Йежи Едигей
Азбучният убиец (7)

VII.
Сервитьорката споделя

— Жена ти е на почивка, имаш свободна вечер — каза Барбара Шливинска на капитан Зигмунт Полешчук. — Разходи ме из Забегово.

— С голямо удоволствие. Какво да ти покажа?

— Нощния живот на градчето ви.

— Това ще е по-трудно. Наистина в „Каролинка“ има музика, но само до дванадесет.

— Няма да ходим в „Каролинка“, а първо в „Гвяздечка“ на кафе и после на вечеря в „Шльонск“.

— Пази боже, в „Шльонск“?! Та това е жива инквизиция. Не минава седмица, без да се наложи там да се намесват нашите момчета. И освен това забелязвам, че отлично познаваш Забегово. Имам предвид откъм кафенета и ресторанти.

— Все пак една самотна жена трябва някъде да се храни и понякога и в кафене да влезе.

— А в стола май и на тебе не ти се идва много. Както на всички.

— Понякога човек чувствува нужда от разнообразие.

— Все пак ти препоръчвам „Каролинка“. Напълно прилично заведение и кухнята си я бива, а и обществото съвсем не е като в „Шльонск“.

— Това общество никак не ме интересува. Предпочитам публиката на „Шльонск“.

— Надявах се, че сърцето тя е подсказало да ме поканиш, а то било служебно.

— Можем да съчетаем полезното с приятното. Не мислиш ли?

— Струва ми се, че ти трябвам, за да си свършиш работата.

— Нищо подобно. Искам само да поогледам приятелчетата на Адамяк. В „Каролинка“ няма да ги срещна. Там по-скоро се събира аристокрацията на града… От няколко дни обядвам в „Шльонск“. Вече ме познават там. Но вечер не мога да отида сама.

— Необходим съм ти за параван, така ли?

— Необходима ми е приятната ти компания.

— И какво ще получа в замяна?

— Не допусках, че си користолюбив.

— Няма как, такъв е животът.

— Ще бъда колкото може по-мила с тебе. През цялото време и в „Гвяздечка“, и в „Шльонск“. Съгласен ли си?

— Е, какво… А после?

— После… не разчитай на нищо повече, за да не се разочароваш. Предупреждавам — каза вече със сериозен тон поручик Шливинска.

Към шест вечерта Зигмунт отиде да вземе Барбара. В дискретно елегантната си рокля и с току-що направената прическа Шливинска изглеждаше особено привлекателна.

Тръгнаха. Капитанът прегърна девойката и леко я придърпа към себе си. Тя не се възпротиви. Не измъкна и ръката си от неговата. Вървяха като двойка влюбени. Почти всички, с които се разминаваха, ги оглеждаха многозначително. Мнозина ги поздравяваха — всеки познаваше офицера от милицията, а и кое е момичето, също вече не беше тайна.

— Хващам се на бас — разсмя се Шливинска, — че щом жена ти се върне от почивка, ще си получиш заслуженото за тази разходка и за това, че ме държиш за ръката.

Полешчук се усмихна, но за всеки случай пусна момичето и се поотдръпна. Каза смело:

— Жена ми знае, че милиционерът понякога е длъжен да прави неща, които му налага службата.

— Ала-бала. Почакай, почакай.

Влизането им в единственото в Забегово кафене предизвика едва ли не сензация. Станаха обект на наблюдение, неколцина предпочетоха да платят набързо и да се измъкнат от заведението. Приближи се келнерката:

— За вас, поручик, както обикновено сладолед или нещо друго? А за вас, капитане?

Поръчаха и когато келнерката се оттегли, Полешчук подхвърли:

— Виждаш как е при нас. Опитай само да следиш някого тук или да правиш разследване. Жителите ни познават по чин, по име, дори знаят кой къде живее. При това положение трудно се постига нещо.

— Съвсем не е трудно — възпротиви се момичето от Ченстохова. — Трябва само да спечелиш доверието на обществеността, да й внушиш, че е длъжна да ни помага. В интерес на всички и на всеки поотделно. Тогава фактът, че хората се познават, ще се превърне от пречка в наш коз.

— Оптимистка си. Любопитен съм как ще спечелиш доверието на тези нехранимайковци. Сама видя как офейкаха, като ни видяха.

— Не непременно тяхното. Достатъчно ми е доверието на ония, които ги познават и могат да ми кажат по нещичко за тях.

— Пия за твоя успех. — Капитанът вдигна чашата с вино.

— За нашия успех — поправи го момичето.

След като прекараха приятно близо час в кафенето, поручик Шливинска погледна часовника си и реши:

— Ще останем тук още петнадесетина минути и потегляме към „Шльонск“.

Зигмунт се намръщи:

— Какво си се хванала за тази кръчма? Ако си гладна, каня те в „Каролинка“. Ще потанцуваме.

Уговорките на офицера не помогнаха. Шливинска не се остави да бъде разубедена. Когато влязоха в кръчмата, веселието беше в разгара си. Поне половината от гостите на „Шльонск“ не биха се справили, ако ги подложеха на изпитанието да ходят по дъска. Всички маси бяха заети и на всяка имаше или куп бирени бутилки, или поне половинка водка. Затова пък мезетата се използуваха доста пестеливо. Само тук-таме остатъци по чиниите свидетелствуваха, че е поднасяно някакво топло ястие. Преобладаваше сельодката или салам с краставички.

При появата на двама души от милицията в залата за миг се възцари тишина. Тук и там почнаха да подвикват за сметката. Да посрещне новодошлите, побърза Сташо, който в „Шльонск“ изпълняваше тройна роля: салонен управител, гардеробиер, а при нужда и „изхвърляч“. Този снажен бивш боксьор с яко телосложение беше особено подходящ за последната роля.

— Другарят капитан тук, при нас? По служба ли?

— Откъде-накъде?! — засмя се Шливинска. — Отбихме се да вечеряме. Жалко, че няма нито една свободна маса.

Сташо не показа учудване. Дори мускулче не трепна на лицето му в израз на това, че не е повярвал на уверенията им. „Шльонск“ не беше заведение, където служителите на милицията се отбиват, за да се подкрепят. А какво остава за цели двама офицери от ГМ.

— За толкова мили гости маса ще се намери. Къде предпочитате? Може би там, до прозореца?

Салонният управител се запъти в тази посока, размени няколко думи с порядъчно пийналата компания от шестима любители на бира, заели въпросната маса. Те кимнаха и без ни най-малка съпротива се преместиха при най-близките си съседи, насядали на три съединени маси.

Сервитьорката, вече успяла да разчисти бойното поле от празните бутилки, чаши и препълнени с угарки пепелници, донесе покривка.

— Заповядайте — гордо ги покани Сташо, — масата ви чака.

— Можем да ви предложим превъзходни кюфтета — препоръча сервитьорката. — Имаме прясно телешко.

— Нека бъдат кюфтета — съгласи се капитанът.

— Но преди това — разпореди се момичето — сельодка в сметана и половинка клубова. Ако имаше и варени картофки…

— За съжаление по това време… — заоправдава се сервитьорката.

— Е, тогава хляб и масло. И две бутилки сода.

— Веднага ще ви донеса. — Сервитьорката с разбиране погледна поручик Шливинска.

— Какво правиш, момиче? — Зигмунт се беше развеселил и донякъде поуплашил. — Утре целият град ще разказва как се е наквасила милицията в „Шльонск“.

— Нека приказват. Дори донякъде държа на това.

— Ти и тук ли си на служба?

— А ти как си го представяш?

— Толкова приятно беше в „Гвяздечка“.

— Ех, Зигмунт, Зигмунт! — Момичето го заплаши с пръст. — След три дни жена ти се връща от почивка, а ти все се опитваш да забравиш това.

— Мислех…

— Мислел си, че личният ти чар така ми въздействува? — Шливинска се шегуваше с колегата си. — Дай една цигара.

— По дяволите, оставих ги в „Гвяздечка“. Веднага ще ида да взема.

Офицерът не бе успял да се надигне от стола, и Сташо, от чийто поглед нищо не убягваше, вече беше при тях.

— Другарят капитан е забравил цигарите си? Веднага ще ви донеса, „Пясти“, нали? И кибрит ли?

— Да, ако обичате.

След като салонният управител се оттегли към бара, Зигмунт забеляза:

— В тази дупка знаят даже кой милиционер какви цигари пуши.

— Чудесно. Щом знаят толкова за милицията, за съседите си ще знаят още повече. Именно това ми трябва.

Сервитьорката донесе прибори и след малко се върна с поръчката. Сервира яденето, наля газирана вода в големите чаши и водка в по-малките. Също като в най-изискан ресторант категория лукс.

— Добър апетит — пожела им тя.

— Госпожа Яджа — Шливинска задържа сервитьорката, — ние всъщност вече се познаваме, нали? Откакто съм в Забегово, обядвам при вас всеки ден.

— Надявам се, че нашата кухня ви харесва.

— Разбира се. Но днес бих искала да пийнете чашка с нас. Имам повод — рожден ден.

Капитанът учудено погледна колежката си, но не каза нито дума.

— Не ни е разрешено да пием с гостите си.

— Само малка чашка. Заради моя празник. Много ви моля. Донесете още една чашка.

— Ако ни види салонният, добре ще ме подреди — опитваше да се измъкне сервитьорката.

— Все някак ще се оправим — включи се в разговора Зигмунт. — Сташо е мой стар приятел.

— Така е. Много ви благодаря, ей сега ще донеса чашка.

Разбира се, в кръчма като „Шльонск“ не се използуват по-малки чашки от стограмовки. Без да вярва на очите си, капитанът проследи как Барбара невъзмутимо пресуши до капка цялата чаша. Сервитьорката, която отначало само накваси устни, последва примера на рожденичката и с възхищение гледаше този странен поручик в пола. Всъщност нищо не може да впечатли повече хората в Полша от умението да се пие.

— Заповядайте, замезете си. — Барбара побутна чинията си към сервитьорката.

— Благодаря. Наистина не мога. Трябва да се понасям към гостите. Салонният ме видя. Ой, ще ме подреди той. Още веднъж ви желая всичко най-хубаво по случай рождения ден.

И тя се упъти към кухнята.

— Башка, какви ги вършиш?

— Как какви? Забавлявам се.

— Хубава веселба. Поръчваш половин литър водка, след което подтикваш към пиене персонала на държавно заведение. Добър пример дава милицията на гражданите. — Капитанът говореше колкото на шега, толкова и сериозно.

— Не се тревожи, скъпи. — Момичето посегна към бутилката и повторно напълни чашите.

— За скорошното завръщане на жена ти от почивка.

Цялата зала наблюдаваше двойката. Фактът, че пиха по чашка със сервитьорката, без съмнение бе оценен много положително. А когато Барбара с лекота преглътна и вторите сто грама, поручик Шливинска беше приета в „Шльонск“ безрезервно и малко по малко всички престанаха да се интересуват от тези гости. Стигнаха до заключението, че милиционерът също е човек и понякога трябва да удари няколко грама алкохол.

Сервитьорката донесе поръчаните кюфтета. Шливинска й предложи още по една, но момичето отказа. Очакваха я още няколко часа работа, изчисляване и инкасиране на сметките. Трябваше да бъде трезва.

— Кюфтетата са наистина много вкусно приготвени — потвърди капитанът. — А сельодката беше великолепна.

— Нищо чудно. В такива долнопробни места най-често кухнята е добра. Умеят да ценят клиента, който е дошъл тук не само за да пие, но и да хапне. Та нали вече няколко дни се храня тук. По обяд пък е съвсем прилично. Но сам разбираш, че много ми се искаше да видя как е вечер и трябваше да се възползувам от твоята компания.

— И какво всъщност искаше да видиш тук?

— Кажи ми, тук ли са приятелите на Адамяк?

— По-скоро сподвижниците — поправи я капитанът. — Разбира се, че са тук. Ей там, на масичката до стената. Този, дето спи с глава, опряна на плота, е Богдан Палух. Вероятно след Вицуш сега е станал главатар на бандата.

— Много ли злосторничат?

— Може би не чак толкова много. Но са в тежест както на града, така и на нас. Пиянски разпри, побоища, хора закачат. С една дума, хулиганствуват. Не сме ги хващали в нищо по-съществено, така че да можем да ги пратим зад решетките. Но са чести гости на ареста и част „герои“ на производства за хулиганство. Всеки от тях има по няколко хиляди злоти глоби. Не плащат, а и най-често не работят, тъй че няма начин да съберем тия суми. Такива случаи положително са ти познати от Ченстохова.

— Разбира се, и там имаме подобни грижи с някои, родени в неделя. Исках обаче да видя как изглежда този проблем в малък град.

— Май че по-зле, защото много се набива в очи.

— Затова пък е трудно да се извърши безнаказано по-сериозно престъпление.

— Освен ако убиеш четирима — пошегува се капитанът. — Трябва обаче да призная, че местните хулигани се поукротиха след смъртта на Адамяк. Вероятно са го приели като предупреждение. Значително се успокоиха.

— Ето, виждаш ли — усмихна се Барбара, — дори ти самият ми даваш ценна информация, която може да ми послужи при разследването.

— Аз ли?

— Да, ти. Каза, че бандата на Адамяк е приела смъртта му като предупреждение. Навярно на съвестта им тежи нещо по-сериозно от обичайните драки край павилиона за бира. Страхуват се, че след Адамяк ще дойде ред на другиго.

— При побърканите никога нищо не се знае.

— Отново подхващаш любимата тема за лудия и азбуката. Струва ми се, че хората на Адамяк по-добре се ориентират в тази работа от управлението. Е, хайде, поръчай кафе и поискай сметката. Разбира се, ще платим заедно.

— С това не мога да се съглася.

— И все пак ще се съгласиш — каза момичето. — Не желая да се чувствувам длъжна никому. Нито на тебе, нито на когото и да било друг.

Този път Зигмунт Полешчук не взе да протестира. Разбра, че ще е излишно, а момичето знаеше какво прави и какво цели. Дори половинката, която бяха изпили преди малко, не можеше да разколебае убедеността й.

На следния ден Барбара Шливинска се появи в „Шльонск“ по-рано от обикновено, в дванадесет и половина. Разчиташе, че по това време ресторантът ще е пуст и на спокойствие ще размени няколко думи със сервитьорката. Посрещнаха я като добър, стар познат.

— Как се забавлявахте вчера при нас? — попита Яджа, след което я осведоми какво предлага днес кухнята.

— Благодаря, добре.

— Учудвам се, че дойдохте при нас, а не сте отишли в „Каролинка“.

— Исках да видя как изглежда „Шльонск“ вечер.

— Вчера беше спокойно. Може би поради вашето присъствие. Хората знаеха, че в салона има милиционери, тъй че се пазеха, а беше спокойно и заради това, че очистиха Адамяк.

— Вие познавахте ли го?

— Твърде добре познавам цялата тази сбирщина. Малко ли зор съм видяла с тях тук?

— Как мислите, кой може да го е убил?

— Нали всъщност онзи, „азбучният убиец“?

— Не мога да повярвам, че е дело на някой побъркан. — Шливинска още веднъж потвърди тезата си.

— Може и да не е побъркан — съгласи се сервитьорката, — а и колкото до Адамяк… навярно са били някои, дето са искали смъртта му.

— Защо?

— Той беше изключителен нехранимайко. Но имаше дяволски късмет и затова никога не е лежал за по-дълго.

— Доколкото знам, срещу Адамяк няма никакви сериозни обвинения. Нито срещу неговата компания. Някакви дребни скандали и сбивания след напиване.

— Защото хората се страхуваха от тях. И най-вече момичетата.

— Момичетата?

— Не е лесно в такова малко градче момиче да отиде да се оплаква в милицията или на прокурора. Такава тук вече е отхвърлена веднъж и завинаги. Не й остава нищо друго, освен веднага да се махне оттук. Всеки ще й се присмее. Не само никое момче няма да я вземе за жена, но дори на улицата няма да се покаже с нея. По-добре е да стисне зъби и да мълчи.

— Мислите, че върху съвестта на Адамяк тежат и такива неща?

— Върху неговата и на бандата му. На всичко отгоре се пъчеха с това и се подиграваха на момичетата, че са глупачки.

— Не е възможно! Не биха рискували. Та за такова нещо могат да ги осъдят по на дванадесет години.

— С ушите си ги чух. Тук, в тази кръчма, Вицуш седеше на масичката, от лявата страна на бара. Заедно с няколко приятелчета. Бая си бяха пийнали и Адамяк се хвалеше как четирима оправили някакво момиче от Ковалево. Замъкнали я в горичката край пътя и всичките се изредили.

— Ковалево?

— То е село по пътя за Ополе. На не повече от четири километра от Забегово. Оттам много хора пристигат на работа в града. Вероятно така е дошло и това момиче.

— Отдавна ли чухте този разговор?

— Около две седмици преди да убият Адамяк.

— При нас няма никакъв сигнал за изнасилване.

— Нали ви казвам, че тук никоя от нашите няма да се престраши да иде в милицията, дори и омъжена да е. Още повече пък от село. Баща й ще я пребие до безсъзнание, а някои и от село ще я прогонят.

— Как така? Какво е виновно момичето, че са го изнасилили?

— Тук всеки ще каже: „Ако сама не го е искала, не би се стигнало дотам.“

— Това е ужасно.

— Може и да има нещо вярно в това. Тогава Адамяк се хвалеше, че срещнали девойката в града, ходили с нея в „Гвяздечка“, после купили плодова, изпили я в парка и тя се съгласила четиримата да я изпратят пеша до Ковалево. През гората. Може и да се е съгласила на това, дето я е сполетяло! Има такива, дашни. Нали има една приказка, не е сапун…

— Какви ги говорите!

— Когато човек работи в кръчма, не едно и две му минават през главата. Разни неща стават в тоя живот и разни са хората, а и жените. Не съм казала, че непременно така е било. Момичето, глупавото, може и да не си е давало сметка какво го застрашава при такава разходка и си го е получило. Разбира се, след това не е казало нито дума и ако тия мръсници сами не бяха се раздрънкали, никой нищо нямаше да знае. Но те нали трябва да се похвалят що за ербапи са.

— Бих искала да поговоря с момичето.

— Нищо повече не знам. Чух само хвалбите на Адамяк.

— Как бих могла да го науча нещо?

— Допускам, че Вицуш и приятелите му са разтръбили тази история и че клюките са стигнали до Ковалево и до родителите на момичето. Опитайте там да разберете нещо.

Шливинска не се издаде пред сервитьорката колко важни бяха за нея тези сведения. Отмъщение за изнасилената дъщеря, сестра или годеница можеше да бъде реална причина за убийството на Адамяк. Ставаше ясно защо и приятелчетата на убития, от страх за собствената си кожа, са предпочели да променят начина си на живот и да изчезнат от очите на хората.

Дали пък това не беше прословутата нишка, която можеше да размотае кълбото?

Поручик Шливинска реши да провери тази следа.