Цончо Родев
Тътени (94)

7

— Силдаров! — извика някой отдире му.

Изненадан да чуе името си в стана на московците, Бяно се извърна. Обърнаха глава и двамата солдати, дето го придружаваха, па изпънаха снаги и сториха крачка назад. Онзи, който го бе повикал и сега приближаваше към него, беше трийсетинагодишен мъж, хубавеляк, светъл и дълголик, с червеникаво-руси коси; Бяно дип не разпознаваше пагоните, но все пак разбра, че човекът е офицер, „забитин“, и то от по-главните.

— Кой си ти? — попита офицерът на български, когато приближи. Гласът му трепереше от нескривано вълнение. — Манол ли си или Бяно?

— Бяно.

— Какво има на лицето ти?

Бяно свали кърпата, която притискаше на бузата си. Една прясна рана, дълга около половин педя, се проточваше малко над ръба на челюстта му.

— Нож?

— Не, куршум. Одраскаха ме турчолята…

Искаше му се да каже нещо свойско, име да назове, но не знаеше какво. Другият, изглежда, го разбра, защото се представи:

— Името ми е Корзухин. Роман Алексеевич Корзухин. Но можеш да ми казваш… „твоя милост“.

— Най-предните турски стражи ме погнаха с куршуми, твоя милост. И един ме парна така през бузата. Ама… — Бяно тромаво се прехвърли от крак на крак. — Учудих се, твоя милост, че ме знаеш…

— Познавам те от брат ти — обясни офицерът. — Разказвал ми е за тебе, за цялото ви семейство. Познах в тебе лицето на брат ти.

— Виж го ти Манол! Мислехме го, че е станал хайдутин, пък той…

— Не Манол — глухо произнесе Корзухин. — Васил. Остави, после ще ти обясня всичко.

Бяно обаче не го остави:

— Васил? — извика той. — Мигар братчето ми е при вас?

— Беше при нас. — Офицерът заби поглед в земята. — Преди една неделя турците го убиха. Убиха го подло и безчестно, ала Васил падна като истински воин, храбро и с презрение към смъртта. — Той махна с ръка. — Остави, Бяно. После ще научиш всичко. Ще отидем и да се поклоним на гроба на Васил. — И сякаш, за да избегне нов въпрос, побърза да се обърне към двамата войници. — Къде водите българина?

— В щаба на дивизията, ваше превъзходителство.

— И така, с щикове в ръце?

— Заповядано ни е, докато го предадем в щаба, да се отнасяме с него като с пленник.

— Кой ви заповяда?

Обясниха му. Бяха от един полк на 5 пехотна дивизия, на генерал-лейтенант Сулима, която, както дивизията на княз Любомирски, се числеше към корпуса на граф Пален.

— Познавате ли ме? — попита офицерът.

— Как да не ви познаваме, ваше превъзходителство! — в един глас викнаха солдатите. — Има ли човек в корпуса да не познава подполковник Корзухин? Ами че нали при Кюлевча вие ни поведохте в…

— Добре, добре — прекъсна ги той. — Щом ме познавате, върнете се при полковник Прозуменшчиков и кажете на кого сте предали българина.

Двамата солдати се смутиха, объркаха се.

— Заповядано ни беше да го отведем незабавно в щаба, ваше превъзходителство. Човекът казал, че има да съобщи важни сведения за турците…

— Хайде, хайде — ласкаво ги смъмра Корзухин. — В щаба ще го заведа аз, но по-напред ще се отбия с него в лазарета. Вървете и не се безпокойте, Прозуменшчиков няма да ви се сърди. — И докато войниците му отдаваха почест, каза пак на български: — Да вървим, Бяно.

* * *

В щаба на дивизията се случи генерал-майор Герман, началник-щаба на корпуса. След като изслуша разказа на Бяно и дълго изучава разгънатата върху набързо скованата маса карта, обърна се на френски към Корзухин:

— Гарантирате ли, господин подполковник, за сведенията на този човек? Виждате ли, те са от изключителна важност…

— Гарантирам за него като за себе си. Той може да е сбъркал в числеността на войските или в броя на оръдията — в края на краищата тези неща се преценяват трудно дори от опитен офицер, но за добросъвестността му отговарям с главата си.

Както беше надвесен над картата, генерал Герман извърна лице и го стрелна с поглед.

— Не рискувате ли твърде лекомислено главата си? Сам казахте, че днес го срещате за пръв път…

— Но познавам семейството му, ваше превъзходителство. Той е брат на моя деншчик, който преди една седмица загина като наш, руски парламентьор. Братът на моя деншчик не може да е турски шпионин.

— Добре, добре — прекъсна го генерал Герман, усетил, че Корзухин е прекалено чувствителен, когато се говори за това българско семейство. — Щом можем да му гласуваме доверие, неговите сведения ще ни обяснят много неща, които досега ни изглеждаха просто тайнствени. Съгласете се, че звучи просто невероятно Халил паша да се е измъкнал от Шумен с десет хиляди души и това да е останало незабелязано за Красовски…

Този път княз Любомирски изпревари възражението на Корзухин:

— Позволявам си да ви припомня, че Красовски разполага само с някакви си петнадесет хиляди щика. И с тях сключва пръстен с обща дължина…

— Добре, добре — не дочака края на съображенията му Герман. — Щом вярвате на българина, толкова по-добре — тайнственостите ще престанат да бъдат тайнствености. Заповядайте, господа. Елате и вие, подполковник. Ето, ние сме тук, в Карнобат — той показа с пръст на картата. — Тук е Ямбол, а тук — Сливен е добре, господа. На 18 юли ние изпратихме към Ямбол генерал-майор Шереметев с неговите казаци. Но Шереметев се натъкна на силни турски части, по негово впечатление около 18,000 души, и се принуди да се върне. Три дни по-късно ние го изпратихме повторно нататък, този път начело на значителна войска. И какво, мислите, стана? На 22-ри Шереметев е завладял този стратегически важен град, без да гръмне пушка. Местното население не е могло да даде никакви сведения. Става дума за християнското население, защото турското въобще отказвало да говори. Казаците не успели да разузнаят нищо, въпреки старанието си. Е, господа? Как бихте погледнали вие на всичко това?

Беше в същност чисто риторичен въпрос. Хората от щаба замълчаха угодливо, ала Корзухин прекъсна прекалено прямо, за да бъде прекалено благовъзпитано, ораторските прийоми на началник-щаба на корпуса:

— Лично на мен ми се вижда излишно да гадаем оттук нататък, ваше превъзходителство. Защото българинът Бяно Силдаров е пролял кръвта си именно за да ни избави от гадаенето.^[1]

Генерал-майор Герман направи гримаса на недоволство — беше чувал добри думи за този подполковник, пък виж, той се държи просто като слон във фарфоров магазин, както е думата.

— Добре — каза кисело. — Но да повторим още веднъж. Моля, превеждайте, подполковник.

Разпитът се повтори и този път беше кръстосан, защото в него се включиха всички присъствуващи. Бяно не се обърка, нито веднъж не изпадна в противоречие — каквото знаеше, той го знаеше твърдо, а за останалото отговаряше простичко: „Не знам“ или „Нямаме сведения“.

Предаден накратко, разказът му, след като вместо встъпление запознаваше русите със съществуващото в Сливен Братство, съдържаше следното: на 14 юли Халил паша, идвайки от Шумен, преминал през Сливен начело на десетхилядна войска и продължил към Ямбол; на 18 юли се разчуло, че заедно с другите войски, разположени в Ямбол, пашата отблъснал силна московска войска; на 20-и вечерта в Сливен пристигнала от Ямбол многобройна турска конница, можело да има до четири хиляди души; членовете на Братството успели да напият неколцина от тези конници и от тях научили, че — неизвестно защо — Халил паша безшумно извел войската си от Ямбол и я разделил, като пешаците проводил към Одрин, а конниците довел в Сливен, където те се съединили с пешаците на Ибрахим паша и башибозука на Хюсеин Кьосе бей; общ началник станал Халил паша.

— Не е глупаво, никак не е глупаво, дявол да го вземе — обади се генерал княз Любомирски. — Този Халил паша е достоен ученик на везира Решид Мехмед. Разбирате ме, нали? — Той също показа на картата. — Естественото, което се очаква от нас, е като заобиколим тази планина с непроизносимото име — князът говореше за Бакаджиците, — да се спуснем по течението на Тунджа към Адрианопол. И щом обърнем лице на юг, конницата от Сливен ще ни удари в тил…

— … а откъм Адрианопол ще ни посрещне пехота, сама по себе си по-многобройна от нас — завърши вместо него един от щабните.

— Няма да сме по-добре и ако останем в Ямбол — загрижено рече генерал Герман. — Одрин от юг и Сливен от север — ами че това е чиста проба да си между чука и наковалнята. — Той се изправи. — Отивам да доложа на граф Пален. Но мисля, че при тази ситуация решението не може да произлезе от него. По всяка вероятност ще трябва да докладваме най-горе, лично на главнокомандуващия.

И с тези думи напусна палатката, в която се помещаваше щабът на княз Любомирски. Корзухин поиска разрешение и двамата с Бяно също излязоха. Имаха да си говорят за толкова много неща…

* * *

Върху дъсчица, прикована на кръста, Корзухни бе написал с черна боя: „Васил Георгиевич Силдаров, + 16 юли 1829“, а горе бе закачил един кивер на прапоршчик — малък спомен за последното желание на покойника. Сега двамата с Бяно по един и същ начин коленичиха от двете страни на гроба, по един и същ начин шепнеха молитвите си, един и същ православен кръст направиха, преди да станат на крака. А като тръгнаха назад, където един вестовой държеше конете за поводите им, Роман Алексеевич непринудено прегърна раменете на Бяно.

— Никому не пожелавам онова, което се случи на тебе. Да си смятал своя брат за мъртъв, пък той да е бил жив, а когато го откриеш, той преди седмица да…

Бяно въздъхна и произнесе тихо:

— Има една хубава турска поговорка: „Аллахън хикмети бюйюктюр; кимсе билмез сонуну — кадер не исе, о олур.“ Ще рече: „Божата тайна е велика; никой не знае края — каквото е писано, то става.“

Корзухин вървеше, вдълбочен в себе си. Разсъждаваше и върху поговорката, и за това, че я чу от Бяно.

— Учудва ме — призна, — че тук, пред гроба на брат си, си припомни турска поговорка.

— Защо? — недоумя Бяно. — Турците са старо племе и като са господарували дълго време, научили са се да гледат мъдро на света и на хората.

Руснакът отново се замисли. Приликата между Васил и Бяно беше само външна — в чертите на лицето, в тялото, донякъде в походката, но в сърцето се различаваха напълно.

— Васил не признаваше нищичко добро на турците — каза. — Мразеше ги и не си позволяваше нито педя настрана от тази омраза.

— Бил е, значи, като Манол — поклати глава Бяно. — А не може да се живее само с омраза. Да плуваш непрекъснато в злъч, пък била тя и твоя собствена, рано или късно ще се удавиш в нея. — Той помълча. — Трябва животът му по чужбината да го е направил такъв. Като тръгваше с хаджи Михал, беше като всяко друго петнайсетгодишно момче…

— Петнайсетгодишен ли е тръгнал? — изненада се офицерът. — Че той е бил само на двайсет и три, а аз все го мислех мой връстник, на двайсет и осем… Какво излиза? Животът му…

Не довърши, но Бяно го разбра.

Стигнаха до конете, метнаха се на седлата и потеглиха един до друг; вестовоят ги следваше малко по-назад.

— Дали можеш да яздиш малко по-бързичко? — попита Корзухин. — Но кажи, ако се умориш. — И се извини: — Ще бъде серсемлик — така рече русинът: „серсемлик“, — ако се приберем в Айтос, а началството вече е отпрашило към Карнобат.

За малко, но все пак не се случи — влязоха в Айтос точно когато свитата и щабът се товареха на кабриолетите и яхваха конете. Корзухин сметна за благоразумно да се мерне пред очите на началството, но за зла слука попадна на самия граф Дибич. И нещо повече: Дибич го повика.

— Не знаех, че сте тук, подполковник. Пред ново голямо сражение сме. Това, вярвам, ви радва.

— Радва ме, ваше високопревъзходителство. Защото ако бог отново бъде благосклонен към нашето оръжие, ще дарим свободата на нови братя по род и вяра.

Думите за свободата и братята не бяха по вкуса на графа, обещаваха му продължение на онзи разговор между двамата пред Шумен, от който той пазеше по-скоро неприятен спомен. И предпочете да забележи само първата част от изречението на подполковника.

— Дано бог да е благосклонен — каза. — Защото ако това мрачно време ни донесе седмица дъждове…

— Не, ваше високопревъзходителство, ще имаме хубаво време.

— От какво съдите, подполковник?

— Сутринта по тревата имаше много роса. Вижте и комарите, събрали са се на рояци. Това са все белези на настъпващо хубаво време.

— Откъде тези познания? — учуди се граф Дибич. Не знаех, че в нашите военни академии са въвели метеорологията като дисциплина…

— Съществуват и други академии, ваше високопревъзходителство. Който подобно на мене прекара осем месеца сред българите, не само ще обикне народа и отечеството им, но и ще се научи да познава времето над тяхната земя.

Разговорът пак се извъртя по начин, неугоден за графа, та той махна неопределено ръка и го прекъсна.

На Корзухин не беше приятно да се движи сред кавалкадата на „пажовете и креатурите“, та взе позволение от генерал Герман и с Бяно и с охрана от двама души препусна напред. И пристигнаха в Карнобат повече от два часа преди „голямото началство“.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита Корзухин.

— Ще се върна в Сливен, твоя…

— Не ме наричай с това глупаво „твоя милост“!

— Но нали… Нали сам?…

— Казах го само така. Василий ме наричаше „твоя милост“, та… Можеш да ми казваш само Роман. И без това си по-стар, от мене, редно е аз да се обръщам почтително към тебе, не обратното. — Бяно не каза нищо, та не се разбра дали възприема новото в техните отношения. — Защо не останеш с мене, с войската? Сигурен съм, че ще разбием Халил паша и ще влезем в Сливен. Ще бъде по-безопасно…

— Предпочитам да те посрещна там. В Сливен са семейството, приятелите ми… Да, има люде в Сливен, за които моето завръщане е необходимо.

— На хората от Братството кажи, че трябва да стоите мирни. Слаби сте, за да ни окажете някаква помощ в сражението и напразно ще пожертвувате живота си. Постарайте се да останете живи — това ще е по-полезно и за вас, и за нас. — Русинът помълча. — Кога смяташ да потеглиш?

— Още сега. През нощта по-лесно ще се промъкна…

Тръгнаха към предните постове. Пътем се нахраниха в полка на Прозуменшчиков и взеха торбичка с храна — най-добрите лакомства, които се намериха в складовете на полка — за Бяно. И когато лятната нощ изпълзя из дебрите на Балкана и се разля над равнината, Корзухин каза:

— Ти загуби своя брат, Бяно, а аз човека, комуто многократно дължах живота си и го обичах повече от брат. Имайте ме за брат и вие, и ти, и Манол, и Трънка…

Бяно обладаваше силата на мечка, но при тези думи се изчерви като момиче. И в отговор рече:

— Ние сме прости хора, не ти подхождаме, ала къщата на Георги Силдаря ще бъде бащин покрив и за тебе. Мястото на Ваисилчо ще бъде винаги твое. — И с усилие завърши с думата: — Побратиме…

* * *

Връщането в Сливен се оказа много по-лесно и премина почти без премеждия. Летният ден бе вече щедро плиснал светлината си, когато Бяно, придавайки си вид на човек, излязъл за малко до лозята, стигна до бащиния си дом. Портата беше отключена и той влезе. Отсреща, седнала на трикрако столче на хаета с люлката до себе си, беше Яна; личеше — дълго се бе взирала към портата…

Тя се втурна към него, притисна до гърдите му разриданото си лице. Той несръчно-ласкаво избърса, бузите й. И се засмя:

— Казвах ли ти аз, че скоро-скоро ще се върна!…

Подаде й торбата си (той не бе вкусил нито хапка от чудесиите, с които го обдари онзи руски големец; не че не бе огладнял, но ги бе запазил за в къщи) и понечи да изтича към хаета, откъдето се носеше плачът на малкия Боян. Но Яна му подхвърли с глас, зад който прозираше някаква тайна:

— Надникни и в херодаята…

Любопитството накара Бяно да свърне първо по стъпалата надолу.

И там, в херодаята, в миналото давала убежище на Алтънлъ Стоян войвода и на много още прославени хайдути, насреща му, засмян до уши, се изстъпи Мавроди, а зад рамото му надничаше… хаджи Иван Селимински…