Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (11)

11.

Бившият легионер Алеман бе натрупал много опит по време на своя живот като наемник. Бе участвал в доста ожесточени битки в Африка и Индокитай. След това принадлежеше към елитната войска, която трябваше да защитава поставения на трона в Мексико кайзер Максимилиян…

За първи път Алеман, който преди доста години се бе записал под името Йозеф Хайнрих, бе на страната на губещите. Това за него бе като шок и той се нуждаеше от доста време, за да го преживее.

Той беше на тридесет и пет години, което при неговата опасна професия бе почти изключение, и в последно време мислеше често как да си подсигури за оставащите дни от съществуванието си място под слънцето…

Сега му се предлагаше голям шанс.

Този Абел Карсън без съмнение бе открил златно находище. В едно скривалище под къщата на стария овчар бандитите откриха кожени торбички със злато. От скъпоценния метал имаше още много, бе разбрал междувременно Абел Карсън. Беше издръжлив, това трябваше да му се признае. Издаваше на малки порции тайните си.

Алеман притежаваше много опит, за да се накара да проговори един пленник. Но само с телесни мъчения дебелокожият старец не можеше да се пречупи. Неговото единствено истинско слабо място бе метиската Гила, осиновената му дъщеря. Тя беше най-добрият инструмент за мъчения. Но бруталният Алеман бе разбрал това едва когато за първи път се зае с момичето.

Той я взе със себе си в малката къща и макар че старецът не можеше да види това, което правеше вътре с нея, звуците, които достигаха до ушите му, докато той стоеше завързан безпомощно за едно дърво, му разказваха всичко.

Виковете на Гила събудиха в съзнанието на Абел Карсън най-ужасни предположения и негодниците се наслаждаваха, когато той вътрешно се измъчваше и се извиваше в оковите.

Междувременно Алеман бе излязъл от къщата с жертвата си. Бе разкъсал всичките й дрехи и бе завързал ръцете на гърба й. Той я блъсна пред себе си на слънце и я завърза на една греда на обраслата с бръшлян пристройка, за да могат негодниците да й се наслаждават.

Алеман не й бе причинил мъки. Дори не я бе изнасилил. Това никога не бе негова цел. Той мразеше, когато един мъж паднеше толкова ниско. Освен това самият акт не носеше и най-малкото удовлетворение или чувство на наслада, като не се вземат предвид няколкото кратки секунди след това, които в последствие можеха да предизвикат чувство на отвращение у мъжа.

Алеман не бе причинил на момичето и най-малките телесни болки, но знаеше, че се приближава с бързи стъпки към целта си. Той бе опитен.

Съпротивата на стареца започна да отслабва.

Приятелски усмихвайки се, бандитът се приближи до пленника и спря пред дървото, което служеше като кол на мъченията.

— Остави я на мира, сатана! — изстена Абел Карсън отчаяно. — Заведи я в къщата и я облечи. След това я пусни. Това е единственото, което искам. Не желая тя да бъде още въвличана в тази мръсотия.

— Не мога да я пусна — каза Алеман. — Тя ще ни предаде. Това би било много голям риск за мен. Тя ще отиде при Френчи и Алберто и скоро всичките им партньори ще увиснат на шията ми. Все още доста са останали. Ако момичето ги доведе тук, то с един удар мога да погреба мечтите си.

Абел Карсън изглеждаше отчайващо зле. Бандитите го бяха били с камшик, докато дрехите му се превърнаха в дрипи, но жестокостите не можаха да сломят волята му за съпротива, докато Алеман не се зае с момичето. Това бе най-лошото мъчение за Карсън.

— Трябва да съм сигурен, че Гила вече не е във ваша власт — простена той. Глад разкъсваше червата му, но още повече го измъчваше жаждата, която го докарваше до ръба на лудостта. Беше му толкова лошо, че той не виждаше ясно мъчителя си.

— За теб всичко ще бъде нормално, ако се съгласиш — каза Алеман безпощадно. — След като изкопаем находището, ще освободя и двама ви. Дори ще ви дам част от златото, за да може да живеете безгрижно за в бъдеще. Това мога да го потвърдя писмено. Дори ще се закълна. Помисли, старче. Това е единственият ви шанс да се измъкнете по живо по здраво. Единственият недостатък за вас ще бъде, че за известно време ще трябва да сте наши пленници. Няколко месеца или дори няколко години. Зависи от това, колко е богато находището. Ще наема работна ръка от Мексико, за да може всичко да върви възможно най-бързо. Вие двамата ще живеете напълно спокойно в нашия лагер. За това аз гарантирам. Какво искаш повече, Карсън? Най-после трябва да отстъпиш заради Гила. Ти носиш отговорността за нея. Това е едно морално задължение, скъпи мой.

Той усети как и последната съпротива рухна, а и старецът разбра, че не му остава друг избор. Само ако се съгласи, можеше да направи все още нещо за Гила. Той кимна безсилно.

— Съгласен съм — изшептя той с мъка.

След това почувства как съзнанието го напуска. Успя все пак да чуе, че в далечината прозвуча конски тропот. Но може би това бе само заблуда на сетивата?

Преди да загуби съзнание, Абел Карсън бе чул правилно. В долината се появи групичка от петнадесет ездачи. Алеман веднага издаде строги заповеди. Това той бе научил в походите, в които бе участвал. Щом се заеме дадена позиция, тя трябва да се подсигури против нападение по възможно най-бързия начин. Бандитите веднага заеха позициите си. Те така добре бяха разпределени, че тук би си счупил зъбите и далеч по-силен противник.

Алеман се усмихна зловещо, когато позна Марко Гутиерес, който яздеше начело на групата.

Този негодник бе надушил плячката. Веднага се появи старото чувство на съперничество, което властваше отдавна между двамата.

— Кучи син! — изръмжа Алеман и се прицели в Марко през един от малките прозорци на каменната къща. — Надушил си значи плячка. Искаш и ти да си отрежеш сочно парче от моето печено. Но аз ще ти го пресоля както трябва.

Хората му чакаха по позициите си заповедта за стрелба. Такива ситуации Алеман почти всекидневно бе упражнявал с привържениците си. Той ги бе избрал внимателно, всеки един му бе верен до смърт.

Бившият легионер бе знаел винаги, че един ден вътре в бандата ще се стигне до премерване на силите. Хората на Алеман можеха да пометат конниците с един залп. Той трябваше да даде само съответната заповед, но изчакваше. Искаше първо да разбере какво бе накарало Марко да го последва в Марикопа. Трябва да са се случили неща, които са от голяма важност за плановете на Алеман.

Ездачите се приближиха и спряха конете си. Те гледаха с блеснали, пълни с похот очи голото момиче, завързано на носещата греда на пристройката.

— Хей, Алеман — извика Марко и се усмихна. — Къде си? Дойдох с важни новини. Знаех си, че ще те намеря тук някъде в тези планини.

— Как успя да ме откриеш, Марко?

— Срещнахме двама мирни апачи. Дадох на всеки по десет долара и те след това ни доведоха тук.

— За някакви мизерни двадесет долара? — попита Алеман смаяно и се ядоса, че не бе ги убил. Но за съжаление не се бе сетил, че апачите в този район вече от доста години нямат войнствени намерения. Те искаха само да живеят в мир и да бъдат оставени на спокойствие в планинския си резерват. Тъй като бяха доста бедни, с удоволствие припечелваха няколко долара като водачи.

За мизерни двадесет долара! Това страшно ядоса Алеман. Трябваше сам да се сети.

Той не можеше да знае, че двамата мирни индианци неслучайно бяха пресекли пътя на ездачите на Марко Гутиерес.

Съгледвачите на чирикауайиа и на апачите от Уайт Маунтийн бяха съобщили какво се бе случило с техния приятел Карсън и момичето. По-младите войни искаха да се притекат на помощ, но съветът на старейшините реши друго. Техният стар приятел Абел достатъчно често ги бе заклевал да запазят спокойствие, ако се стигне до разправии между него и други бели. Той в никакъв случай не искаше те да предизвикат нова война, тъй като много от белите бяха подли и лъжливи и щяха да представят всичко по друг начин, а не както бе в действителност. И тогава армията щеше да настъпи и да направи нещастието на индианците непоправимо.

Съветът на старейшините спази обещанието, което бяха дали на стария си приятел Абел.

— Белите престъпници скоро ще се избият един друг — каза Уайт Клод, шаманът, и сега по всичко изглеждаше, че той ще има право с предсказанието си.

И Гила се досещаше смътно защо тази орда бандити бе доведена от индианците тук. Тя отново започна да се надява на спасение. Усещаше, че между двете групи скоро трябва да се стигне до борба.

Златото ги привличаше и ги превръщаше в животни, които взаимно се разкъсваха. Тя бе затворила очи, понеже не можеше да понася похотливите погледи на негодниците. Чу как предводителите продължиха да разговарят. Тонът беше враждебен.

— И защо дойде? — попита Алеман. — Ти трябваше да си на юг и да си нащрек, в случай че Ласитър се опита да напусне Гила Бенд.

— Това и направих — каза Марко. — Бях вече го хванал. След това отидох до Гила Бенд, за да съобщя на Алберто. За първи път се скарахме. Ставаше въпрос за Франка. Когато се върнах при хората си, Ласитър не беше вече там. Въпреки че бе внимателно пазен, по необясним начин му се е удало да избяга. След това се стигна до още по-голяма кавга между мен и Алберто. Помислих си, че той трябва да върви по дяволите. Би било по-добре, ако ние сега се съюзим, Алеман. Старият разкри ли вече тайната си? Ако все още мълчи, най-добре ще е да ме заведеш при него. Знам как дори парче скала може да проговори.

— Вече не е нужно. Той проговори.

— Значи всичко е наред — засмя се Марко.

— Така ли?

— Ние естествено ще делим — каза Марко самоуверено.

— Сигурен ли си?

— Не ти остава друг избор, Алеман. Само заедно ще сме достатъчно силни, за да се наложим тук. Доста трудности ни чакат все още.

— В това съм убеден — каза Алеман. Леденият му глас би трябвало всъщност да предупреди Марко.

— Ние, в края на краищата, винаги сме се разбирали добре — засмя се Марко. — Знаех си, че си приятел, на когото мога да разчитам.

— Да, амиго — изръмжа Алеман и след това изстреля първия куршум от уинчестъра си.

Марко бе улучен точно. Беше интересно да се види как той се задържа прав още една или две секунди на седлото. Но никой не се интересуваше от това.

Изстрелът на Алеман бе сигнал на нападение за неговите хора и върху бандитите на Марко се изсипа градушка от куршуми. Те се защитаваха отчаяно, дори успяха да свалят няколко от хората на Алеман. Но след това над долината се установи тишината на смъртта.

Алеман се усмихна цинично. Той знаеше, че накрая ще останат само няколко, с които да дели плячката. Най-добре би било, ако след всичко остане само един: Алеман!