Йежи Едигей
Азбучният убиец (11)

XI.
Къде са отпечатъците от пръстите?

Поручик Барбара Шливинска си даваше сметка, че проучването на живота на Владислав Червономейски ще бъде значително по-трудно, отколкото на другите жертви на „азбучния убиец“. Градинарят, човек богат, не е поддържал близки и приятелски отношения с никого в града, не ходел по кръчми, не пазарувал в местните магазини, живеел в краен квартал. Повечето от жителите на Забегово знаеха по-скоро елегантната му симка, отколкото самия й притежател.

Дори не можеше и да се мечтае да се намери подходящ информатор. Затова поручик Шливинска се зае отново да изучава досиетата по делото и прикрепения към тях плик със снимки и разни документи.

Но едва след третото внимателно прочитане на дебелата папка момичето забеляза липсата на нещо много съществено. Сред приложенията нямаше лист с отпечатъци от пръстите. Правило е при всеки случай на внезапна смърт, настъпила в резултат на нещастен случай или престъпление, следствената група, която винаги разполага с дактилоскопист, да направи на място снимки, а също да вземе отпечатъци от пръстите на жертвата.

Шливинска намери старши сержант Лемски, който се беше занимавал с тази страна на случая.

— Защо не сте приложили към досието отпечатъци от пръстите на Червономейски? — попита тя. — Моля да ми ги осигурите.

Старши сержантът се изчерви.

— За какво са ви тези отпечатъци? Сам не се е застрелял. Знае се, че го е убил „азбучният убиец“. Той не е оставил никакви отпечатъци. Няколко часа работих там и нищо не открих.

— Не става дума за убиеца, а за жертвата. За Червономейски.

— Изобщо не съм взимал отпечатъци от него.

— Възможно ли е това? — учуди се поручик Шливинска.

— Е, имаше толкова работа. Парникът е огромен като катедрала. С два входа. Трябваше да претърсим навсякъде, дали няма да се намери някой отпечатък. Имаше ги колкото искаш, но всичките или на сина му, или на стария, а и на помощниците също.

— Ако сте сравнявали откритите отпечатъци с отпечатъците на Червономейски, значи сте взели и неговите.

— Разбира се, че съм ги снел, но измежду другите. Старият е имал характерна двойна примка, така че веднага се разпознава между останалите. А след като свърших работата си, тялото вече беше преместено в къщата с разрешение на прокурора. Изобщо ми се изплъзна от съзнанието. По-късно сметнах, че целият този материал е ненужен и го унищожих.

Нямаше как, Шливинска се запъти към майора с проблема си.

— Толкова ли са ви необходими тези отпечатъци? — Учуди се Станислав Зайончковски.

— В биографията на покойния, която намерих в досието, има много съществени пропуски.

— Така ли смятате? — На майора никак не му допаднаха нейните думи. Нали самият той беше водил това разследване.

Барбара забеляза, че отново бе накърнила амбицията на началника си, и се опита да смекчи нещата:

— Разбира се, тогава сте водили следствието от друга гледна точка, не от днешната. Тогава не сте търсили, както се казва, „под вола теле“, а само ориентировъчно сте проучвали живота на убития градинар. Сега, когато можем да се обзаложим, че и на неговата съвест тежат престъпления, трябва да подходим по друг начин. Колкото до пропуските, направи ми впечатление следното: опираме се на показанията на Янина Червономейска, съпруга на Владислав, че семейството е емигрирало от околностите на Чешин във Франция през 1935 година. Но това не е било възможно да се провери. Всички документи от селото са изчезнали по време на войната. Следствието се е задоволило с тази кратка информация от управлението на милицията в Чешин. Не е търсено потвърждение на фактите от свидетеля, каквито без съмнение има още живи в този край. А може и Червовомейски изобщо да не се е казвал, така.

— Мислите ли? — Зайончковски дълбоко в себе си признаваше, че упрекът на момичето е основателен. Разбира се, не беше давал разпореждане да се проучи тази подробност.

— Нищо не мисля — просто не зная. А трябва да зная. Другият пропуск е значително по-съществен. Все така опирайки се на биографията на Червономейски, разказана ни от неговата съпруга, знаем, че градинарят е бил взет в хитлеристката армия и изпратен на Източния фронт. Но не знаем как се е държал там гефрайтер^[1] Червономейски. Дали случайно не е бил есесовец или друг военен престъпник? И фактът, че е попаднал в плен след падането на Сталинград, не е потвърден. Може героят ни да се е подвизавал съвсем другаде и да е изпълнявал съвсем други функции. Не подозирам вдовицата му в злонамереност и фалшиви показания. Възможно е да не знае нищо за това.

— Да — съгласи се майорът, — тия неща ще трябва да се изяснят.

— И още един пропуск, най-важният. Същата Червономейска е дала показания, че мъжът й се е върнал във Франция след плен в Русия едва през 1948 година. Дали наистина е бил толкова дълго там? Та нали съветската власт е била напълно наясно, че хората от Шльонск, Елзас, Тирол и другите области, насилствено присъединени към райха, са били вземани във войската и обявявани за немци без тяхно съгласие. Тези пленници са били освобождавани първи, дори още преди да приключат военните действия, в случай че изразявали желание да се присъединят към войсковите формации на своите народи, сражаващи се срещу Хитлер на страната на Червената армия. Хиляди жители на Шльонск именно по този начин са попаднали в Първа полска армия. А тези, които не са горели от желание да продължат да воюват, са се връщали по домовете си през 1945 година — веднага след капитулацията на Германия. Как е станало така, че Червономейски се е върнал в Елзас цели три години по-късно?

— Да, това е странно.

— Странно е още, че нещастният, преминал през поля и гори войник, едва освободен от пленническия лагер, почти веднага след като се е върнал при жена си, на която заедно с децата не е могло да й бъде леко през войната, продал жилището си в Елзас. Както знаем, работел е като наемник при един от асовете на градинарството. Откъде изведнъж намира финансова възможност да вземе земя под аренда и съвсем скоро след това да купи голямо стопанство край Лондон? Все пак за да се устроиш като арендатор, са нужни много пари, да не говорим, че арендаторът трябва да плати цялата сума предварително.

— Признавам, Баша — Зайончковски за пръв път се отказа от официалното „вие“, — че не успях с този случай. Вината е моя.

— Но, драги майоре, не може да се говори за неуспех, става дума за недоизясняване на някои подробности, които в началото не са изглеждали чак толкова важни. — Барбара наистина съжали началника си. Лицето му изглеждаше доста угрижено. — Не са имали ни най-малко значение за по-нататъшното развитие на нещата.

— Така ли мислите? — без да е убеден, попита Зайончковски.

— Разбира се. А пропуските ще изясним.

— Затова ли са ви необходими отпечатъци от пръстите?

— Точно затова. Ще ги изпратим в централата. Може там да са зарегистрирани. Ако трябва, ще се обърнем към съветските власти с въпроса дали в списъците на пленниците, взети при Сталинград, фигурира името Владислав Червономейски и кога е бил пуснат на свобода. Ако и това не се окаже достатъчно, ще помолим Франция да ни осигури данни за този репатриант.

— С Франция ще бъде най-трудно и най-дълго — намръщи се майорът. — Ще трябва да прибегнем до помощта на Министерството на външните работи. Докато дойде отговор, ще мине много време.

— Ако не може по друг начин, няма как, ще почакаме. Най-лошото е, че нямаме тези отпечатъци.

— Ще му дам аз на този Лемски. Толкова вещ специалист, а така да провали работата!

— Майоре — момичето се престраши да защити сержанта от всъщност основателния гняв на началника, — още в Светото писание е казано: „Който е невинен, нека хвърли камък.“

Зайончковски се разсмя.

— Опак ден е днешният за мене. Но си го заслужавам. Ех, заслужавам си го.

— Никакво наказание няма да промени факта: отпечатъците липсват.

— Но ще ги имаме.

— Страхувам се да не стане твърде късно. Дори да получим разрешение от прокурорските власти за ексхумация на Червономейски, разлагането на трупа може да е напреднало и папиларните линии да не са ясни. Минало е повече от месец и половина от убийството му.

— За щастие само месец и половина. Нямам предвид ексхумация. Ще изпратя Лемски в дома на Червономейски. Нека се опита там да вземе отпечатъци от пръстите му. Възможно е още да не са се заличили от някои предмети, принадлежащи на градинаря.

— Но как да ги различи от отпечатъците на други лица, които е възможно да са били там след смъртта на градинаря?

— Известен риск, разбира се, винаги ще има. Но Лемски е длъжен да си припомни как са изглеждали пръстите на Червономейски. Освен това съществува възможност върху предметите от съвсем личен характер, такива като например четка, самобръсначка или градинарски нож, да са останали отпечатъци от пръстите само на умрелия.

— Лемски спомена нещо за двойна примка — спомни си Шливинска.

— Е, тогава всичко е наред — зарадва се началникът, — двойната примка е много рядко срещано разположение на папиларните линии. Среща се веднъж на неколкостотин хиляди, ако не и на милиони пръсти. Старши сержантът без затруднение ще идентифицира подобен белег и няма да сгреши. Почти е изключено в дома на Червономейски да се намерят подобни отпечатъци с двойна примка, които да не са на градинаря. А аз все пак ще кажа на Лемски няколко думи. За да не се повтаря подобна немарливост в бъдеще.

Този път старши сержантът се представи добре. Три дни работи в дома на семейство Червономейски. Задачата му не беше лесна, защото жилището беше почистено наскоро, а в парниците работеха хора, които вероятно бяха заличили всички предишни отпечатъци. Дори четката и електрическата самобръсначка, на които майорът така разчиташе, бяха старателно измити и прибрани в шкафа.

Въпреки това на Лемски му се удаде на две места да попадне на за съжаление доста повредени и наполовина заличени отпечатъци с двойна примка. Разпалено продължаваше да търси други, по-ясни.

Най-сетне щастието се усмихна на дактилоскописта. В дъното на един от шкафовете откри пушка в калъф. Между другото Червономейски бил страстен ловец и членувал в местната ловна дружинка. Оръжието не е било използувано от никого след смъртта му. Никой не беше го изваждал от калъфа. Върху приклада на пушката и върху дулата й се бяха запазили няколко ясни и пълни отпечатъка.

Не бяха от всичките десет пръста, но можеше да се допуска, че са и от лявата, и от дясната ръка. Това беше вече достатъчно за евентуална идентификация.

Наперен като паун, сержантът рапортува за изпълнение на задачата и остави на бюрото на Шливинска находката си.

Барбара начаса се разтича да прави снимки на отпечатъците и още същия ден беше изпратено писмо от Забегово до столицата. Молеха Главното управление на милицията във Варшава да установи дали приложените отпечатъци фигурират в централната картотека, както и да им бъде разрешено да се обърнат към съветските власти с молба за отговор на следните въпроси: дали в списъка на немските пленници фигурира името Владислав Червономейски? Ако да, то кога е бил освободен същият пленник и дали приложената снимка свидетелствува за идентичност на отпечатъците в документацията за бившия участник в битките при Сталинград?

Освен това управлението на ГМ в Забегово помоли висшестоящия орган по официален път да изиска от Франция сведения за репатрианта, който през 1968 година е ликвидирал окончателно имота си край Лион и се е върнал в Полша.

Сега на Шливинска й оставаше само да чака резултатите от своите действия.

А междувременно в Забегово цареше пълно спокойствие. Нещата в малкия град бяха влезли в обичайното си русло. „Азбучният убиец“ не даваше признаци на живот. Хората, чиито имена започваха с буквата „Е“, малко се поуспокоиха, за което големи заслуги имаше милицията. Беше проявила специални грижи за тези граждани. Зъболекарят Емилянович, който след убийството на Адам Делкот беше избягал от Забегово, реши да се върне и да възобнови твърде доходната си частна практика.

Единствен майор Зайончковски не скриваше песимизма си. На всяко заседание предупреждаваше подчинените си и ги призоваваше към все по-голяма оперативност и бдителност. Не се съгласяваше да бъде снета охраната от набелязаните хора, за което нееднократно настояваше капитан Полешчук, защото не му достигаха хора за други акции.

— Бъдете внимателни, бъдете внимателни — повтаряше опитният офицер. — Още не се е свършило, убиецът не е зад решетките, длъжни сме да бдим денонощно.