Цончо Родев
Тътени (76)

10

Когато някъде към полунощ чу познатото пролайване на куче, Божура не разбра как се е измъкнала от одъра, как се е облякла и е излязла от стаята и къщата — беше в някакво състояние на зашеметеност. През протката на комшулука, още от свечеряване нарочно оставена само притворена, премина в градината на Увичката и тозчас от сянката на черешата се отдели една позната фигура и протегна ръце към нея. В други нощи тя едва бе възпирала нозете си да не изприпкат нататък; сега й се стори, че се подкосяват.

Ръкуваха се — впрочем ръкуването бе най-голямата физическа близост, която досега те си бяха позволили в тайните си срещи — и Манол веднага й заразказва някаква случка. Като идвал насам, срещнал хаджи Рифат и между двамата се подел шеговит разговор с подмятаници и недомлъвки; старецът казвал, че се досеща по каква работа се е разбързал нощя Манол и се глумял, че завиждал, загдето не е на негово място. Момъкът нито отрекъл, нито потвърдил, а само по същия глумлив начин поискал благословията му. Тогаз хаджи Рифат сложил костелива ръка на рамото му и изрекъл „В името на нощта, която покрива всички неща с мрак…“ А на Маноловото възражение, че туй не е никаква благословия и свята дума, обяснил, че, напротив, това било слово на техния Пророк, записано в Корана.^[1] И с това се разделили.

Божура го изслуша, но не се присъедини към бурния му, макар и приглушен смях, както негли би сторила всеки друг път. Тя остана сериозна, замислена, с отпечатък на дълбока грижа върху удълженото си лице. И Манол най-сетне усети затвореността й:

— Божуро, какво ти е?

— Да седнем — каза тя безжизнено.

Обикновено сядаха на двата камъка, нарочно изтъркаляни от Манол близо до дувара и зад прикритието на няколкото трендафилови храста на Увичката. Сега обаче седнаха направо на тревата, там, където бяха — изглеждаха тъй, сякаш им липсваха сили за десетината крачки до камъните.

Девойката помълча, после, забила поглед в земята, рече глухо:

— Ще ме женят…

Поразен и объркан, Манол изговори първото — и най-нелепото — нещо, което дойде на устните му:

— За кого?

— За хаджи Анастасиади.

— Ами, този старец…

— Мен ме женят за парите му, не за него.

Дълго мълчание. И после Манол каза пресипнало:

— Ти знаеш, че туй няма да стане, нали?

— Кое ще ги спре? — „Ги“ бяха Димитраки чорбаджи и синът му. — Що мога да сторя срещу волята им? Пък и мама — и тя гледа с добро око на тази женитба. Богат бил, дума, уважаван бил…

— Ще го заколя.

— Кого?

— Този, Анастасиади.

Божура за пръв път вдигна глава. Лицето й беше строго и сърдито.

— И сетне няма да те погледна — натърти. — Какво ти е сторил човекът?

— Аха — озъби се Манол, — май и на тебе се е понравил… — Той повтори думите й със злостна ирония: — „Богат бил, уважаван бил…“

— Не те е срам! — изрече тя тихо, но с такъв глас, сякаш удряше плесница. — Мен ми иде да се пробода в сърцето, пък ти…

Ново смълчаване. И в него гневът, породен от понесения удар, отстъпи място на печал, примесена с отчаяние.

— Разкажи — предложи Манол, — разкажи повече.

Нямаше много за разказване. Димитраки и Евтим решили, изглежда, по-отдавна тази женитба, та чрез роднини и познати подпитали отдалече как гледа на нея хаджи Анастасиади. Като разбрали, че той е склонен да вземе Божура за жена, преди няколко дни посветили в плановете си и майка й Жечка. Тя поразмислила, одобрила избора им и вчера й казала…

— А ти?

— Какво аз? — въздъхна девойката. — Замълчах. Мигар ако обявях, че отивам против волята на всички, нещо щеше да се измени?

— Аз знам едно — каза Манол. — Това, дето цицо ти цорбадзията го е измислил, няма да го бъде.

— Говори, Маноле, говори, за бога! — проплака тя. — Говори, ако си намерил изход!

— Не съм намерил — призна младият мъж мрачно. — Както и да го мисля, все нищо не излиза. Миналата неделя ти сама ми каза, че ако проводя сватовници, чичо ти ще ги изгони с ритници.

— Така е — потвърди Божура. — Не зная защо, но като чуе името Силдаровци, чичо сякаш дамла го удря. — Прошепна: — Да ти пристана, Маноле? Кажи само една дума и аз като слепец ще тръгна подире ти!

— Мислиш ли, че не го искам? — поклати глава той. — Не, не е това изходът, Божуро. Сама разбираш, Димитраки чорбаджи мене мразел, тебе едва понасял. Е, пристанеш ли ми, таман ще му паднем на сгода да ни подгони и смачка. Да, да, заради мене чичо ти няма да се поколебае да затрие и тебе!…

— Тогаз да се махнем някъде далеч от Сливен…

— Ти луда ли си?! Да се махнем сега, когато друмищата гъмжат от низами и башибозук? — Той протегна ръка и улови нейната, невям искаше да е сигурен, че девойката няма да тръгне на своя глава. — Божуро! Не ме ли разбираш? Една жена сега не е сигурна за честта си под собствения си покрив, а…

Маноле, Маноле, защо придружи думите си с това улавяне за ръката! Ако самата Божура не разбираше, то поне ти не прозря ли, че съдбоносното решение е узряло в нея и само чака мъничко подкрепа, за да се превърне в дело? Не предположи ли, че това просто докосване до ръката ще накара девойката да прекрачи и последните непреминати прегради на хилядолетните правила за моминското благонравие?

Премаляла, цяла превърната в копнеж, Божура повика на помощ спомените за играта на зарове и за обръснатите мустаци на баща си, пък притегли към себе си тази топла и ласкава мъжка ръка и устните и произнесоха:

— Има още един изход, Маноле. Ние все пак можем да заставим хората да не ни пречат да се свържем в едно и да станем мъж и жена пред бога.

Тя усещаше, че снагата му е като вкочанена и че кръвта му се е разлудувала тъй, че тупането й невям оглася смълчаната нощ, когато я попита с пресъхнало гърло:

— И как… Божуро… можем…?

Божура продължи да го тегли към себе си, докато мустаците му погалиха бузата и:

— Ако станем… мъж и жена… по земно…

Устните му притиснаха нейните устни и сякаш пурпурна завеса, обшита с хиляди скъпоценни камъни, обви съзнанието й. Усети нетърпеливите му пръсти да докосват и изгарят снагата й, като сладка тежест тялото му я притисна под себе си. За миг я раздра жестока болка и веднага се разтопи в топла нежност, която се разля по жилите й…

… След малко, когато се опомни, Божура за пръв път днес можа да възприеме света около себе си — топлата майска нощ, уханието на цвят, на ранен плод и на свежа зеленина, златните потоци на лунната светлина, милувката на тревата, заплела се в косите й…

Извършила се бе великата магия на съзряването.

„В името на нощта, която покрива всички неща с мрак…“