Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Alfabetyczny morderca, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Олга Веселинова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011 г.)
Издание:
Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца
Три криминални романа
Смъртта дебне под прозореца
Внезапната смърт на кибика
Азбучният убиец
Превод: Лина Василева, Олга Веселинова
Редактор: Методи Методиев
Художник: Пенчо Пенчев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова
ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.
ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.
История
- — Добавяне
XVII.
Началникът без обувки
Сега за поручик Шливинска настъпиха тежки дни. Всъщност тя вече не вярваше в положителния изход на следствието срещу Ковалевски. И когато на всичко отгоре от Закопане пристигна съобщение от тамошното управление, че е прекарал нощта на петнадесети срещу шестнадесети август в „Хирним“, на вечеринка за запознаване на почиващите в „Скалница“ — подобен великан лесно се запомня — и със сигурност не е напускал ресторанта по-рано от полунощ, заедно с останалите Шливинска трябваше да признае, че цялата й досегашна работа се срива като къщичка от карти.
Нима наистина убиецът е някой луд, който си е набелязал в Забегово четирима души с тъмно минало, но сам не е имал никакви лични подбуди за убийството на поне един от тях?
Предположението, прието от милицията в Забегово, поручик Шливинска упорито отхвърляше. Най-сетне й се беше удало да разколебае вярата в „лудия“ дори у майор Зайончковски. Сега обаче не знаеше дали наистина е била права.
За кой ли пореден път трескаво прелистваше листовете в дебелите папки с надеждата, че ще открие някой все още неизвестен й документ. Но такъв нямаше. По стотиците страници на всевъзможните протоколи нямаше нищо, което би могло да насочи следствието по прав път.
Вече отчаяно, момичето се приближи до прозореца и опря глава о стъклото, за да разхлади челото си. Гледаше към улицата, без да мисли за каквото и да било. А там не ставаше нищо особено. Както често през ноември, ръмеше ситен, студен дъжд. Минувачите, с разперени чадъри, бързо се движеха по тротоарите. В магазина за платове продавачката Лоджа беше заета да надипля някаква шарена коприна върху манекен с коси очи и тъжна усмивка на восъчното лице. В съседното помещение старият обущар Юзеф Кунерт усърдно размахваше чука над една обувка. Някаква клиентка изчакваше в месарницата да вземе от поправка обувката си. По това време, наближаваше вече два следобед, куките бяха празни. На няколко от тях висяха само парчета „салам за закуска“, който не се радваше на особено голямо търсене в Шльонск. От месата момичето виждаше единствено лошо очистени свински гърди и глави. Кървавицата и саламът първо качество вече бяха продадени. Продавачите си приказваха. Нямаше клиенти, които да им пречат.
Затова пък в пасмантерията както винаги беше пълно с хора. Жените подбираха копчета, разглеждаха цветните мулинета или просто влизаха за макара или игли.
Големият магазин за плодове и зеленчуци в съседната постройка не можеше да се оплаче от липса на клиенти. Точно днес бяха получили грозде от България и банани. Карфиолът и зелето, както и киселите краставички се радваха на не по-малък интерес от екзотичните, но доста скъпи лакомства.
Тъжна гледка, тъжни капки есенен дъжд, които при всеки повей на вятъра се удряха в стъклото. Също като в едно стихотворение на Леополд Стаф.
Барбара отдръпна глава от студената повърхност на стъклото. Отново хвърли поглед към отсрещната страна на улицата.
И изведнъж проумя всичко. Чак отстъпи две крачки. Сякаш в главата й, в сивите клетки на мозъка й стана чудовищна експлозия. Вдигна ръце към слепоочията си, като че от страх да не би черепът й да се пръсне под напора на обзелите я мисли.
Усмихна се. Беше усмивка на самосъжаление. Ах, колко глупава е била! От толкова дни развръзката на загадката просто е биела на очи. Всички доказателства са били в досиетата. А и пред очите й. А тя до този момент нищо не беше разбрала. Естествено, още много неща трябваше да бъдат проверени. Точно да се претегли всяко „за“ и „против“. Не бива отново да става грешка както със задържането на Влоджимеж Ковалевски. Не само сапьорите, но и милиционерите нямат право да грешат два пъти.
С пъргава стъпка поручик Шливинска се упъти към бюрото. Предишната апатия изчезна напълно. Беше изпълнена с енергия и желание да действува колкото може по-бързо. И едновременно се чувствуваше щастлива, че все пак разсъжденията й бяха правилни.
Досиетата знаеше наизуст. Не беше необходимо дълго да рови. Разгръщаше дебелите папки и като попрехвърляше по няколко листа, без да се лута, откриваше документите, които й бяха необходими. Беше сигурна, че не греши, а черните букви върху белите листове само потвърждаваха това.
Същия ден следобед, без да пита дали началникът е свободен, Шливинска влезе в кабинета на Станислав Зайончковски. Майорът вдигна глава. Пишеше нещо и не остана очарован от неочакваното посещение.
— Какво се е случило?
— Вече зная кой е „азбучният убиец“.
— Кой?
— Бих могла днес да го задържа. Но преди това трябва да проверя някои подробности. Веднага ще изпратя необходимите телеграми. Най-много след три дни случаят ще бъде напълно приключен.
— Като случая с Ковалевски ли? — засмя се скептично майорът.
— Не аз издадох заповедта за арестуването му.
— Нека не се караме. — Началникът добре знаеше кой беше виновен за неуспеха. — Може би ще ми кажете нещо повече за сензационното си откритие?
— Наистина е сензационно. — Момичето се престори, че не долавя иронията на началника си. — Глупаво е, че по-рано не успях да се досетя. Истината е лежала на бюрото ми като на длан. А ние се въртяхме около най-неправдоподобни версии и търсехме престъпника чак в Ниса.
— Кажете все пак кой е той?
— Не — възпротиви се Шливинска, — ако сега ви кажа името му, ще ми се изсмеете и просто няма да ми повярвате.
— Струва ми се, че всеки началник има право да знае какво правят подчинените му — отбеляза майорът хладно.
— Много моля за още три — гласът на момичето изведнъж стана кротък, — може би дори два дни търпение. Ако греша, никога не бих си простила подобен провал. Още два дни. Може ли, майоре?
Шливинска по детски скръсти ръце като за молитва. Зайончковски призна, че в момента изглежда дяволски красива и съблазнителна. Обезоръжи го с този си жест. Разсмя се.
— Гръм и мълнии! Какво да ви правя? Е, няма как, ще преживея тия два дни. Така ме разстроихте. Зоша, кафе! — извика той през вратата, която Барбара, забравила за навиците на началника, беше затворила плътно.
— Аз ще ви приготвя специално кафе. Получих пакет от превъзходна партида. Донесе ми го една приятелка от Будапеща. След малко ще бъде готово.
Момичето излезе тичешком от стаята. Зайончковски дори не знаеше да се сърди, или да се смее.
След няколко минути тя се появи с чашка ароматна течност. Остави я пред началника. Вече беше тръгнала да излиза, когато сякаш случайно погледна под бюрото.
— Майоре! — извика. — Какво се е случило с обувките ви?
— Как какво? — Майорът огледа ботинките си, но не забеляза нищо нередно.
— Свалете ги за малко.
Зайончковски машинално изпълни желанието й. Момичето почти изтръгна обувките от ръцете му.
— Кой би могъл да предположи! Толкова елегантен мъж, а токовете са му изтрити чак до подметката.
— Винаги ми се изтъркват токовете. Цял живот. Така и няма да се науча да ходя както трябва.
— Как е възможно да допускате подобно нещо! Още малко, и ще трябва да ги изхвърлите на боклука.
— Наистина малко са се поизтъркали. — Майорът протегна ръка в желанието да си прибере собствеността. — Трябва да ги занеса на поправка.
— Веднага ще го уредим. — За всеки случай Барбара се отдръпна на две крачки и каза: — Зоша, миличка, отскочи до обущаря. Да остави всичко и с мълниеносна бързина да поправи тези обувки. Кажи, че са на началника ни.
Зоша вероятно предварително е била посветена в плановете на Шливинска, защото по време на разговора между майора и Барбара беше влязла в кабинета. Сега сграбчи половинките, както дяволът душата, и преди Зайончковски да успее да си отвори устата, изхвръкна от стаята.
Бяха минали поне петнадесет секунди, когато майорът, занемял от почуда и яд, успя да каже:
— Какво означава това?!
— Как какво? — с невинен глас отвърна Барбара. — Не стига, че се грижа за шефа си, а той ме навиква. С такива обувки най-много да се спънете и да си счупите крака. Чак е чудно, че сте могли да ходите с тях.
— Какво да правя сега? — Зайончковски по чорапи кръстоса стаята.
— Но, моля ви, майоре, нищо трагично не се е случило. Най-късно след половин час обувките ви ще бъдат върнати поправени.
— След половин час? — ядоса се Зайончковски. — А през това време началникът на милицията да управлява бос! Остава само да дойде първият секретар или началникът ми и да видят що за ред цари в управлението. Или някой от тях спешно да ме извика по неотложна работа. Вече се виждам как по чорапи тържествено крача по дългия коридор на Народния съвет.
Барбара избухна в смях. Наистина гледката нямаше да е за изпускане.
— Лесно ви е да се смеете — продължаваше да излива яда си офицерът. — Добре ме подредихте. Дяволите да ви вземат и двете!
— Скъпи майоре — Барбара отново изпробва безотказната сила на женствеността, — вместо да се сърдите на горкото момиче, което от все сърце се стреми да направи света за вас розов, продължете прекъснатата си работа. Докато обувките ви са на поправка, двете със Зоша като лъвици ще бдим някой да не нахлуе в кабинета ви.
— Сега съвсем не ще мога да си събера ума, за да пиша рапорт.
— Дори не сте се докоснали до кафето, което ви донесох. А толкова се старах.
Най-сетне Зайончковски седна зад бюрото. На един дъх изпи чашата си.
— Превъзходно е — призна той пряко волята си.
— Да ви направя още едно?
— Благодаря. Пак ще измислите някаква лудория.
— Виждам, че с нищо не мога да ви върна доброто настроение. Ще изтичам и сама ще проследя поправката на нещастните ви обувки да стане колкото може по-бързо.
Шливинска излезе от кабинета. Затвори вратата и се разсмя на глас. Най-неприятната част от плана й беше минала. Мъмренето, което си отнесе от сприхавия началник, изобщо не я смути. Напротив, изглеждаше много доволна от себе си. Без страх отново се пъхна в бърлогата на лъва.
— Вече тичам към обущаря — каза тя, — а за да не ви е скучно през това време, ето. — И сложи пред офицера дебела сива папка, след което бързо излезе от стаята.
Зайончковски учудено погледна бумагите пред себе си. Познаваше ги отлично. Сам беше написал на корицата: „Протоколи от разследването по убийството на Винценти Адамяк“.
„Какво означава всичко това, какви ги върши това момиче? Сигурно е съвсем откачила.“ Въпреки това Зайончковски вече не го беше яд на нея. С любопитство очакваше по-нататъшното развитие на нещата. Започна да преглежда съдържанието на сивата папка. „Навярно не я е донесла току-така?“ Ето сведението за престъплението, следваше рапортът на ръководителя на екипа от радиоколата, изпратена там, където беше намерен трупът. Протоколът на групата, разследвала местопрестъплението. Снимка, направена от фотографа на милицията. Аутопсията…
Тук офицерът спря. Прочете документа от начало до край и отново задълбочено се зае да го чете. Без съмнение лекарят беше допуснал дребна грешка, че не беше поставил веднага необходимата диагноза. Но и на всички служители от милицията, през чиито ръце беше минал този лист хартия, включително и на него самия, къде са им били очите, че не бяха забелязали една толкова важна за следствието подробност?
Без съмнение Шливинска е искала да насочи вниманието на началника си именно към този документ. Направила го беше тактично и без да засегне самолюбието на Зайончковски. Някой друг на нейно място би се възгордял, а сигурно би се и разбъбрил не само в управлението, но и из цялото воеводство: колко недосетлив е този майор!
Зайончковски с умиление си помисли за момичето. Умно, тактично и, какво да се приказва, истинска красавица. Изглежда и безкористна. Много по-безкористна от всички жени, с които досега старият ерген беше имал нещо общо. Колко елегантно го беше насочила по правия път на това следствие! Друга би се опитала да се увенчае с лаврите за залавянето на „азбучния убиец“.
Майорът взе бял лист хартия и го изпълни с различни надписи и единични букви. Съвпадаше. Престъпникът не беше чак толкова „гениален“, както мислеха всички. Разбира се, номерът с разнообразяването на начините за убийство на жертвите в началото много усложняваше случая. Но това, което беше направил, преди да започне да убива, не подсказваше свръхинтелигентност или съобразителност. Голяма част от измамниците постъпваха така, а не по друг начин, и техните прийоми от памтивека бяха познати на всички полицаи.
Майорът стана от стола и по чорапи се приближи до прозореца. Виждаше момичето как седи срещу обущаря и му разказва нещо. Размахваше ръце. „Сигурно — помисли си майорът — му разказва как началникът и се разхожда без обувки.“
Забеляза, че обущарят остави поправяната обувка и посегна към четката, за да я почисти, но момичето беше по-пъргаво. Грабна двете обувки и изхвръкна от работилницата.
В същото време на вратата се почука и майорът с един скок се отдръпна от прозореца и седна зад бюрото, като скри отдолу краката си.
— Моля!
Зоша показа глава през вратата.
— Обади се началникът.
— Иска да разговаря с мене ли?
— Не. Настоява веднага да се явите при него. Ще има съвещание във връзка с организирането на акция по ускоряване прибирането на захарното цвекло и транспортирането му до захарната фабрика. Каза, че помощта на милицията е особено необходима и затова моли колкото може по-бързо да тръгнете за Народния съвет.
— Трябваше да му кажете, че ще пристигна, щом се сдобия с обувки.
Зоша не успя да се сдържи да не се разсмее.
— За обувките не му казах — обясни тя, — но обещах, че ще предам молбата му и че тръгвате веднага.
— По чорапи? — Зайончковски отново взе да се гневи. Ама че го подреди тази Шливинска!
Зоша се заливаше от смях. Тя също си представяше каква сензация би предизвикал шефът й, ако влезе в залата за заседания без обувки, само по сивите си чорапи с бяла ивичка. Затова пък в пълна униформа.
— Няма да е толкова лошо — каза тя, след като най-сетне се овладя. — Всеки момент Башка ще бъде тук.
— Всъщност защо още я няма? С очите си видях през прозореца как взе обувките ми.
Сякаш по поръчка Шливинска влезе в кабинета. В ръката си стискаше обувките.
— Ето те най-сетне — зарадва се Зоша. — Мислех, че майорът ще ме убие. Защо се забави?
— Трябваше да ги почистя — обясни Шливинска.
— Благодаря — промърмори Зайончковски и с огромно задоволство взе да обува дълго служилите му обувки, — а занапред моля да не проявявате прекомерен интерес към облеклото ми.
— Не чух нито една добра дума за добрите си намерения. — Барбара се престори, че ще се разплаче. — Следващия път няма да продумам, ако ще пръстите ви да се показват от обувките.
— Колата!
— Чака ви долу — каза секретарката. — Шофьорът, знае къде отивате.
Началникът бързо излезе от стаята. Двете момичета избухнаха в смях, който вече нищо не налагаше да удържат.
Бяха успели!