Цончо Родев
Тътени (21)

3

Наближаваше Димитровден, а заедно с него и времето, когато се разпущат хайдушките дружини. Тъй беше то от памтивека, тъй щеше да бъде и занапред. За това мислеше този следобед Кара Танас, докато лежеше край изворчето на Русева нива^[1]. За това и за много други неща — как ще раздели натрупаната ягма между момчетата; накъде да хване сетне за зимуване, дали пак към Варна или този път да се отправи на юг и в Цариград да се приюти; на едно място ли да скрие оръжието или да направят няколко скривалища… И още нещо премисляше Кара Танас: за кой ли път Димитровден щеше да го свари в планината…

Такива неща занимаваха ума на войводата в този октомврийски ден, когато до него застана Никола, хайдутин в дружината още от раздялата с Индже Стоян. Кара Танас се понадигна и с привично движение попипа силяха си — такъв е животът на хайдутина, че изисква оръжието винаги да е готово…

Никола разбра въпросителния му поглед и отговори:

— Чешит някакъв иде насам, войводо, тъй донесоха съгледниците. С брада и попско расо, но расото му запършено до кръста и без калимавка, гологлав върви човекът. И не само върви, ами и шум, вдига до бога — на листо свири, с тояга бие по дънерите и пее, че се къса, Кара Събевата^[2]. Нали я знаеш: „Ходил е Събо, Събе ле, три годин млад байрактарин, шест годин стара войвода…“

— Ще рече, не се мъчи да се промъкне тайно, а нарочно обажда за себе си. Кой го знае, такъв човек може асъл нас да дири, на нас знак да дава. — Войводата попремисли и в смълчания въздух наистина долови далечни удари на дърво о дърво. — Проводи някой от по-опитните ни хора, Ангел да речем, да проследи дали зад него няма други. Че може да е капан, както се ловят вълци: той да е ярето, пуснато да врещи, а авджиите да се спотайват наоколо. Уверите ли се, че е сам, разкрийте му се и го питайте къде и за какво е тръгнал.

— Ако търси нас?

— Доведете го при мене. Ама по-напреде ми пратете Иван. — Иван беше байрактарят на дружината. — Да го срещнем, както подобава…

Както нареди войводата, така и стана. След половин час, когато хайдутите доведоха при изворчето уловения „чешит“, там бе седнал с пушка в ръка войводата Кара Танас, а на крачка-две зад него стоеше изправен мустакатият Иван, байрактарят, и държеше четири аршина дълга пръчка, на върха, на която се люлееше четвъртито парче алено-червен плат. Човекът позапря пред тях, пък изведнъж се разплака и се хвърли по очи в краката на войводата.

— Хайде, стани — рече Кара Танас. В гласа му трепна и зазвъня струна на умиление. — Стани и разкажи що те води при нас.

Човекът се надигна, избърса очи, но хълцането още за дълго му остана.

— Що ме води ли? — каза тихо, като въздишка. — Що друго, ако не неволята води бедната рая при Кара Танас войвода?

Той бил попът на Козосмоде, Харалампий, макар че го споходила не радостта, а тежката мъка. (Тук в разказа на попа имаше игра на думи, която хайдутите не разбраха. Защото не знаеха, че Харалампий или Харалампиос на гръцки означава „светнал от радост“.) Приличен живот водел поп Харалампий — е, платата не стигала да изхрани жена и дете (другите му деца прибрала благата и медената), но той си докарвал още нещо кое от школото в дома си, кое от нивицата и лозето. И хвала на бога, преживявал, свързвал двата края, мислел вече за старини и за представяне пред всевишния. А като имал и обичта, и почитта на селяните — не му трябвало повече. Така мислел той. Мислел го доскоро, до преди неделя. Когато тайфа турци нахълтали посред нощ в къщата му, набили до синьо него и попадията, а щерка им Пройна, едничката им радост, отвлекли. Три дни по-късно се разчуло, че Пройна била неволница в харема на Ружди бей, потомствен чифликчия и мухтарин на Козосмоде.

Слушаше Кара Танас този колкото тъжен, толкова и катадневен разказ, не изпущаше никаква подробност, а мисълта му се рееше дале назад в миналото. В собственото му минало.

… То беше отдавна, за годините не стигаха пръстите и на ръцете, и на краката. По онова време Танас беше младоженец и от изгрев до мръкнало се трудеше на нивата; трудеше се за петмина, защото искаше да се замогне, та Мария и дечурлигите, които ще дойдат… Но не било писано да види стремленията си осъществени. Върна се една вечер, а Мария за пръв път не го чакаше със слънчева усмивка и с ласкава дума на пруста; намери я да виси на гредата в собата. После му казаха комшии: Мустафа бей, сливналията, бил в Катунище и разтушил отегчението си в Танасовата къща, та Мария не понесла срама и сама се обесила… Не каза нищо Кара Танас и сълза не пророни. Зарови той в студената земя Мария, пък после разпита кога и през къде ще пътува Мустафа бей за Сливен, причака го и с един куршум на шишането го просна да рови с пръсти спечената кал по пътя. След това Раиф, синът на Мустафа, отвлече Дойна, сестрата на Танас, заведе я на същото място, където баща му с кръвта си бе напоил земята, насили я и сетне я закла като агне. Два дни по-късно Танас пък издебна Джамал, брат на Раиф и втори син на Мустафа, точно като излизаше след намаз от сливенската Амалъоглу джамия, с един удар на тежкия си калъч го раздели на две половини и…

„Ех, гиди Стара планина!

Дорде е Стара планина,

на турчин не се покланям…“,

както гласеше песента за славния му предшественик Злати войвода Кокарчоолу^[3]. Ето как мирният селянин стана хайдутин и страшилище за гаджалите, как се порути бащината му къщурка в Катунище, а от Стара планина до Бяло море се разля и нарасна славата на народния закрилник и отмъстител… Умен, много умен беше козосмоденският поп, дето със запретнато расо преброди планината, за да намери Кара Танас — той, сам преминал през мъката, най-добре можеше да разбере и хорската мъка!^[4]

Попът завърши скръбния си разказ и отново се насълзи:

— Това е, войводо. Не оставяй Пройна под турско фередже, избави я от злощастието й и ми я върни…

Кара Танас обиколи с поглед момчетата си и после рече:

— Ще бъде. Още днес ще се вдигнем към Козосмоде, а ти ще ни чакаш тук с двама наши ранени другари. Като се върнем, ще ти разкажем що сме свършили…

Поп Харалампий разбра неизреченото в думите му, но не се засегна, оправда го:

— Прав си, войводо. Така ще бъде, тук ще те дочакам. И на ранените ти юнаци полезен ще бъда, ще им прислугвам. А върнеш ли чадото ми, с целия си имот ще възнаградя дружината ти и сам роб ще ви стана…

— Ние не робим турчин — свъси вежди Кара Танас, — че българин ли за роб ще вземем? Също и имота ти не щем, отче. Ако отиваме в Козосмоде, туй е от жалост за Пройна, не за някаква плата, тъй да знаеш…

* * *

Опитни в този род дела, хайдутите бързо оградиха просторния двор на Ружди бей и завардиха всички изходи, а като чуха уговорените три кукумявчи крясъка, безшумно, като нощни духове, се прехвърлиха през порти и дувари. Половината от тях, с войводата начело се промъкнаха към господарския дом, другата половина, водени от Иван байрактаря, удари малките постройки, в които живееха ратаите, слугите и вардяните. Почти не срещнаха съпротива. Само един от Руждибейовите пазванти се опита да гръмне с пищов, но Никола го зърна навреме и го съсече с ятагана си — Кара Танас бе забранил да се гърми, за да не се вдигне селската стража. И много скоро посред голямата одая хайдутите изправиха бея по нощна риза и боси космати крака, разтреперан и свит като бито псе, жените му (между тях и Пройна; бяха я заварили будна, съвсем облечена, с чело, опряно на мушарабието), слугите и евнусите. Няколко разпалени факли хвърляха светлина върху чудноватата сцена.

— Ти ли си Ружди бей? — подхвана пред всички Кара Танас.

Онзи, загубил дар слово, само потвърди с кимване на главата.

— Каква е тази жена? — Войводата посочи Пройна.

Мълчание.

— Признаваш ли, че си я грабнал от къщата на поп Харалампий?

— Не аз — проговори най-сетне Ружди бей. — Други я грабнаха.

— Кои са тези други?

— Сливенска тайфа. На Коджа Мюстеджеб тайфата. Но него го нямаше.

Кара Танас попита с поглед Пройна и тя утвърдително притвори очи.

— Но ти ги прати, нали? С твои алтъни ли беше заплатен масрафът на тези сливенски хайти.

Ново мълчание.

— Е, Ружди бей — сви рамене войводата, — знаеш си греховете, не се чуди на наказанието, което ще получиш.

Той кимна на Коливрат Грозьо, най-кръвожадния член на дружината. Но онзи едва посегна към калъча си, когато Ружди бей се разрева като малко дете, падна на колене и се затътри към краката на войводата:

— Всичко ми вземи, Кара Танас войвода. Парите ми вземи, имота ми вземи, жените ми вземи, Пройна ми вземи, само живота ми остави, пощади ме!… В името на твоя господ и на майката, която те е отгледала от парче месо, смили се над мене!…

— Не се валяй като прасе по земята, Ружди бей — с погнуса рече войводата. — Потомък на господари си, помъчи се да умреш господарски!

Но беят беше загрижен не как да умре, а дали да умре. Той достигна краката на Кара Танас, прегърна ги, измокри ги със сълзи, покри с целувки цървулите му.

— Твоя воля — отново сви рамене Кара Танас, но не се отмести. — Щом си решил да умреш в краката ми… Грозьо!

За втори път Коливрат Грозьо протегна десница към дръжката на калъча си и за втори път я отпусна. Този път го спря Пройна, поповата щерка. Тя прекрачи напред и сложи ръка върху ръката на войводата. Приличаше на светица, слязла от икона — така безкръвно беше продълговатото й лице, такъв блясък на невинност се излъчваше от мраморното й чело, такова всеопрощение грееше от нейните очи-череши.

— Пощадѝ го, войводо!

Кара Танас с рязко движение издърпа ръката си, сякаш до нея бяха допрели нажежено желязо. Очите му се разшириха, гласът му стана неузнаваемо дрезгав:

— Ти ли казваш това? Ти? Та нали за тебе…

— Знам. За мене. И не друг, аз те моля, пощади го!

Той помисли няколко секунди, после отритна настрана търкалящия се в краката му турчин и кимна на момчетата:

— Внимавайте никой тук да не помръдне. Сега ще се върна. — После направи знак на Пройна: — Ела! — Излезе с нея на хаета, отведе я към най-далечния му край и рече строго: — Говори, каквото е на сърцето ти. Но знай, че не съм тука за своя угода. Баща ти ме прати, дядо поп.

— Всичко знам — отново каза младата жена, — за всичко се досещам. И наспроти туй пак те моля да омилостивиш сърцето си и да не погубваш бея. Не за него за себе си те моля, войводо.

— За себе си? — попита той недоверчиво.

— За себе си. Беше черна орисия за мене, когато ме отвлякоха. Но друга черна орисия ще бъде, ако сега убиеш бея и силом ме върнеш при мама и татко. Помисли малко, войводо. За мен вече няма живот извън този харем. Какво ще стане ако ме изведеш оттук? Такава, каквато съм, озлочестена от турчина, ще ме поиска ли някой? Как ще бъде, след като нашите не понесат срамовете ми и господ ги прибере? Живот ли ще е без мъж, без близки, без свои и невям често-често посещавана от разни читаци? — Гласът й, издигнал се и се засилвал, изведнъж секна, като че Пройна внезапно бе рухнала в немощ. И накрая тихо, много тихо добави: — А може би вече нося и турче в утробата си. Разбираш ли ме, войводо?

Той се отдръпна от нея и се изправи до дъсчената ограда на хаета. Жената го гледаше, очертан върху небето на светлата октоврийска нощ — висок, с прави рамене и с вдигната глава. После го чу да простене през стиснати зъби:

— Ех, робийо ти българска!… Боже, ти, който гледаш отгоре, няма ли да туриш край на това черно теглило?…

Когато малко по-късно се върна при нея, бе възвърнал хладнокръвието си.

— Какво искаш от мене? — попита.

— Да кажеш „било, що било“ и да не наказваш бея.

— Не мога да го оставя така — поклати глава Кара Танас. Тя не различи в тъмнината, но почувствува как устните му се свиха в крива гримаса. — Не мога да го оставя така, без нищо. Турчин от добро не разбира. Оставя ли твоя бей ненаказан, ще си рече, че съм се уплашил. Тогаз и твоя живот ще почерни, и други зулуми ще прави из селото.

— Ако е тъй, накажи го, но живота му не вземай.

Отново помълчаха, после той й даде знак да отидат при другите.

А там наистина всичко беше така, както го бяха оставили. Само Ружди бей се беше изправил и зиморничаво се прехвърляше от крак на крак. Като видя да влиза войводата, той отново се вкамени и вторачи поглед, та дано узнае съдбата си, преди Кара Танас да я изрече.

— Къде държиш парите си? — запита го войводата. После го сряза: — Не бързай да се ухилваш. Няма да се откупиш с пари, но трябва да си платиш гяволъка.

— Оттатък, в моята соба. Едно обковано ковчеже в стенния долап.

Един хайдутин отиде и след малко се върна с ковчежето в ръце. Кара Танас полека завъртя ключето и го отвори.

— Колко плати на онези сливенски хаймани?

— Осемдесет алтъна — отговори беят; от гласа му личеше, че казва истината. — Толкова поискаха, толкоз им дадох.

— Осемдесет алтъна! — подсвирна с уста войводата. И се обърна към Пройна: — Сторили са ти чест, добре са те оценили. Други моми крадат за осемдесет гроша, а някои за осемдесет пари. — Той отброи няколко купчинки златни монети. — Ела ги преброй, Ружди бей!

— Вземи всичко, Кара Танас войвода.

— Ела, ти казвам! — повиши глас войводата. — Ела и брой! Осемдесет алтъна вземам и аз и нито аспра повече. — Той изчака, докато беят отгоре-отгоре преброи отделените пари. — Туй е плата за труда ни, Ружди бей, сега ще се наплатим и за краденето на българка! На колене! — изкомандува. — Не пред мене, пред нея на колене. Ха̀ сега й целуни ръка, дето ме измоли да не ти вземам душата. Така!

После всичко стана едва ли не светкавично. Кара Танас направи особен жест с ръка, Коливрат Грозьо в миг измъкна ножа си, с безпогрешно движение отсече едното ухо на турчина и пак така бързо прибра оръжието. Беят само трепна, сви глава в раменете, но не издаде звук. Затова пък кадъните му се разкрещяха и заради него, вдигнаха олелия до небето. Пройна повдигна сукман, откъсна парче от ризата си, приближи се до бея и затисна раната му с плата.

— На колко си години, Ружди бей?

— На трийсет и две.

— Добре, ще живееш още дълго. И този белег ще ти напомня как си крал българка и как тази същата българка е измолила живота ти. Но запомни и още нещо, бей, от мене, Кара Танас войвода, го запомни. Не тачиш ли тази жена, един косъм падне ли от нея, тогава аз пак ще дойда. За другото ухо. Но него ще сваля заедно с главата ти…