Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (3)

3.

Черепът на Ласитър също бе изпълнен от тъпо бучене, когато той бавно дойде на себе си. Забеляза, че е по гръб и че се намира в средата на сравнително гъст шубрак, през който се процеждаше малко лунна светлина. До себе си видя да клечи масивната фигура на Бърт Олсън. През клоните тънък лъч лунна светлина падаше на лицето му. Той се бе вторачил някак отвлечено пред себе си. Миришеше силно на евтино питие. Юначагата тъкмо вдигаше шишето и отпи, мляскайки, след това се оригна доволно. Като че ли не забеляза, че пленникът му се е свестил. Ласитър кротуваше. Раздвижи предпазливо китки и разбра, че бяха вързани. Разбира се, Олсън му бе извил ръцете зад гърба, за да не направи някоя глупост. Въпреки това Ласитър скоро разбра, че не е съвсем без шансове, както си мислеше Олсън. Този тип въобще не разбираше от здраво връзване. С върховете на пръстите си Ласитър докосваше възела и ако се напрегнеше, можеше да му се удаде да го развърже. Човек само трябва да има нужното търпение и сръчност.

Постепенно Олсън стана нетърпелив. Той хвана и разтърси Ласитър. След това доближи шишето до устните на жертвата си. Привидно несъзнателно Ласитър преглътна и тогава го обхвана кашлица, инсценирана от самия него. Горната част на тялото му се изправи и Олсън не заподозря нищо, когато Ласитър вече беше седнал, все още разтърсван от тази кашлица. Така негодникът не можеше да забележи, че той се занимава усилено с проклетия възел.

— Най-сетне — изръмжа Олсън, когато кашлицата се успокои. — Мислех вече, че въобще няма да се събудиш.

— Какво искаш от мен? — попита Ласитър с нарочно отпаднал глас, като държеше главата си унизено отпусната. — Защо не ме предаде на твоя бос? Мисля, че тук сме извън града. Или се лъжа?

— С Ал нямам вече нищо общо — каза Олсън намръщено. — Това е благодарение на теб, животно. Но ти ще платиш за това. Откраднал си ми и хилядата долара, които взех за метиската. Сега ще платиш, Ласитър. С лихвите, а те при мен са много солени.

Ласитър беше хванал края на въжето между палеца и показалеца си. Той изкриви лице като че от болка, но всъщност беше от напрежение.

— Ал ти е шеф?

— Да, по дяволите! Алберто Лафизо е цялото му име. Той е проклет италианец. Ако някой при него направи грешка, трябва да плаща. Понякога дори с живота си. Сигурен съм, че и мен ме очакваше една такава екзекуция по италиански. Много е тържествено, казвам ти. Като в църква при погребение, със свещи и всичко останало. Обличат те в куртка от чувал. И тогава имаш право да коленичиш, да изповядаш греховете си и да съжаляваш. Присъства и фалшив свещеник. Наричат го дон Неро. Той също е облечен в нещо такова черно и на гърдите му виси кръст. Е, ти сигурно знаеш тези работи, Ласитър. Но дон Неро, казвам ти, е наистина фалшиво псе. Най-често обикаля като шпионин на Лафизо околността и изпява къде какво може да се вземе. Под расото му висят два пистолета, с които е дяволски бърз. Преди всичко никой не си мисли нещо лошо, когато ръцете му са под расото. И след това изведнъж „пенг“! И ти си на път за ада. Освен това е и палач. Първо успокоява бедния грешник, след това му осигурява входния билет за отвъдния свят. С куршум, нож, сабя или въже. Всеки път екзекуцията се решава предварително. За това отговаря Ал. Той е съдията. Разбираш ли сега, Ласитър, защо се оттеглих?

— Сигурен ли си, че ще бъдеш осъден на смърт, само защото си претърпял едно поражение? — направи се на учуден Ласитър. — И при най-добро желание не мога да повярвам.

— Обаче е така — изръмжа Олсън недружелюбно. — А сега искам да зная къде скри всичките долари. След като ги имам, ще те пусна. Ще забравя, че си страхлив, коварен кучи син, който ме удари изотзад. С това сметката ще е уредена.

Ласитър отново изкриви лице от напрежение, най-накрая хвана добре края на въжето и го задърпа, доколкото това бе възможно, с върховете на палеца и показалеца. Дано да успее. Напрежението от неизвестността опъваше нервите му.

— Това са две хиляди долара — изстена той. — Ако ти дам половината, пак ще имаш достатъчно.

— Искам всичко.

— Иначе?

— Ще ти прережа гърлото! — и той вече държеше в лапата си един дълъг нож.

— Ако умра, няма да получиш нищо — каза Ласитър спокойно. — На твое място бих си помислил добре.

В очите на брадатия исполин той видя желание да убива. Явно съвсем не мислеше да го остави жив. Щом получи парите, ще го пречука и ще изчезне. С двете хиляди долара, които Ласитър привидно имаше, можеше да си устрои добър живот. Всъщност той вече нямаше в себе си толкова пари, но Олсън все още не знаеше. Освен това така бе обзет от тази идея, че вярваше твърдо в нея.

— Няма какво да се умува — изръмжа Олсън. — Или ще получа всичките пари, или ти ще умреш. Всичките пари!

— По дяволите! — извика Ласитър, напрегнат от последния отчаян опит най-после да развърже проклетия възел. — Не би направил това с мен…

И в същия момент той успя. Ръцете му бяха свободни. Но най-голямото препятствие беше пред него. Това бе Олсън, мъж като мечка, който, освен силата си, притежаваше и оръжие, с което без усилие можеше да победи противника си. Освен това Ласитър не знаеше доколко ще му се подчиняват мускулите. Все още не чувстваше добре дясната си ръка. Беше под въпрос дали можеше да я използва напълно. Но той трябваше да рискува, трябваше да постави всичко на една карта. Иначе бе загубен.

— Нямаш друг избор — каза Олсън. — Нима твоят живот не ти е по-скъп от някакви си мизерни две хиляди долара?

Ласитър се престори, че премисля още веднъж. Олсън го наблюдаваше нетърпеливо. Най-накрая Големият мъж кимна примирено.

— Е, добре, Олсън. Всъщност не ми остава друго.

Бандитът се захили триумфално.

— Е, най-накрая. Знаех си. Къде си ги скрил? Искам да свършим колкото е възможно по-скоро — той се надигна. — Трябва ли дълго да вървим?

— Около половин миля.

— Тогава да тръгваме.

— Трябва да ми помогнеш да стана. Сам няма да се справя.

— А, вярно — изръмжа исполинът. — Въобще не мислех вече за това.

Той хвана Ласитър и без усилие го вдигна. За секунда бяха съвсем близо един до друг. Мирисът на спирт навлезе неприятно в носа на Ласитър. Той вдигна коляно и уцели точно мястото, което си бе избрал. Олсън се сви несъзнателно и притисна двете си ръце към удареното. Глухо изохкване се откъсна от широкия му гръден кош. Ласитър веднага удари пак. Сви длани в двоен юмрук и уцели Олсън в тила. Този удар би извадил и бик от равновесие. При Олсън той обаче освободи нова енергия и почти го накара да забрави другата болка. Бандитът се намираше в състояние на безпаметна ярост. Той издаде звук, в който нямаше нищо човешко, и премина в нападение. Беше като експлозия на динамит. С наведена глава, като разярен бик, той се хвърли към тялото на Ласитър, като че ли искаше да го набучи на несъществуващи рога. А Ласитър още не беше достатъчно подвижен, за да избегне този шаран. Той беше отхвърлен назад и се залюля. Закачи крака си в някакъв корен, загуби равновесие, падна лошо по гръб и вече виждаше исполина, появяващ се като някакво чудовище от страната на сенките. Ръмжейки, той се хвърли към жертвата си и сякаш Ласитър всеки момент щеше да бъде затиснат от огромното му тяло. Той обаче сви крака и го посрещна с удар в корема. Беше такъв сблъсък, че и двамата мъже изстенаха. Но Олсън отстъпи само за кратко време. Той отново се подготвяше за нападение. Уверен в своята сила, за него нямаше съмнение, че противникът му няма да може дълго да се противопоставя. Ласитър знаеше сам, че шансовете му бяха лоши. Всичко висеше на тънкия конец на надеждата. Той мобилизира силите си и се претърколи настрани, когато бандитът се спусна като хищна птица към него. Олсън не можеше да спре вече своето нападение. Беше набрал много инерция. Той се строполи до Ласитър, който се изправи по-бързо от него на крака. Наблизо бяха оръжията му и той се спусна към тях. Искаше да приключи колкото е възможно по-бързо, а това можеше да стане само с револвер или пушка. За съжаление обаче бе подценил своя привидно тромав противник. Олсън също бе на крака, последва Ласитър и го хвана в последния миг, когато той искаше да вдигне пушката.

— Ще те размажа, плъх такъв! — извика Олсън. — Престани! Няма никакъв смисъл.

Беше ясно, че той искаше да хване Ласитър жив. Ставаше въпрос все пак за цяло състояние. Но Големият мъж и не мислеше да се предава, въпреки че шансовете му бяха лоши. Той се хвърли напред и по този начин повлече със себе си Олсън, който го беше обхванал изотзад като с пипала на октопод, въпреки че като всеки нормален човек притежаваше само две ръце. При падането си Ласитър изненадващо се завъртя около себе си. Олсън не беше подготвен за тази реакция и неволно разхлаби захвата. Най-после Ласитър успя да глътне малко въздух. От разгорещеността на схватката парализата на дясната му ръка бе преминала. В същия момент той почувства, че би могъл да победи този силен като мечка мъж, макар че в началото нямаше изгледи за това, тъй като отново бе възвърнал донякъде силите си. Сега бързината бе неговото предимство. Той се освободи от противника си и мигновено скочи на крака. Олсън също се изправи с мъка. Размаха с яростно ръмжене могъщите си юмруци. Издаваше многократно триумфиращ рев в моментите, когато изглеждаше, че ще уцели неизбежно Ласитър в главата — но противникът му всеки път отскачаше като сянка. Брадатият негодник почувства, че на тази необикновена бързина не може да противопостави нищо. Това го направи не само по-несигурен, но и още по-разярен, отколкото беше. Той получаваше все повече силни удари. Ласитър разбра, че областта между гърдите и стомаха е слабото място на Олсън. Там можеше постепенно да го изтощи и омаломощи. Олсън все повече бе обхванат от паника. Изведнъж той се усети, че бе въоръжен, докато противникът му нямаше дори и кама. Тогава в ръката му се появи един доста дълъг нож. Той замахна към лявото рамо на Ласитър. Не искаше да го убива, а да го нарани, за да го обезсили, и той да не може да се отбранява. Ласитър видя острието да се стрелва към него като глава на отровна змия. Той сякаш нямаше да може да избегне този удар. Олсън изкрещя диво и победоносно. Но Ласитър реагира съвсем не така, както очакваше противникът му. Той не отстъпи назад, а се хвърли напред, сякаш нарочно искаше да се наниже на блестящото острие. При това приложи трик, който Олсън не познаваше. С две ръце хвана китката на противника си и се завъртя мълниеносно. Той почувства как Олсън се сблъска с него. В същия момент Ласитър се наведе остро напред, коленичи и прехвърли през себе си тежкото му тяло. Олсън се строполи между храстите. Дървото се строши от теглото му. Ласитър не можа да различи добре какво бе станало. Той искаше да продължи с нова сила и грабна уинчестъра си, за да държи с него в шах противника си и да сложи край на безсмисленото сбиване. Приближи се внимателно до Олсън, който лежеше неподвижно по корем. Ласитър допря дулото на уинчестъра в гърба му.

— Никакви номера, Олсън! Вече си мой!

Но не получи отговор. Негодникът не помръдваше. Изглежда, че вече и не дишаше. Въпреки това Ласитър беше нащрек. Той изчака, за да се увери. След това обърна Олсън по гръб. Собственият му нож се бе забил до дръжката в гърдите му. Ласитър вдигна рамене. За това бандитът можеше да се сърди само на себе си. Грешката му беше, че се бе чувствал прекалено сигурен. За Големия мъж бе време да се върне отново в леговището на лъва. В Гила Бенд сигурно все още търсеха Олсън, тъй като Лафизо искаше от него отчет. Дали наистина бе вярно това, което разказа Олсън? Дали този Ал Лафизо бе въвел такъв жесток ред в бандата?

Ласитър обаче знаеше едно със сигурност: това бе една от най-опасните задачи, пред които се бе изправял. Но може би още тази нощ ще настъпи развръзката в случай, че му се удаде да залови Ал Лафизо, боса на лешоядите от Гила Бенд.