговарям на спокойствие с него. Хайде, хайде, омбре!

Мъжете се оттеглиха, докато вече не можеха да чуват.

— Това всъщност е тайна, която знаем само Алеман и аз, най-близките му довереници — обясни Марко не без гордост. — Е, Ласитър? Досещаш се вече, нали?

— Френчи? — изръмжа той озлобено.

— В действителност тя се казва Франка — осветли го Марко. — И тя е от италиански произход като Алберто. Израсли са заедно в Ню Йорк. Франка имаше тази идея как може да се омотае мъж като тебе — той се изхили развеселено. — Първокласна идея, а?

Ласитър стисна зъби. Да му се случи такова нещо! Къде остана иначе сигурният му инстинкт? Ами разсъдъкът му!

Сега, когато знаеше истината, всичко идваше на мястото си. Защо, по дяволите, не бе помислил малко, когато тя му разказа различни неща, които не създаваха една цялостна картина! Защо, защо, защо?

На тази руса вещица се бе удало да приспи неговата бдителност. Бе успяла по най-обикновения начин на този свят, тъй като кой ли мъж в такава ситуация ще си задава неудобни въпроси!

Освен това тя го бе заблудила, че се намира в опасност и се страхува много от Алберто Лафизо. А той, голямото говедо, й бе обещал да преследва Лафизо и да го уличи, за да не може да я заплашва никога. Това животно! Тази проклета вещица!

— Тя ненапразно ти подари тези красиви часове — усмихна се мексиканецът. — Сега трябва да плащаш за това, амиго. Със своя живот. Сега ще ида до Гила Бенд и ще съобщя на Алберто, че съм те хванал. Знаеш ли какво възнамерява да прави с теб? Иска да те обеси насред Гила Бенд. На онова хубаво старо дърво. След това ще се занимае със стареца от Марикопа и малката метиска. Става въпрос за извънредно много пари, амиго.

И след тези думи той изчезна в нощта…