Йежи Едигей
Азбучният убиец (2)

II.
Кафе за майор Зайончковски

Дори такъв педант като майор Станислав Зайончковски призна пред себе си, че поручик Барбара Шливинска не може да бъде упрекната в нищо. Яви се в управлението в пълна униформа и се представи на началника съгласно всички изисквания на устава. Тънката, изящна снага на девойката великолепно се очертаваше под изпънатата й униформа, а поличката (три пръста над коляното) откриваше стройните й крака. Тъмните чорапогащи подчертаваха тънкия глезен. Капитан Полешчук, който в цялото управление минаваше за най-голям познавач по тия въпроси, искрено призна, че новата придобивка на Забегово се очертава много, много интересна.

Тъмна, късо подстригана коса, овално лице, кестеняви очи, правилно, леко вирнато носле, като че ли твърде изпъкнали устни и остра брадичка — всичко това, взето заедно, изглеждаше приятно. Трудно би било девойката да се нарече красавица, но във фигурата и лицето й имаше нещо много привлекателно за мъжете.

— Седнете, поручик! — Майорът като че ли се поддаваше на чара на новопристигналата.

Шливинска седна на посочения й стол.

— С какво се занимавахте в Ченстохова?

— Отначало работех в транспортната милиция, после в стопанската. Пратиха ме в офицерската школа. На тригодишен задочен курс в Шчитно. После отново в стопанската, а напоследък — в следствения отдел. Това разграничение е малко формално, защото и в Ченстохова сме малко, та се налагаше да се занимавам едновременно с различни въпроси.

— В следственото? — повтори Зайончковски. — Твърде добре. Радвам се, че ни изпращат професионалист. Тъкмо сме изправени пред доста труден случай. Навярно вече сте чули за него?

— „Азбучният убиец“! Цяла Полша го знае.

— Тъкмо него имам предвид.

— Естествено, подробности около този случай не са ми известни. Знам само толкова, колкото писа пресата.

— Ще се запознаете с подробностите. Възнамерявам да ви възложа този случай.

Момичето се усмихна. Полешчук установи, че така, усмихната, е още по-мила.

— Толкова се опасявах — каза тя, — че ще изтълкувате изпращането на жена тук като божие наказание и ще бъда използувана да запълвам разни дупки. Пък то — каква приятна изненада! Искрено съм ви благодарна, другарю майор, ще се постарая да оправдая доверието.

Полешчук трябваше да напрегне цялата си воля да не избухне в смях. А и майорът слушаше въодушевените думи на момичето със съвсем сериозен израз на лицето. Бе очаквал друга реакция.

— Разбира се, под мой контрол — добави началникът.

— Слушам, другарю майор! — Шливинска направи движение, сякаш искаше да стане рязко от стола и да застане мирно.

— Не се радвайте толкова, колежке — намеси се Зигмунт Полешчук. — Това следствие е дяволски трудно. От два месеца си блъскаме главите как да заловим този налудничав тип и не сме направили ни крачка напред. Ще трябва да започнете от нула.

— Това е чудесно. Няма да се влияя от нищо. — Девойката все така неприкрито излъчваше въодушевлението си. За такова „свое“ разследване в Ченстохова би трябвало да чака с години или дори никога не би го получила. А тук — сякаш от небето й пада. Въпреки всички конституционни норми и всевъзможни призиви за равноправието на жената все пак тя има значително по-малки шансове за изява и пробив. Навсякъде, включително в милицията. Шливинска не можеше да не се досеща какви бяха съображенията на майора, за да я ощастливи с най-важното за момента следствие в цялото воеводство, ако не и в цялата страна.

— Къде да ви настаним? — прояви загриженост началникът.

— Ако в Забегово няма хотел, може и в частна квартира. В най-лошия случай в някоя от празните килии на вашия арест — засмя се новопристигналата.

— Хотел в Забегово има, но е неугледен и малък. Липсват и самостоятелни стаи. Дори и дума не може да става за по-дълъг престой там — намеси се капитанът.

— Разполагаме с мансардно помещение за гости. Устроихме го при последния ремонт, за да не прибягваме до услугите на хотела — поясни майорът. — Бедата е там, че леглата са три, а вие сте жена.

— Настанили сте вече някого?

— В момента — не, но при нас често пристига по някой от района или воеводството. Не бих искал да се лиша от това помещение за дълго.

— Не е беда. Ако пристигне някой, ще се изнеса за половин час. Дойдох с малък куфар, засега съм го оставила на гардероб на гарата. А като се поогледам из града, навярно ще си намеря някоя стая в частно жилище.

— Това при нас не е лесно.

— Не се тревожете за мене, другарю майор. Все някак ще се справя.

— Добре, днес можете да се настаните и да се поразходите из града, а от утре — на работа.

— Ще покажа на колежката мансардната стая — предложи услугите си капитанът. — А за багажа ви ще изпратим колата на гарата.

Майорът искаше да се намеси. Може би щеше да смъмри капитана, задето се разпорежда със служебната кола, но размисли. Шливинска и капитанът излязоха от кабинета. Началникът чу как Полешчук запозна новата колежка със Зоша и двете момичета се заприказваха за нещо.

— Зоша, свържи ме с Комитета! — заповяда той. Зайончковски се обръщаше по име към секретарката си. Познаваше я от дете. Зофя Маленко бе дъщеря на негов близък приятел от ученическите години.

— Веднага.

След като свърши разговора, майорът отново я повика:

— Зоша!

Секретарката се показа на вратата.

— Моля те, направи ми силно кафе. А… как ти се струва тя?

— Много мило момиче. Мисля, че ще се разбираме.

В този момент откъм стълбите се чу някакъв шум и приглушен женски вик. Миг по-късно в стаята на секретарката влезе Шливинска, като силно куцаше, а след нея капитанът с доста виновен израз.

— Паднах на стълбата.

— Забравих да предупредя колежката, че едно от стъпалата малко се клати.

— Има ли ви нещо?

— Не. Само си счупих тока. Не знам какво да правя сега, защото другите ми обувки са в куфара на гарата.

— Зоша, ако обичате, извикайте утре дърводелец да поправи стъпалото, а колкото до обувките, веднага ще изпратим кола на гарата.

— Стъпалото е нищо работа. Ако имате чук и няколко пирона, сама ще го поправя. Баща ми беше дърводелец, тъй че малко разбирам от тези неща.

— С удоволствие ще ви помогна. А чук ще се намери — предложи услугите си Полешчук.

— Събуйте обувката си, моля. Отсреща живее обущар. Поправя обувките на всички ни в управлението. Евтино и солидно. Ще отскоча при него и след минута ще сме забравили неприятната случка… — Зоша грабна обувката със счупения ток и изхвръкна от стаята.

Шливинска с една обувка докуца до стола и седна.

— Колежке, дайте ми номера от гардероба — предложи капитанът. — Ще отида до гарата да взема куфара.

След като си влезе в кабинета и, противно на навика си, затвори вратата, майорът си помисли: „Успя да омае всички. Но с мене, госпожичке, няма да ти е така лесно!“

Спомни си за поръчаното кафе. Но кафе нямаше, защото Зоша хукна при обущаря. Майорът отиде до прозореца. Наблюдаваше от другата страна на улицата малкото магазинче, което от няколко години се обитаваше от дошлия в Забегово стар майстор обущар Юзеф Кунерт. Тъй като вратата на работилничката беше отворена, от това място прекрасно виждаше Зоша, седнала на малко трикрако столче, и насреща възрастния побелял човек, който държеше в дясната си ръка обувката и заковаваше счупения ток.

— Дори телефона не превключи — ядоса се Зайончковски. — От това момиче никога няма да стане добра секретарка.

В същия момент телефонът иззвъня. Майорът посегна към слушалката.

— Майоре — докладваше Шливинска, — звънят от „Самопомоц Хлопска“. Да ви свържа ли?

— Ако обичате.

От кабинета си Зайончковски чу как капитанът се върна с куфара. Малко след него дойде Зоша с поправената обувка. По-късно се търсеха пирони. Да поправят стъпалото, изразиха готовност трима милиционери. След известно време до ушите му достигна шумът от ударите на чука. Работеше се с такова въодушевление, че навярно половин кило гвоздеи бяха отишли на вятъра.

По всяка вероятност капитанът ръководеше акцията, защото гласът му достигаше чак до кабинета на началника. При това се носеше невъобразим смях.

А през това време в секретарската стая се изредиха всички служители от управлението да се представят на Шливинска. Дори двете толерирани от Стария жени в това здание. Неголямата стая на секретарката се бе превърнала в приемен салон.

„Ако взема да изляза и да разгоня цялата тая сбирщина, място няма да си намерят!“ — заплашваше мислено майорът, но не направи и крачка иззад бюрото.

Дори възникна малък спор кой да занесе до горе куфара на поручик Шливинска, но изведнъж всичко утихна. Хората се върнаха към нормалната си работа.

Само за кафето на началника никой не се сети. Дори Зоша бе забравила за това свое задължение.