Йежи Едигей
Азбучният убиец (9)

IX.
Обущарят вижда всичко

Като се питаше кои в града биха могли да дадат сведения за жертвите на тайнствения убиец, поручик Барбара Шливинска от самото начало се беше ориентирала към такива професии като сервитьор в посещаван ресторант, продавачи и отговорници на магазини, пощальони и „госпожите по прозорците“, а също и занаятчиите, извършващи услуги за гражданите. Забегово наброяваше едва около осем хиляди души. Всеки от тях вероятно знаеше много за съседите си, но човек трябваше да се добере до информаторите и да развърже езиците им.

Поручик Шливинска не можеше да подмине занаятчиите. Особено обущарите, при които се ходи по-често, отколкото например при шивач. Все повече мъже и жени купуват готово облекло, но обувките си поправят всички.

Най-лесно беше да влезе във връзка с Юзеф Кунерт. Обущарят държеше работилница срещу Управлението на милицията. Достатъчно бе да застанеш на прозореца, за да видиш майстора, седнал на ниско трикрако столче, как държи в ръка някаква обувка. Кунерт имаше много голяма клиентела. Между другото към нея се числеше почти целият личен състав на Управлението. Нищо чудно, той бе добър занаятчия, поправяше обувките бързо и здраво.

Барбара знаеше, че този може би петдесетгодишен човек е самотен. Зад работилничката си имаше малка стаичка, където се хранеше и спеше.

В Забегово се бе установил преди не повече от две години. Беше сполучил с добро място за работилничката си, помещение, заемано преди това от магазин за хранителни стоки. Бързо получи признание за работата си. Беше кротък и спокоен човек. Не ходеше по ресторанти, никой никога не го беше виждал пийнал. В работата му помагаше младо момче, което опитният майстор подготвяше за професията на славния полковник Килински^[1].

За една жена е лесно да намери повод да посети обущар в работилницата му. Я обувките й да стесни, я каишката е стегната или токчетата трябва да се сменят. Нищо чудно, че не след дълго Юзеф Кунерт посрещаше Барбара като стара позната.

— Сигурно познавате всички в града — заговори веднъж тя на обущаря, докато сменяше капачките на обувките й.

— Всички или не, но повечето ги познавам. Знаете, обущарят седи, а хората го посещават. По някоя дума ще размениш с всеки.

— Навярно сте познавали и убитите? — Шливинска се реши да започне по същество. — Знаете, че водя разследване, нали?

— Разбира се, че знам — разсмя се Кунерт. Няма човек в Забегово, който да не е чувал и да не знае, че специално са ви изпратили от Ченстохова, защото нашите специалисти затлачиха нещата. А през туй време оня лудият ще утрепе поредния човек.

— В Забегово нищо не остава скрито. Затова още повече се чудя как така не сме успели да се справим с тези престъпления. И аз не мога да се похваля, че ми е потръгнало повече, отколкото на моите предшественици.

— Онзи, дето убиваше жени в Катовице и околностите му, май шест години го преследваха. Четох във вестниците, че на съвестта му тежали двадесет нападения, ама накрая го хванали. Та мисля, че и на вас ще ви потръгне.

— За нас е важно да го хванем колкото може по-бързо.

— То се знае — съгласи се обущарят. — Преди да е прочукал толкова, колкото онзи от Катовице.

— Но не отговорихте на въпроса ми дали познавахте убитите…

— Кой тук не познаваше Адамяк, като белязан беше. Аз по кръчмите не ходя, бира на павилиона не пия, че с Вицуш не съм се срещал. Но какво ли не съм чувал за него и приятелчетата му.

— Кой би могъл да го убие?

— Неведнъж съм размишлявал върху това. Както впрочем и всеки в нашия град. Мисля, че този луд не е чак толкова луд. Първо, уби най-отявления бандит в града. Останалите тутакси се уплашиха и кротнаха. Адамяк рано или късно все щеше да изгние в дранголника или да увисне на въжето. Отдавна му беше време да го приберат зад решетките, но има късмет и не попадна на храбро момиче, дето не би се уплашило от глупави приказки. Няма какво да го жалим, поручик Шливинска. Целият град си отдъхна с облекчение.

— В това, което казвате, има много смисъл. Съгласна съм, че Адамяк не е бил светец. Съдът и правораздаването обаче са привилегия на държавата и само тя има право да наказва за престъпление. Добре щяхме да изглеждаме, ако всеки вземеше сам да раздава правосъдие.

— Така е — призна обущарят, — но това правораздаване невинаги идва навреме. Да вземем например Адамяк. Колко пиянски скандали, колко побоища? Колко момичета е изнасилил заедно с бандата си? Дали не знаят за това в града ни? И какво? Ходеше си, мръсникът, на свобода. И така щеше да си живее, ако не беше се намерил оня, дето му е забил ножа в гърба.

— Никой не е подавал оплакване срещу Адамяк.

— То се знае, че няма да го направи. Ако се случеше да понатупат някого, хич и не му идваше наум да хукне към милицията, за да не се прости с живота си следващия път. Предпочиташе да стиска зъби и да мълчи. А момичетата не искаха да бъдат осрамени. Като хванеха нехранимайкото в нарушение, осъждаха го на глоба хиляда или две хиляди злоти и той им се присмиваше в очите.

— Прокурорът е бил безсилен. Дори и да са стигали до него някакви клюки за изнасилване, при положение, че момичето не е подавало иск срещу него, той не е могъл да възбуди следствие.

— Вие това за правилно ли го намирате?

— Не аз съм измислила Наказателния кодекс. Направили са го по-умни от нас. Вероятно са сметнали, че така трябва да бъде. Законът има за цел да защити не насилника, а жената. На нея й е предоставено правото да реши дали ще изнесе на бял свят навесената й обида, или ще я запази в тайна. За да не стане така, че едно злодеяние да повлече след себе си друго. Знаете какви са хората и как понякога реагират на такива неща.

— Това, което казвате, може и да е вярно на теория. Но сама виждате как се гледа на подобни случаи в един малък град.

— Освен Адамяк са загинали още трима. Уважавани хора, които никому нищо лошо не са направили. Тях познавахте ли? — Шливинска предпочете да прекрати спора.

— Лудият като се е захванал да убива, така му е харесало, че вече не може да спре. Знае ли човек какво може да му хрумне на един луд? А другите, дето ги убиха, не познавах. Червономейски живее на другия край на града. Твърде му е далеч да носи тук обувките си на поправка. Впрочем овощар, пък и най-богат да е, не е добър клиент.

— Защо?

— Градинарите рядко ходят с обувки. Преди всичко носят гумени ботуши. По-удобно е и са по-здрави. Нали в парниците и между лехите има доста работа с вода. Трябва да се внимава краката да са сухи. Ето защо с гумени ботуши е по-удобно. Един зарзаватчия два чифта кожени обувки не може да износи за половин живот. А освен това къде ти такъв богаташ да вземе да си носи обувките на поправка. Винаги може да си купи нови.

Обущарят улучи десетката. Шливинска си спомни снимките, направени от фотографа на милицията веднага след като е било разкрито престъплението. Червономейски лежеше неестествено свит върху смачкания карамфилов разсад. Ясно личаха дългите черни ботуши на краката му.

— Пенсионерката Мария Боженцка никога през живота си не съм виждал. Не съм от хората, дето имат нужда от услугите на подобни „лелички“. Като ми се прииска да си пийна бутилка бира или чашка водка, ще си ги купя през деня от магазина. Но здравето не ми го позволява.

— Не изглеждате болен.

— Добре знам, че краят ми е близко. Лекарят казва, че черният ми дроб нещо не е в ред. Дава ми разни прахчета и капки — нищо не помага. Макар и да отрича, аз мисля, че е рак.

— Какво говорите! Защо пък рак? Малко ли проблеми си имат хората с черния дроб.

— Поручик Шливинска, аз знам какво говоря. Та нали всеки рано или късно ще иде в гроба, та не съм се притеснил. Аз съм човек самотен, своето съм изживял. Няма за какво да съжалявам и да се вкопчвам в живота. Донякъде познавах Делкот. Два-три пъти ми е носил обувки за поправка. А веднъж се отби в работилничката. Нямаше никого при мене, дори и Кажик, моят ученик, беше отишъл някъде. Делкот попита дали нямам желание да купя кожа.

— Каква кожа?

— Предложи ми хубаво шевро. Показа ми мостра. Високо качество. Вероятно вносна. Искаше да ми продаде наведнъж цялата партида.

— Много ли беше?

— За всичко искаше сто и няколко хиляди злоти. Евтино я даваше. По количеството и цената познах, че стоката е крадена. Разбира се, не я купих. Измъкнах се с това, че нямам пари и шевро не ми трябва, защото не правя нови обувки, а само поправям стари. Каза също, че имал купувач за цялата стока, но не бил от Забегово, а той предпочитал да я продаде тук.

— Откъде Делкот е могъл да има тази кожа?

Обущарят се усмихна.

— Поручик Шливинска — каза той, — малко ли разни товари минават с цели вагони през Забегово? Кой, ако не този, който скачва вагоните, може да знае какво има в тях?

— Нали са затворени и запечатани?

— Да извадиш телчето от пломбата и да го пъхнеш после отново, е нищо работа. Стига да подгрееш малко оловото, и никой няма да познае, че пломбата е сваляна.

— Напоследък в Забегово не е имало никакви оплаквания за кражби по железниците.

— Не казвам, че са взимали стоката от вагоните, предназначени за нашия град. Ако е измъкнал кожата от вагон от Чехословакия за Шчечин или обратно, кражбата ще бъде открита едва в Шчечин или в Прага. Аз — застрахова се Кунерт — не хвърлям никакви обвинения върху този човек. Не зная откъде се е сдобил с кожата. Зная само, че искаше да ми продаде голяма партида шевро и че стоката беше първокачествена. Не каза откъде я има и аз не съм го питал. Разговорът ни беше кратък, отказах да купя кожата и Делкот си отиде. Повече не стъпи в работилничката ми.

— Деветдесет на сто е било сигурно, че кожата е крадена. Защо не сте уведомили милицията или не сте споделили това с някого от нашите хора?

— Поручик Шливинска, железничарят не беше от глупавите. Сигурно не му е за пръв път да прави подобни неща. Дори и да бях ви уведомил, нищо нямаше да намерите у него. Беше твърде умен, за да държи крадена стока в дома си. Или би отрекъл пред трето лице, та нали разговаряхме без свидетели, или би обърнал всичко на шега — показал ми парче кожа, за да ме изпита. Какво бихте могли да му направите? Да го задържите за четиридесет и осем часа, след което да го пуснете. А целият окръг щеше да знае, че Юзеф Кунерт е доносник на милицията. Сега, когато Делкот е мъртъв, нищо не може да му помогне, нито да му навреди. И тъй като ме питате за него, казах ви каквото знам. Както виждате, не е кой знае колко.

— Все пак много ви благодаря. Това също може да ми влезе в работа.

— Радвам се, че мога да бъда полезен на нашата милиция. Няма човек в нашия град, който да може да диша спокойно, докато не озаптите престъпника. Дори и аз, старецът и болнавият, предпочитам да си умра спокойно в леглото, отколкото да бъда застрелян от някого, както си седя на трикракото столче и забивам пирончета в обувките.

— Ако се наложи — попита Шливинска, — бихте ли потвърдили показанията си при официален разпит?

Обущарят се смути.

— Бих искал, поручик Шливинска, това да си остане между нас. Разговаряхме приятелски и от добри чувства исках да ви помогна. Но за какъв дявол ми е на мене, стария човек, да се мъкна по съдилищата? Разбира се, ако е много нужно, няма как. Властта трябва да се уважава, но много ми се иска да избягна това. Забегово е наистина малък град.

Милиционерката отлично разбираше мотивите на обущаря. Закле се, че получената информация ще представи като „секретна от конфиденциален източник“. Надяваше се, че майор Зайончковски ще приеме такова разрешение на въпроса. И от сърце благодари на обущаря за доверието и помощта.

Майор Станислав Зайончковски и подчинените му офицери, от милицията живо се заинтригуваха от това, което щеше да произтече от разговора на Барбара е Кунерт. За тях нещата не бяха нови. Шливинска вероятно не се беше сблъсквала с подобни кражби по време на работата си в Ченстохова. Те бяха истинско бедствие, добре познато на Воеводското управление на милицията и Катовице. Железниците плащаха големи обезщетения за липсващите стоки. Дори беше забелязано, че най-често се краде от влаковете, пътуващи от юг на север. Кражбите се установяваха на мястото, където се разтоварваше. Катинарите и пломбите на пръв поглед не бяха пипани. Изчезваха предимно стоки с висока стойност. Кожа, вълна, коприна…

Милицията и железопътната охрана неведнъж устройваха засади на крадците по големите жп-възли като Тарновске гури, Битом или Забже. И в другите воеводства се водеше борба срещу самонадеяните взломаджии. Без особен успех обаче. Наистина неведнъж престъпниците бяха хващани на местопрестъплението, но следствените власти напълно си даваха сметка, че заловените са действуващи изолирано групички, а не опасната, отлично организирана банда.

До този момент никой не подозираше, че крадците действуват и в Забегово. Гарата се ползуваше с добро име. Откритията на Шливинска я представиха в нова светлина. Ето защо майорът веднага се посъветва с Катовице.

Този път „отгоре“ реагираха светкавично. За Воеводското управление бе напълно ясно, че крехките сили на милицията в Забегово не са достатъчни за изясняването на цялата афера. Бяха мобилизирани всички резерви, с които разполагаше воеводството. Привлякоха подкрепления и от други места.

Няколко дни след разговора на Барбара Шливинска с Юзеф Кунерт започна разгърната акция. Извършиха се масови обиски на персонала на сточните гари от Катовице и Ополе до Забегово, като особено внимание се обърна на този град. Милицията влезе във всички жилища в един и същи час, за да не допусне заинтересованите да се предупредят взаимно.

Резултатите от обиските не бяха впечатляващи, но акцията не можеше да бъде наречена неуспешна. Наистина не бяха намерени крадени стоки, но у неколцина бяха открити шперцове, с които вероятно са били отваряни катинарите на вагоните, а също известно количество пломби и тел. У много от железничарите бяха открити големи суми в злоти и чужда валута, които надхвърляха границата на възможното да бъде придобито по легален начин.

Престъпната дейност на Адам Делкот се потвърди също и при обиска на жилището, което бе обитавал преди смъртта си. Самото то бе съвсем „чисто“, но интересът на милиционерите към кошерите в градината не се оказа напразен. Кошерите са любимо скривалище за всевъзможни престъпници. Знаят го дори начинаещите служители в милицията. Именно тук бе открита ръчно изработена преса за пломби. Нищо чудно, че пломбите на окрадените вагони изглеждаха непипнати.

Воеводското управление остана твърде доволно от получените резултати. Бяха задържани двадесетина души. Не подлежеше на съмнение, че колкото повече напредва разследването, толкова по-скоро солидарността на бандата ще се наруши и всеки ще гледа да спаси собствената си кожа, като разкрие истината и стовари вината върху другите. Най-сетне за милицията се откри реална възможност да ликвидира опасна шайка.

Не се пестяха похвалите по адрес на служителите от милицията в Забегово, за оперативността им. Трябваше да се признае на майора, че не скриваше, нито омаловажаваше приноса на поручик Шливинска от Ченстохова, но всъщност лаврите бяха не само за нея, а за цялото управление и началника му.

За пръв път Станислав Зайончковски призна, че жената, която му бяха „увесили на шията“, е ценен сътрудник и е стигнала до изводи, за които можеше да й завиди не един по-възрастен и по-ориентиран в обстановката служител на милицията.

Но като хвалеше, началството не пропусна да укори. Ликвидирането на бандата крадци сред железничарите беше успех. За съжаление с подобен успех Управлението на милицията в Забегово не можеше да се похвали по най-важния въпрос — тайнствените убийства. Фактът, че по време на второто следствие беше разкрито друго престъпление, съвсем не биваше да успокоява съвестта на нейните служители.

Барбара Шливинска получи искрени поздравления от колегите си. Дори майор Зайончковски побърза да изрази признанието си.

— Кажете — подхвана той, — кой ви даде сведенията за Адам Делкот и престъпната му дейност? На този човек му се полага голяма награда. Вероятно главният началник на Гражданската милиция ще сметне за правилно да възнагради вашия информатор. А и железниците, които са плащали големи обезщетения, не биха се поскъпили да наградят човека, който ги е отървал от тази неприятност.

Шливинска изглеждаше угрижена. Не знаеше как да се измъкне от ситуацията така, че да не ядоса началника си, чиято раздразнителност й беше вече позната.

— Информацията получих от един жител на Забегово, който си запази правото да остане неизвестен. Бях принудена да дам дума, че никому няма да изкажа източника на моите сведения.

— Но тук сме само свои — отбеляза подпоручик Жешотко.

— Все пак бих предпочела…

— Башка има право — подкрепи колежката си Зигмунт Полешчук. — Щом е дала дума, трябва да я спази. Самият аз съм много любопитен, но ще трябва да се въздържа от желанието си да задоволя това чувство. Нали така, майоре?

— Без съмнение — призна без въодушевление началникът. — Ставаше дума не да бъде задоволено любопитството ни, а да бъде награден този човек.

— Отлично разбирам подбудите ви, другарю началник — Барбара беше настроена съглашателски, — и ще поговоря с него. Ще му обясня, че има възможност да получи голямо възнаграждение, а вероятно и медал. Човекът не е от заможните и без съмнение тези пари ще са му добре дошли. Нека сам реши.

— Така ще е най-добре — съгласи се майорът.

— Имам ново виждане по въпроса за нашия „азбучен убиец“ — взе думата поручик Анджей Стефански.

— Казвай — подкани го Полешчук.

— Две от жертвите на този човек, както сега вече знаем, са опасни престъпници. На съвестта на единия от тях освен разни дребни прегрешения тежат и изнасилвания. Другият е от бандата крадци по железниците. Така техният убиец се очертава като съдия самозванец, раздаващ кърваво правосъдие. Започва да става интересно дали и другите две жертви са толкова непорочни, както е отбелязано в техните некролози.

Шливинска се усмихна победоносно.

— Моето виждане, че до убиеца можем да се доберем единствено като проучим основно живота на неговите жертви, се потвърждава на практика. Без съмнение Анджей има право. Този човек е убивал хора, които според неговото чувство за справедливост са заслужили смъртта си, но е прибягнал до четири убийства, за да осъществи едно — най-важното за него.

— Но кое от всичките? Кого е искал да убие? Адамяк или Делкот?

— Съмнявам се, че е Адамяк, макар и да не го изключвам напълно. Но зная, че не се касае за отмъщение за изнасилване на някакво момиче от Ковалево, все пак не познавам другите му жертви. И спрямо тях би могъл да играе ролята на отмъстител.

— А Делкот?

— На този въпрос ще можем да отговорим, когато ни стане известен целият механизъм на кражбите по железниците и уточним каква роля е играл в тях Делкот. Разбира се, напълно е възможно да са имали кървави сметки за разчистване помежду си в бандата, макар че според мене в този случай по-лесно би било смъртта на Делкот да се представи като злополука по линиите.

— Сигурно е някой луд, който си е присвоил правото да раздава правосъдие, но с манията да убива по азбучен ред. — Зайончковски за пореден път се опита да защити любимата си версия, но при наличието на нови факти малко я промени.

— Всеки убиец е луд. — Барбара не искаше да влиза в пререкание с началника.

— А оттук нататък?

— Ще търся. Сега ще се заема с онази бедна пенсионерка. Тя най-вече не пасва в концепцията на Анджей.

— Баша, само много те моля, пази се — предупреди я капитан Полешчук. — Вече не си непозната, чужда в Забегово. Вече всички знаят, че главно на тебе се дължат последните, немалко на брой арести. Не е тайна и това, че най-важната задача на нашия поручик в „мини“ е разкриването на извършителя на четирите престъпления. Ако досега убиецът е можел да те пренебрегва, вече знае, че си по петите му и все повече приближаваш към него. Край на шегите.

— Не се страхувайте за мене. Нищо няма да ми се случи.

— Недей да се перчиш. Такива храбреци като тебе ги има колкото си искаш на всяко гробище.

— Капитанът е прав. Моля ви да бъдете крайно предпазлива. Не ходете без оръжие.

Барбара остана много учудена от изказването на майора. Усещаше, че от момента на пристигането й в Забегово този човек се беше настроил по-скоро недоброжелателно към новия член на Градското управление на милицията. Разполагаше с многобройни потвърждения. Откъде изведнъж тази загриженост за нея?

Още на следния ден с обувки в ръце момичето влезе в работилницата на обущаря, като надзърна предварително през прозорчето, за да се увери, че е сам. Кунерт я посрещна с приятелска усмивка и също я поздрави за големия й успех.

— Знаете много добре, че този успех дължа на вас. Без вашата помощ нищо не бих постигнала. Всъщност не аз ръководих акцията, а Воеводското управление на ГМ. Те установиха адресите на заподозрените и извършиха обиските. Аз дори имената им не знам.

— Но вие съумяхте да обхванете нещата и да проникнете където трябва, за да бъдат намерени и пратени зад решетките тези негодници.

— Това е преди всичко ваша заслуга, Кунерт, и точно във връзка с това дойдох да поговоря с вас.

— Аз, какво… — не се предаваше обущарят — изпълних дълга си. Нали вие сама казвахте, че всеки гражданин е длъжен да помага на милицията в борбата й против злото.

— Отлично разбирам това и бих искала от сърце да ви благодаря за ценната информация. Благодарение на нея е ликвидирана банда, която е извършила кражби за милиони. Полага ви се голяма награда. От милицията и от полските държавни железници.

— Пази боже! — каза Кунерт, сякаш предварително искаше да изключи всяка възможност за подобна мисъл. — Не съм го направил за пари, а само заради вас. Толкова сте мила, млада и симпатична. Винаги ще намерите добра дума или любезна усмивка за стария човек. За какво са ми пари? Два пъти няма да обядвам, а за един обед все ще изкарам нещичко. Нямам никакви близки, всички загинаха във Варшавското въстание или по време на окупацията. И моята свещ скоро ще догори.

— Освен награда възможно е да получите и държавно отличие. Например Кръст за заслуги.

— Поручик Шливинска, на кого ще седна да показвам този орден? Аз съм кротък, скромен човек и такъв ще си умра. Нали предварително ви помолих разговорът ни да си остане между нас.

— Аз удържах на думата си. Тайната си е тайна, никой не я знае. Дори майор Зайончковски.

— Много ви моля и занапред никой да не я научава. Нека си остане между нас завинаги.

Въпреки дългите и горещи уговорки от страна на Шливинска старият обущар не промени становището си. На поручик Шливинска не й остана нищо друго, освен да обещае на Кунерт, че ще запази пълна дискретност.

Междувременно Воеводската прокуратура водеше енергично дознание във връзка с кражбите по железниците. Старата истина, че пред лицето на опасността солидарност между престъпниците не съществува, се потвърди още веднъж. Всеки от заподозрените, разпитвани от прокурора, „изплюваше камъчето“ много скоро, като се опитваше колкото може повече да омаловажи ролята си в престъпния съюз. Затова нямаше нищо чудно, че папките по следствието с всеки изминал ден набъбваха, а милицията извършваше все нови и нови арести.

Трябваше да се признае, че бандата е била организирана безупречно. Ръководела се е от няколко престъпници в Катовице. Тези хора — привидно извън всяко подозрение — инкасирали парите от откраднатите вещи и ги делели между членовете на бандата, всеки от които изпълнявал своя, точно определена роля.

Тези, които имали достъп до пътните листове и били запознати със съдържанието на запечатаните вагони, предавали номерата на вагоните, които возели заслужаваща внимание стока, на железничарите, работещи по линията. Те пък поставяли по вагоните малки, известни само на тях знаци.

Влакът се придвижвал до следваща гара. Там някой посветен в тайната разчитал тези знаци, отварял катинарите с подправени ключове и разпечатвал пломбите. Някой друг пък на следващата гара, възползувайки се от тъмнината на нощта, разтоварвал ценната стока и я укривал в предварително приготвени тайници. Отговорните за транспортирането поемали крадената стока и я превозвали до складовете на пласьорите. Пласьорите плащали на шефа на бандата. Окраденият вагон продължавал нататък, към Забегово. Тук бдял Адам Делкот. Отварял отново катинарите и с помощта на фалшив уред за поставяне на пломби запечатвал вратите.

Повечето членове на бандата не се познавали помежду си. Всеки се срещал с не повече от един-двама други. Не било лесно да се добере човек до върхушката на престъпната шайка.

Въпреки всичко целият този огромен материал не беше достатъчен, за да бъде изяснено кой е бил истински заинтересован да убие Адам Делкот. Железничарят от Забегово е бил дребно колелце в престъпния механизъм. С нищо не би разсърдил ония „горе“. А единствено върхушката е могла да бъде заинтересована от премахването на Делкот.

Поручик Барбара Шливинска, след като прецени всички факти „за“ и „против“, установи, че и този път не е успяла да стигне до източника.