Цончо Родев
Тътени (118)

7

А той пък по-късно щеше да си казва, че е извършил най-нелепото, което е можело да се извърши — в привечерието на този паметен тринадесети април, когато вълна̀та на незапомненото събитие беше извадила на повърхността цялата тиня и гнилост на Сливен и казата и когато всеки разумен човек търсеше да се укрие в къртича дупка, за да преживее въртопа на развихрилото се насилие, на Бяно хрумна да се изкачи на Хамамбаир. И не само му хрумна, но го и направи.

Както беше безоръжен и с едно пеленаче в ръцете, той, излязъл от Трънкини, не избра най-потайните пътеки и комшулуци, за да се прибере до дома си, а свърна нагоре по баира. И не че беше толкова замаян от събитията, та да е сляп за смъртната опасност, на която се излагаше. Но него го теглеше един порив, по-силен от съзнанието за опасността, на който разумният иначе Бяно не можа да устои — към височината го теглеше непреодолимото желание да види своя Сливен.

Изкачи се почти до върха на Хамамбаир и се обърна към север. И в този ден на ужасите в сърцето му трепна топлинка — ето, пред него беше най-свидното кътче от цялата божия земя! Как изобщо му е скимнало да напуща Сливен, бащиния си край? Как е помислял да го изостави?

Вляво, над Кешишлика, се въздигаше двугърбата Урум Тарла. В призрачния сумрак на пролетната вечер хълмът му заприлича на някакво огромно животно, каквито има само в приказките, настръхнало и приклекнало за скок. По-нататък, от другата страна на Асеновския боаз, идеше извисеният купол на Бармука. Той и меко заоблените Гаговец и Хисарлъка, които се кипреха отсреща, с подножията си докосваха и дори навлизаха в града, сякаш нарочно поставени, за да напомнят на роба, че на крачка от него е хайдушката Стара планина. Над тях, сурови и величествени, се диплеха Сините камъни. А още по-високо, там, където небето се привеждаше, за да докосне с устни земята, Българка, Кутелка и Чаталка пробиваха снежната шапка на Балкана и гордо стърчаха на възбог, като че устремени да се окъпят в последните лъчи на потъналото зад планините слънце. И сред цялото това великолепие от щедро разпилени красоти се гушеше той, неговият Сливен — белият, гиздавият, богатият, прочутият. Не, никога няма да съжали Бяно, че се е върнал от сред пътя. Не беше сбъркал в днешния си страшен избор, когато пред добруването по чужди земи предпочете живота, теготите, труда и смъртта в и за този обезлюден град, който трябва да се възроди от нищото.

— Видял си много превратности — прошепна Бяно, като се обръщаше към своя град, — ще преживееш и тази. И ще станеш пак онзи Сливен, дето е бил винаги гордост и огнище на българщината…

Сбогува се с чудната гледка пред очите си и се спусна надолу. Нито на баира, нито през Клуцохор, нито сетне през същинския Сливен срещна човек — ако още имаше неизморени и ненаситни читаци, които продължаваха да грабят и безчестят, те бяха настрана от неговия път. И така в припадналата пролетна вечер Бяно извървя улиците и стъгдите на своя град и необезпокояван от никого, стигна до бащиния си дом.

Почука веднъж… дваж… — никой не се обади отвътре. Почука трети път. Някъде иззад портата се чу шумолене на крадливи стъпки, но пак никой не се обади. Едва сега Бяно си припомни поръката, която на излизане бе дал на жена си.

— Отвори, Янке — рече. — Аз съм.

Тупна греда, звънна желязото на джугата и портата със скърцане се отвори.

— О, Бяно… — не каза, а проплака Яна.

И чак сега той помисли за душевните терзания, които бе причинил на тази вярна жена, осъдена от прищявката му да преживее самичка всичките страхотии, истински и въображаеми, на този злокобен ден.

— Не се страхувай — продума й нежно, — тук съм, нищо повече не може да се случи.

— А другите?… Пеюви?… Що видя и що преживя навън?…

— Вън е нещо като Страшния съд. Остави! Друг път ще ти разкажа.

Той обгърна раменете й. И тогава тя зърна вързопа в ръцете му.

— Какво е?… Какво носиш?…

— Дете — отговори Бяно. — Българче, останало без баща и майка, без никого на света. Прибрах го, за да го отгледаме.

— Ах, горкичкото! — Тя взе живия товар от ръцете на мъжа си. — Милата душица! Докато ние с тебе сме живи, бедничкото нивга няма да се почувствува сираче. Нали, Бяно?

Изкачиха се по стълбите и влязоха в одаята. И там, в светлината на лоените лампи, Яна позна дрешките и юрганчето, които бе изработила със собствените си ръце.

— Не зная как е кръстено — глухо произнесе Бяно, като гледаше настрана. — Но нали е намерен, Найден ще му бъде името.

— Да — каза Яна през сълзи. — Ще бъде Найден…

В огнището имаше жив огън и това беше най-хубавото нещо, което можеше да видиш в една българска къща през този ден.