Цончо Родев
Тътени (25)

7

Непознатият остави дървената лъжица, побутна настрана празната паница, прекръсти се и рече:

— Сполай ти, стопанино!

Тези май бяха първите думи, които произнесе, откакто прекрачи в дома на Силдаря. Защото домакинът, щом научи за него от Бяно, го настани до софрата и не му позволи да обели зъб, докато не се види дъното на пълната с чорба паница. А самият Георги приседна наблизо, закади с чибучето и скръсти ръце на гърдите; личеше, че охотата на госта му доставяше удоволствие.

— Дал ти бог добро — отвърна на пожеланието. — Ако се позабавиш насам, в нашия град, а се случи пак да закъсаш, хич не се свени, ами направо ела и почукай на моята порта.

Думите на Силдаря съдържаха в същност две покани — за повторно гостуване в бъдеще и за тръгване сега. Другият очевидно го разбра, защото — макар и с нежелание — се поразмърда като на ставане. Но стигна само до размърдването. Тогава сякаш се сети нещо, отпусна се пак на чергата и спря ухилени очи в очите на домакина.

— Изглежда, лошо ме е препоръчал синът ти, стопанино. Аз бадява нищо не искам. Каквото съм ял, ще си платя! — Той разгърди ризата си, издърпа от пазвата една торбичка, обесена на врата му като муска, и от нея извади нещо и го подаде на Силдаря. — Пари наистина нямам. Но все се намира нещо като да се отплатя.

Георги Силдаря нямаше намерение да вземе каквото и да било, но надникна в шепата на госта. След миг не посегна, а така стремглаво изтръгна поднесената вещ, че едва не катурна непознатия. Нямаше грешка! Окото му не го беше измамило! В ръцете му лежеше онова желязно пръстенче, дадено преди години в една тъжна вечер на човека, когото Георги бе поставял по-високо, отколкото е господ на небето. Прошепна:

— Войводо!… Дочаках…

Непознатият сякаш се зарази от неговото искрено и тъй дълбоко вълнение, защото за пръв път днес изостави своя леко присмехулен начин на говорене и заприказва с непресторена топлота:

— Дочака, Силдар. И ти, и другите. — От същата торбичка той извади и показа пендарата на Сяро Барутчията и тютюневата кутия на Кара Танас. Да бъде благословен онзи, който ви е опазил през годините…

Нито видял другите нишани, нито чул смирения благослов, Георги Силдаря вдигна към него потъмнелите си очи.

— Кажи, той, Индже Стоян, жив ли е?

— Жив и здрав. И Екатерина, жена му, също.

— Кара Колю?

— И той.

— Къде е сега войводата?

— В Яш. Капитан^[1] е на молдовския княз Михаил Суцу. И другите са при него.

— На служба при инородец? — с недоверие попита Силдаря. — Индже Стоян войвода?

— Михаил Суцу е с гръцко име и княз на Молдова, но по род е българин. Суцу го кръстили фанариотите в Цариград, когато се замогвал с млекарство^[2], а откупил с наддаване престола на Молдова. Ама си е чист българин, нито една капка чужда кръв няма в жилите му. — Гостът помълча, после добави едва доловимо: — Може туй вече да няма значение, щом е от Христовата вяра…

— Поръча ли за мене нещо войводата?

— Поръча най-напред да те попитам дали още държиш на думата, която си му дал на Агликина поляна.

— Щом съм жив — рече без колебание Силдаря, — туй означава, че държа и ще я спазя. Какво друго е повелил за мене войводата?

— Не се сърди, но… не мога да ти кажа. Още не мога.

— А кога ще можеш?

— Когато ми дадеш клетва пред бога, че това, което ще ти поверя, ще го запазиш в тайна, пък дори и с цената на собствения си живот.

— Заклевам се! — бързо-бързо обяви домакинът и размаха десница по начин, който трябваше да се разбира като три прекръствания; още от хайдушко време той беше „на ти“ с дядо господа. — Казвай сега.

— Не се сърди — повтори гостът, — ама тая клетва не стига. Трябва да я дадеш с ръка върху Евангелието и пред свещеник. Такъв е редът.

— Редът? Кой го е повелил този ред?

— И това не мога да ти кажа. — А подир малко: — Кой свещеник ще венчае дъщеря ти в неделя?

— Поп Исидор, Шидер по нашему, новоселчанинът.

— Вие не сте ли в епархията на „Свети Димитър“?

— Хич не ме е еня в коя епархия сме — чисто по силдаровски отговори домакинът. — Аз си избрах Шидер, „попа на торлаците“, и не ща да зная нито епархии, нито дявол.

— Имаш ли вяра в поп Исидор? Искаш ли да прескочим до него?

— Думата на Силдаря си тежи и без попове, но щом такъв бил редът, да тръгваме.

Те оставиха къщата, както си беше, в разгара на приготовленията за сватбата, и тръгнаха към Ново село. Пътят им — и без това не от най-късите за Сливен — се удължи, защото непознатият предпочиташе по-страничните улички. Наближаваше обед, когато Георги Силдаря отвори една порта и въведе спътника си в двора на църквата „Света София“. А когато вече надничаше в самия божи храм, не видя, а почувствува, че е останал сам. Извърна се бързо. Не, странният му гостенин не бе изчезнал. Той само стоеше до дворната врата и целият превърнал се във възхита, гледаше с очаровани очи сградата на църквата…

— Хубава черква — каза му непознатият. — Пребродил съм почти цялата българска земя, видял съм много молитвени домове, но малко са, които могат се сравни с този. Има по-големи, в които четири и повече такива храма ще се вместят, има и по-богати. Ала само няколко ще поставя наравно с този по стройност и гиздавост. Да речем „Свети Йоан Кръстител“ в Месемврия^[3], „Свети Пантелеймон“ в селцето Бояна край Средец… Да, да, „Свети Пантелеймон“, тя най-много мяза на вашата!…

На Георги Силдаря не му беше до църкви, но и не можеше да пренебрегне подканата на своя гост. Изправи се до него и — по магия сякаш — за пръв път истински видя този храм, който знаеше от дете (в него бе кръщаван). И забеляза строгата хубост на градежа, майсторското равновесие между всичките й части, изяществото на линиите й, че дори и тази смахната вишна намерила да порасте не другаде, а на връх шестоъгълното кубе — и тя също допринасяше за красотата на църквата. „Света София“ бе много по-малка от „Свети Никола“ в Клуцохор и „Свети Димитър“ в същинския Сливен, ала и не беше такава разлата и отгоре сплескана като тях; тя се кипреше като мома, която иска да привлече погледите на момците, някак си напето се възправяше и от това изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност.

— Чувал съм, че е много стара — благоговейно произнесе той не толкова на госта, колкото на себе си. — Издигната била отдавна, още преди гаджалите да сложат мръсен крак върху нашата земя. И тогава още само три други черкви в Българско носели името „Света София“ — в Средец, в Охрид и в Цариград…

В същност Силдаря знаеше, че Цариград никога не е бивал „в Българско“, но така го каза. И другият не го поправи.

Те погледаха още малко и най-сетне с усилие отлепиха крака от земята. Надникнаха вътре в църквата и непознатият отново възкликна:

— Пак ме слисва този ваш храм господен! Чудесия — отвън е като боянския „Свети Пантелеймон“, а прекрачиш ли прага му, все едно че се озоваваш в търновския „Свети Петър и Павел“…

— Ти и него ли знаеш? — попита Силдаря и непознатият се изпусна да каже:

— Че как не? Аз съм търновлия, неведнъж съм се черкувал в него.

Поп Исидор не беше в църквата, та затова го подириха в метоха. Той се намираше в църковния двор; наричаха го метох — никой не можеше да каже защо, — но в същност не беше живелище за монаси. В долния кат на тази хубава сграда беше стаята, където се събираха общинарите, а зад чардака на горния се намираше (както впрочем към почти всички църкви) килийното училище. И именно там, в училището, те намериха „попа на торлаците“. Той не беше много учен, службите караше повече наизуст, нежели по книга, но обичаше да надзирава работата на поп Шишко, да следи как учениците пишат с клечка по пясъка в съндъчетата или по натритите с восък панакиди, как високо и напевно сричат по славянски Часослова или по гръцки Октоиха, как се учат да пеят сладкогласо Анастасиматариона…

Та, каза се вече, Силдаря и неговият гост срещнаха поп Исидор горе, на чардака, точно когато излизаше от школото. Той беше от ония хора, годините на които трудно могат да се познаят; Силдаря го броеше нейде между четиридесетте и петдесетте, колкото самия себе си: знаеха се още от деца и минаваха за почти връстници. В ония години Шидер беше луд за десет луди и всички се надпреварваха да му предричат, че „ще му ръждясат петалата като хайдутин в Стара планина“, но Шидер се опопи, а вместо него Георги „хвана Балкана“…

— Какво си се забързал, Силдар? — посрещна го свещеникът. — Нали ти трябвах за неделя? Или… що, да не е крякнало внуче преди венчилката, та да ме викаш за кръщение? — Както се вижда, хуморът на поп Исидор не беше от най-деликатните.

— Черното ти расо крие дваж по-черна душа — не му остана длъжен Георги Силдаря. — Черен ще бъде и катранът, в който ще се вариш до второто пришествие. Говори ли се така бе, джанъм, на един баща? Ама карабаш с карабаш!…

— Кажи тогаз какъв дявол те води при мене.

Силдаря го придърпа настрана от вратата на школото и се наведе към ухото му, а в същото време непознатият се питаше дали, щом попът е такава стока, не бяха напразно бъхтали пътя до Ново село…

— Дадено! — рече свещеникът, след като изслуша стария си приятел. — Елате в храма.

Когато влязоха в черквата, поп Исидор се разшета — постави малка масичка пред олтара, подреди върху нея облечено в кожа Четвероевангелие и сребърен божигробски кръст, надяна епитрахил и пооправи с пръсти повесмата на рунтавата си брада над него. Видял, че всичко е готово за клетвата, непознатият отведе Силдаря до най-отдалечения край на църквата и му каза приглушено:

— Повтаряй след мене: кълна се в името на истината и на правдата, че ще пазя в тайна това, което ще ми се повери, с цената дори на собствения си живот.

Силдаря криво-ляво повтори дългото изречение. Тогава другият го заведе до масичката пред олтара и рече на свещеника:

— Искам Георги Силдаря да се закълне пред кръста и Евангелието, че това, което ми каза сега по известен въпрос, е истина.

Поп Исидор подкани с жест и Силдаря застана до масичката с лице към олтара, сложи десница върху Евангелието и произнесе високо:

— Заклевам се!

После свещенослужителят издигна кръста до устните му и Силдаря го целуна с всичкото благоговение, на което беше способен.

Още два пъти се повтори същата церемония — същинската клетва, произнесена в притвора, а после потвърждаване на истинността й пред кръста и Евангелието, и накрая непознатият притисна Георги до гърдите си и му прошепна развълнувано:

— Брате, от днес ти си член-побратим на Филики етерия.

— На какво, на какво?

— Ще ти обясня после — отговори онзи, като показа с очи свещеника. После поблагодари на поп Исидор и му остави — той, „просекът“ — една едра монета и накрая дръпна Силдаря за ръкава: — Ела!

— На какво рече, че съм побратим? — повтори въпроса си Силдаря, когато останаха отново сами.

— На Филики етерия.

— Туй пък какъв дявол е?

— По гръцки ще рече „Дружество на приятелите“.

— Ако беше ми казал отнапред — намуси се Георги, — нямаше никаква клетва да дам. Аз с гърчуля работа нямам и достлук не правя!

— Почакай, не отсъждай прибързано. Ще се покаеш за тези приказки, когато след малко ти обясня всичко. Не, не, не тук, у вас като отидем. Сега няма да ти кажа повече от туй, че само името е гръцко, а иначе Филики етерия е братство на всички християни под турско иго и неговата цел е строшаване на веригите и свобода!

Сякаш в един миг краката на Силдаря се сраснаха със земята.

— Свобода!

В тази едничка дума той вложи повече страхопочитание, отколкото при целия обред в църквата. После се усъмни:

— С гърците?

— Не се залавяй все за гърците. Те са основатели на братството, те са му дали името. Но ние, славяните, му викаме Завера. Разбираш ли, „за вяра“. За Христовата вяра против полумесеца! И в тази борба за вяра всички сме равни — българи, гърци, сърби, власи… — Непознатият усети, че словото му, колкото и да беше убедително, не стопи недоверието на Силдаря. И затова допълни: — Ако не беше така, щеше ли Индже Стоян войвода също да е член? Него поне го познаваш!

Този път успя — Силдаря се раздвижи и не проговори, докато стигнаха в дома му и се настаниха пак в същата стая. Домакинът напълни чибука си и подаде пунгията на госта.

— Истина ли бяха думите ти преди малко? — Онзи потвърди. — За съдружието на всички християни против гаджалите? — Ново потвърждение, след което Силдаря потри ръце: — Ще рече, облаци се сбират…

От изненада другият изпусна и пунгията, и лулата си. Ако къщата се сринеше върху главата му, надали щеше да изглежда по-смаян.

— Облаци ли, каза, се сбират?

— Облаци — повтори домакинът, почуден от странната последица на своите думи.

— Ти ме измами — изпъшка непознатият. — Уж не си знаел нищо, уж за пръв път чуваш за Филики етерия, пък…

— Пак го казвам.

— А това за облаците?

— Какво толкова те изуми тази дума? Облаци, е добре, облаци. Щом всички християни са си подали ръка за борба, ще рече, буря се кани над турската чалма. А за да стане буря, първом се събират облаци на небето. Какво толкоз има за чудене?

— А, ти така, значи, си го казал… — Гостът се поотпусна. — Ние, людете от Заверата, си имаме свой език, Силдар. За писмата и за… когато се боим от ухо на издайник. Ето, чуй някои думи от този таен език: дървета — значи пушки; разпечатване — предателство; трън — враг; цвят — приятел; дъжд — Върховното ръководство на Филики етерия; метеки наричаме турците; пастири — румъните; постници — българите; готови — гърците; железни — ингилизите и прочие. Та именно на този език облак означава член на Заверата.

— Аха, разбирам — изхихика Силдаря. — Разбирам. Ти си помислил, че… Хубаво съм те прескимбичнал!…

— Това пък какво значи?

— Същото, на което вие, търновци, викате прескундил. Прескимбичнал е по сливенски. Тъй, тъй — продължи да се смее, — аз говоря за облаците по небето, пък ти си го взел за такива като тебе. Е, вече и като мене.

— Точно така. Само че аз съм хем облак, хем чирак — така се казва за пратеник на Филики етерия.^[4]

— Сега, като се разбрахме, разказвай наред. Не, чакай, още една дума. Ти как се казваш?

— Помисли, Силдар. Не е ли по-добре, по-сигурно, ако не знаеш името ми?

Силдаря помисли и призна, че наистина е по-добре и по-сигурно.

— Но все трябва да ти казвам някак си, нали? И да знам кое-що за тебе. Че гост си в къщата ми, а не срещнат на пазара минувач.

— Вече знаеш, че съм родом от Търново. Сега научи също, че отдавна живея вън от Българско и също като тебе съм търговец. Толкова невям ти стига. А, за името. Викай ми Георги. На свети Георги, победоносеца.

— Ще се бъркаме — поклати глава Силдаря. — И аз съм Георги…

— Тогаз нека аз бъда Димитър. И свети Димитър е бил победоносец.

И новокръстеният Димитър заразказва за Филики етерия. Основана от Никола Скуфас от Арта, Атанас Чакалов от Янина и Емануил Ксантос от остров Патмос, организацията готвеше въстание, което щяло да избухне догодина — гърци, българи и власи ще ударят турчина в самото сърце, сърбите ще помогнат от запад, голяма смесена войска под водачеството на руския генерал Ипсиланти ще нахлуе откъм Русия…

— С нас ли е дядо Иван? — обнадеждено попита Силдаря.

— Нали ти казвам — сам руският цар праща своя генерал да ръководи „за вяра“ християнската войска.

„Чиракът“ не съчиняваше; действително завераджиите така мислеха и така вярваха — лековерие, което една година по-късно българи и румъни щяха да заплатят с много кръв. Защото докато народът „дядо Иван“ щеше да е готов да воюва за свободата на своите братя по вяра, то християнинът и мистикът Александър І, царят „дядо Иван“, страдащ от кошмара на думата революция, щеше да предаде въстанието на своя брат по власт султана. И за да се оправдае пред света, щеше да придаде величава принципност на предателството си: „Сега вече не може повече да има политика английска, френска, руска, пруска; съществува само една политика, обща, която за спасението на всички трябва да бъде възприета от народите и владетелите. Аз пръв съм длъжен да покажа вярност към началата, на които основах съюз^[5]. За това се представя един случай — въстанието в Гърция. Без съмнение нищо не изглежда по-отговарящо на моите интереси, на интересите на моите народи, на общественото мнение в моята страна, както религиозна (т.е. верска) война с Турция; но в пелопонеските вълнения аз забелязах признаци на революция и тогава аз се въздържах.“^[6]

Но, уви, завераджиите не бяха пророци. И затова сега вярваха и се опиваха от вярата си, а заплащането — то беше още далече…

По-нататък „чиракът“ на Филики етерия разказа какво очакват от сливенци организацията и Индже Стоян: да създадат мрежа от готови за война с поробителите люде, да струпат оръжие, барут и джепане, да съберат храна за войската и… да чакат знак. Пращаха им и две хиляди гроша помощ. А поръчката на Индже е — при парите гостът остави и нишаните на Кара Танас и Сяро — Георги да потърси отново неговите, на Индже Стоян, верни хора, та те да станат гръбнака на сливенската „за вяра“ войска.

Силдаря кимна — всичко това се разбираше от само себе си.

— Войводата ще да е бил посветен отдавна — изказа предположение той. — Индже ли е най-голям от българите във Влашко и Молдова?

— Не е. По-голям от него е Сава Бинбаши. А! — плесна се по челото „Димитър“. — Ти невям знаеш Савата. Някои думат, че е от остров Патмос, но повечето го имат из вашия Сливен. Не го ли познаваш? Е, язък! А тук, в Сливен, най-главен от „облаците“ е и ще бъде хаджи Михал…

— Кой? — подскочи Силдаря.

— Хаджи Михал хаджи Василов. Той е отдавна в Заверата, мнозина от по-първите люде е привлякъл. Той ще бъде твой началник.

— Индже войвода ли каза това? — сломено попита домакинът.

— Каза го Филики етерия, а тя е повече от Индже. Виждам, не си доволен от туй, което казах.

— Не съм доволен — призна Силдаря. Смръщено, но по-спокойно.

— Защо?

— На грък аз не вярвам. Това първо. Второ, не одобрявам Михал, вашия избраник. По-свестен е от другите тукашни „елини“, туй признавам, ама и той… А бе не го харесвам и толкоз! Трето и най-важно, вие из самото начало сте подхванали калпаво работата. Думаш, хаджи Михал бил привлякъл доста от по-първите люде, ще рече — чорбаджии и хаджии. Е, хубаво, ще направите дружина само от войводи. Ама едно забравяте вие — пеят се песни за войводите, ала за истинското юначество и за победите ти е потребен народът.

Пратеникът на Филики етерия се усмихна: Силдаря сякаш бе слушал многобройните съмнения на Индже Стоян и ги повтаряше.

— Точно това се иска от тебе, Георги Силдар — каза. — Да събереш народа и да го поведеш…