Цончо Родев
Тътени (33)

4

Бяха в безопасност зад дебелите стени на метоха, ала примираха от страх, шепнеха и ходеха на пръсти. А така не беше само сега, когато Сливен ехтеше от тъпаните на Тахираговия аскер. Този страх се захвана още през зимата, когато се подочу за разните лудешки, работи и турците почнаха да точат ножове, усили се в края на февруари, когато самите турци издадоха че „нещо се е захванало в Молдова“ и се чуха имената на Ипсиланти, Тудор Владимиреску и Сава Бинбаши. А днес по едно и също време дойде мълва, че „на юг цяло Гръцко се е вдигнало“, а на север, отвъд Дунава, „на турчина такова яйце му се пече на задника“, че събира цялата си войска…

Стояха един срещу друг, ослушваха се в далечното бумкане и избягваха да се гледат. Ала когато тъпаните и зурлите прозвучаха някъде наблизо, пръв Кирияк не издържа. Той остави настрана янтарената си броеница, която цял час бе лежала в шепата му, с пъшкане и пуфтене смъкна крака от миндерлика и така, по чорапи, приближи към прозореца. След него се размърда и Димитраки и подир малко двамата вече напразно се мъчеха да погледнат навън през матовата непрозрачност на опънатата върху черчевето наблажнена хартия. Помъчиха се и не успяха. Тогаз Димитраки извади ножката си и рязна на хайвер-кеята една цепка, не по-широка от стегнато изпреден конец, и залепи око на нея.

— Дай ножа — рече архиерейският наместник и проби и другата хартия.

Дълго, много дълго оглеждаха двамата онова, което ставаше отсреща, на малкото мегданче между конака^[1], Хаджи Реджеб джамия и хапуса. Там думкаха даулите и пищяха зурлите, а аскерът, накачулен с оръжия и торби, пееше и пушкаше във въздуха, пък на най-кръвожадните не им стигаше тоя сербезлък, та минаваха отстрани на конака и под шумните възгласи на другарите си разиграваха като карагьозчии някаква сцена при широко разперените клони на Старата круша.^[2]

— Избират клони за нашите вратове — изпъшка Кирияк с такъв отчаян глас, сякаш вече го бяха подкарали към крушата.

Димитраки не отговори. И не отлепи око от своя процеп.

След още половина час думкането и игрите престанаха, юзбашии и онбашии се разтичаха и криво-ляво построиха аскера като за поход. Тогава се появи аянът на висок дорест кон и даде знак за тръгване. След него закрачи музиката, като сега гайди подеха „Кестермето“, Тахираговата песен^[3], а подире й се проточи аскерът.

Когато се изниза цялата войска, Димитраки се върна на предишното си място и — нещо много рядко за него извън къщи — напълни чибук и запуши. Архиерейският наместник претърколи лоестото си тяло и го разположи на миндера. Заговориха чак когато вече не се чуеха тъпаните на войската.

— Сте се хапя аз, много сте се хапя! — загрижено поде Димитраки чорбаджи, като отлепи за малко цевта на чибука от устните си. — Ама така става тя винаги, когато цовек се поведе по акъл като твоя.

— За какво ме нападас, цорбадзи? — със смес от несъгласие и угодливост попита Кирияк.

— Добре знаеш за какво — продължи все на „елински“ чорбаджията. — Гърци, власи, нашите българи, сърби — всички са се вдигнали „за вяра“ срещу полумесеца, а аз, пръв елин на Сливен, стоя настрана и дъвча нокти. Нали такъв съвет ми даде? Ами ако утре всичкото християнство надвие турчина?

— Ха, ще надвият турчина! Туй да го видя, няма да го повярвам…

— Спи ти на туй ухо. Ама мен сигурен човек ми рече: ингилизите поддържали елините в Морея, а пък княз Ипсиланти, дето сега пои коня си на Дунава, бил московски генералин и втори началник в московската войска след царя^[4]. С такива царщини зад гърба си като нищо могат видя сметката на султана. Наспроти твоите кроежи и… съвети.

— Не бързай да ме нападаш, Димитраки чорбаджи — остро рече наместникът. — Или невям си забравил, че ти си предал Тодория Ексара преди още да се посъветваш с мене?

Освен рязкостта, в отговора на Кирияк се съдържаше и една полускрита заплаха, която чувствителният за тези неща чорбаджия не пропусна да забележи. Той изчука чибука си о мангала, продуха цевта и каза примирително:

— Ние ли криво богу се молихме, бог ли криво ни разбра? Погледнеш ли сега — и тъй лошо, и инак лошо. Нито на турчина да служиш, нито с бунтарите другарство да правиш. Пък стара мъдрост е, че между двата стола се пада на земята… Какво ще речеш, Кирияк?

— Кой знае, може да е най-хубаво да останеш там, където си сега, сиреч между двата стола, чорбаджи. Ще рече — изчаквал си досега, няма да стане нищо, ако изчакаш още малко. Поогледай се, подуши във въздуха, ще разбереш накъде отиват работите…

* * *

Една неделя след заминаването на Тахир ага с войската хаджи Михал повика на съвет главните завераджии. Опасно бе да се съберат в града, та по съвет на Силдаря щяха да се видят по среднощ във воденицата на неговия зет Пею Смеденов на „Аркаръ коруч“. Мястото беше подбрано благоразумно: достатъчно далеч от града, за да тръгнат нататък дембелите и туткуните от конака, пък и Пею беше извън подозрение. Разставиха и стража около воденицата. Нея Сяро осигури много лесно — проводи човек и повика Кара Танас и дружината му; момчетата завардиха околността на воденицата, а Кара Танас (на него водачите на съзаклятието разчитаха много — нали в бранното умение се е учил от Индже Стоян войвода^[5]!) щеше да участвува в съвета.

На уречения час се събраха всички, които хаджи Михал беше повикал: самият той, хаджи Михал хаджи Василов, Георги Силдаря, чорбаджи Еню, Сяро Барутчията, хаджи Нойко и Кара Танас войвода. Силдаря и Кара Танас не се деляха един от друг — срещаха се за първи път след онзи паметен ден на Агликина поляна.

Шестимата мъже се здрависаха, насядаха в кръг по столчета и пълни чували и хаджи Михал поде:

— Работата не отива така, както я мислехме, братя. И затуй си рекох, че трябва да се съберем и поприказваме.

— Какво? — попита чорбаджи, Еню. — Да не би вече гаджалите да са надвили християнската войска?

— Не, таквоз нещо не съм чувал. Но чух друго. Княз Ипсиланти не искал да мине Дунава.

Някои замълчаха, други изпсуваха, а Силдаря прецеди през зъби:

— Още отначало си знаех аз какво ще излезе, щом се прави с гърци!

— И княз Ипсиланти се бил видял в чудо, казват — продължи хаджи Михал. — Защото Русия отказала да помогне обединената християнска войска.

— Русия? — повтори смаяно хаджи Нойко. — Не може да бъде!…

— Руският цар изгонил Ипсиланти от своята войска и…

— О, боже! — изпъшка отчаяно Еню. — И друго ли има?

— … и дал съгласие султановата войска да се прехвърли оттатък Дунава, за да срази войската на Заверата.

— Не може да бъде! — повтори хаджи Нойко. — Царят на християнска Русия ще прави ортаклък с чалмалията в Цариград. И защо, защо?

— За да имало мир между двете царщини и в Европата. Тъй го рече онзи, дето ми донесе лошия хабер.^[6]

Дълго време никой нищо не рече.

— Е, хубаво де — обади се за пръв път Кара Танас войвода. — Руският цар се отрекъл от нас. Не е добре, няма защо да си кривим душите, ама да кажем едно „майната му“, па да си гледаме работата сами.

Върху лицето на войводата светеше хладна суровост. А гласът му — също като снагата: стегнат и жилест.

— Случи се да се срещна, преди три дни на Харамията^[7] с Добри войвода^[8] — продължи войводата. — Той с момчетата си и аз с моите. Та седнахме ние на хайдушко чеверме и се разприказвахме. И той е от нашите, него Алтънлъ Стоян го покръстил, че затова като мен не разпуснал дружината си за зимата. И от дума на дума — до близката кръщавка стигнахме. И тогаз Добри рече една приказка, дето искам сега да ви повторя. Защо ще чакаме гърци и власи да минат Дунава, вика, ами…

— А, гърци и власи! — прекъсна го сърдито Георги Силдаря. — Едната третина от момчетата, дето са под байраците на Тудор Владимиреску и княз Ипсиланти, били наши, българчета. Туй от устата на Тахир ага го зная.

— Както и да е. Та Добри викаше, защо да чакаме други, а не се вдигнем ние сами. Ей го на̀, да вземем нашия Сливен. Тъй както е сега без войска, само да се понапънем — вие отвътре и ние отвън, за една нощ ще го вземем.

Никой не го подкрепи. Мнозина недоверчиво поклатиха глави.

— Сливен не е турската царщина — рече хаджи Нойко. — Хич да не се лъжем, турската царщина е голяма и силна, не можем така с голи ръце да й скършим врата. Ще вземем Сливен ние, туй го вярвам. Но не се ли вдигне българинът едновременно навред, ще се разшетат низам и башибозук и ще ни удавят в кръв. Тогаз и Сливен ще мине по своя ред.

— Така е — потвърди и хаджи Михал. — Слезе ли християнската войска отсам Дунава, туй ще бъде знак всички посветени в делото да станат като един и да грабнат оръжието.

— А защо знакът да не бъде развяването на байрак с Христов кръст тук, в Сливен, или горе, на Чаталкая^[9]?

— Защото така е уговорено — натъртено и с леко раздразнение каза хаджи Михал. — И защото онези, които знаят какво е положението и в Българско, и по целия полуостров, са преценили, че тъй трябва да бъде.

Този отговор не задоволи войводата, но той си замълча.

— Не можем да изменяме онуй, което е тъкмеж на главните войводи — тежко рече чорбаджи Еню, — ама и още дълго да протакаме не можем. Гаджалите душат, ще ни открият. Ей го на̀, сабахлен са ходили копои от конака при уста хаджи Кутьо, тюфекчията. И при другите тюфекчии ходили. Питали ги за пушките.

— И как да не питат? — обади се хаджи Нойко. — Друга година са продавали на аскера по шест хиляди пушки годишно^[10], а тази и едната третина не е стигнала в турски ръце. То турчинът е ахмак, ама чак трева не пасе…

— И при мен дойдоха — каза Сяро и от горните греди на воденицата се посипа брашънце. — Защо не съм предал барута, питат. Лъгах ги, както можах, ама хванаха ли се — един господ знае.

— Вижда се, още много чакане не можем издържа — обобщи Силдаря. — Ще мине ли княз Ипсиланти Дунава, тук на своя глава ли ще развеем байрака, аз не знам. Само едно ми е ясно: проточим ли още дълго, делото ще пропадне, а ние мърцина ще увиснем на крушата.

Всички погледи се извърнаха към хаджи Михал. А той ги пресрещна спокойно, като човек, който не се чувствува виновен за несполуките.

— Затова ви събрах тази вечер, братя — каза той, като неволно повиши глас. — Вчера сутринта дойде при мене вестоносец на Заверата от Габрово. Разковахме подковата на добичето му и прочетох писмото, което се криеше под нея. Навред от двете страни на Стара планина посветените в делото люде са така объркани, както сме ние тука. Тъй било в Осман пазар^[11], Шумен, Ески Джумая^[12], Търново, Габрово, нашия Котел, а вестоносецът продължи нататък към Ямбол, Филибе и Средец. Навред! И решило се от всеки град да се изпроводи по един човек, които да се съберат в Свищов и сетне всички заедно да минат във Влашко, за да настоят пред княз Ипсиланти час по-скоро — с благословията на московския цар или без нея — да премине в Българско, за да вдигнем въстанието. Събрах ви, за да ви кажа това и да решим ще пратим ли и ние човек при княза Ипсиланти и кой да бъде той.

Четирима прошумяха едновременно и одобрително, четирима изговориха името на хаджи Михал; петият беше Георги Силдаря. Той мълчеше, гледаше изпитателно към хаджията с очи, които бяха заприличали на тесни цепки, и не се опитваше да скрие как старото съмнение и неверие трупа мисъл връз мисъл зад гладкото му широко чело. Погледна към него с въпрос и хаджи Михал и дълго останаха така те двамата, никой не отклони, не сведе поглед. Най-сетне се обади Сяро Барутчията:

— Ние казахме нашата, Силдар. Кажи да чуем и твоята воля.

Георги Силдаря отговори, но не нему, а като се обръщаше към хаджията, водач на съзаклятието в Сливен.

— Ясно, че трябва да бъдеш ти, хаджи Михале — заговори той бавно, като претегляше всяка дума. — Но пътят е дълъг, имаш нужда от чирак да ти помага, да се грижи за тебе и добичето ти. Какво ще речеш, ако за чирак ти пратя моя малък син Васил?

Едва забележима усмивка сви устните на хаджи Михал хаджи Василов — разбираше той недоверието, което се криеше зад уж благите думи.

— Приемам, Георги Силдар — произнесе той ясно. — Зная защо провождаш момчето и точно затова приемам. Кажи му утре по съмнало да дойде у дома. Кон да не води, аз ще му дам.

Над воденицата на Пею Смеденов продължи да тегне грижата…