Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (18)

Обвинението

Прекара само една нощ в градската тъмница. Още на другия ден го прехвърлиха без грубости в стая с изглед към двора на старото съдилище, заключена с яки решетки и резета, но иначе снабдена с почти всичко, което би могъл да иска по-виден затворник. Навремето тук бяха държали някакъв помощник-кмет, обвинен в злоупотреба, а преди него един благородник, подкупен със злато от французите — по-добра килия вероятно нямаше никъде. И едната нощ в общата тъмница бе достатъчна, за да плъпне по Зенон всякаква гад, та едва след няколко дена успя да се отърве. Много се зачуди, че му позволиха да си донесе собствено бельо, а след това му предадоха дори принадлежностите за писане. Но върху книгите бе наложена възбрана. Скоро получи разрешение за всекидневна разходка из замръзналия или разкалян двор, придружаван от непрокопсания си пазач. Дълбоко в него обаче бе заседнал страхът от изтезания. Че има същества, платени, за да мъчат съзнателно себеподобните си, винаги бе изпълвало с възмущение този човек, чийто занаят бе да лекува. Отдавна се бе въоръжил вътрешно не толкова срещу болката — така или иначе, не по-различна от онази, която търпи подложеният на операция, — колкото срещу ужаса, че е последователно прилагана. Постепенно свикна и с мисълта, че не може да не се страхува. Ако се случи да застене, да закрещи, лъжливо да обвини, подобно на Киприан, криви щяха да са онези, които съумяват да изкълчат човешката душа. Но чаканото с такъв ужас изпитание не идваше. Очевидно мощни покровители се бяха намесили. Те все пак не можеха да разпръснат мъчителните сънища нощем, останали дълбоко загнездени някъде в него до самия му край, и той всеки път едва се удържаше да не скочи при отварянето на вратата.

Преди няколко години, на идване в Брюж, си мислеше, че споменът за него навярно се е размил в неизвестността и забравата. Върху това предположение бе градил вечно застрашената си сигурност. Но, изглежда, някакъв призрак все пак бе задрямал в хорската памет и сега наново изникваше покрай шумотевицата, по-истински от човека, когото толкова време бяха отминавали с безразличие. Неясни мълви изведнъж добиваха образ, прилепваха към допотопните представи за магьосника, отстъпника, сластолюбеца, чуждестранния съгледвач, кръжащи открай време във всяко неуко въображение. Никой не бе разпознал Зенон в Себастиан Теус, сега всички се обръщаха назад и го познаваха. Никой в Брюж не бе прочел навремето съчиненията му, едва ли някой ги разлистваше и днес, но това, че са били съдени в Париж и гледани с лошо око в Рим, даваше право на първия срещнат да охули тези опасни писания. Не можеше нечие по-проницателно око отдавна да не е разбрало кой е той: едва ли само Грейте умееше да помни и да гледа. Но тези хора си бяха мълчали и това ги издаваше повече като приятели, нежели като врагове — или може би бяха изчаквали своя час. Зенон все така тънеше в догадки казал ли е някой на игумена на корделиерите, или още докато е отварял вратата на каляската си пред онзи непознат в Санлис, той е знаел, че това е същият философ, чиято осъдена книга тъкмо сега гори на площада. По бе склонен да приеме втората вероятност, понеже му се искаше да дължи колкото може повече на този сърцат мъж.

Така или иначе, крушението му добиваше друг облик. Вече не беше тъмният съучастник в разпътството на неколцина послушници и двама-трима развалени монаси: той отново ставаше герой на собствената си история. Обвиненията се множаха, но поне нямаше да е незабележимият човечец, пометен набързо в едно претупано дело, както вероятно щеше да е със Себастиан Теус. Неговият случай заплашваше да се проточи заради костеливи въпроси, свързани с правомощията. Мирските съдии можеха да издават окончателни присъди в дела от общото право, но епископът искаше на всяка цена да има последната дума по това заплетено обвинение в безверие и ерес. Странно изглеждаше подобно желание у човек, ръкоположен от краля в един град, който досега не беше митрополитско средище — на мнозина прелатът изглеждаше хитро присаден в Брюж поддръжник на Инквизицията. Всъщност духовникът се канеше бляскаво да защити своята власт, като разгърне умението си в провеждането на това дело. Въпреки преклонната си възраст каноникът Бартоломе Кампанус също хвърли много сили: по негово настояване призоваха за заседатели двама богослови от университета в Лувен, където обвиняемият беше получил грамотата си за завършено каноническо право — така и не се знаеше в съгласие с епископа ли е предприета тази стъпка, или против волята му. Едно крайно гледище, разпространено сред неколцина разпалени мозъци, гласеше, че най-добре ще е такъв неверник, чието разобличаване трябва да стане всеобщо достояние, да бъде предаден на римския съд при Светия престол и да се изпрати със зорка стража в някое от подземията на манастира „Санта Мария Минерва“ в Рим — там да се покайва. По-разсъдливите държаха, напротив, тук на място да бъде съден богохулникът, роден в Брюж, завърнал се после с измислено име в града, където присъствието му посяло безредици в една благочестива общност. Този Зенон, прекарал две години в двора на негово величество шведския крал, сигурно беше в услуга на северните сили, а не се забравяше, че някога е живял и при турчина неверник: кой го знае дали не се е отървал от християнството, както говореха някои. Очертаваше се едно от ония дела с многобройни обвинения, които могат да се проточат с години и като цирей насъбират ожесточението на един град.

Сред цялата тази врява поводът за задържането на Зенон оставаше назад. Епископът поначало отхвърляше обвиненията в магьосничество, според него разказите за омайни билета били празни приказки, но някои от мирските съдии непрекъснато се връщаха на тях, а за тълпата там именно беше солта и пиперът на цялата работа. Малко по малко, както при всички дела, подлудили за някое време зяпачите, се виждаше как върху две различни равнини се открояват две истории, странно несхождащи една с друга: случаят, какъвто се представяше на правораздавачите и черковниците, чийто занаят е да съдят, и какъвто си го измисляше простолюдието, държащо да получи своите чудовища и жертви. Военният, натоварен да изследва престъпните деяния, още в началото отрече Зенон да е имал нещо общо с малкото адамитско и блаженствуващо братство на Ангелите; обвиненията на Киприан не получиха подкрепа от станалите шестима затворници — те бяха виждали лекаря само отдалече под манастирските сводове или на Дългата улица. Флориан се хвалеше, че прилъгал Идлет с обещания, целувки, сладки песнопения и хора ръка в ръка, без да става нужда от мандрагорови корени, а и престъплението на Идлет слагаше кръст върху приказките за някаква бабешка отвара; тя самата се кълнеше в най-святото, че нито е искала, нито някой й е предлагал такова нещо. Накрая, в потвърждение на всичко, Флориан заявяваше, че Зенон е само един важен господин, вече във възраст — вярно, изкусен в магьосничество, но пък от злоба неприязнено настроен към игрите на Ангелите, и дори се опитал да отдели от тях Киприан. От тези разноезични показания можеше да се заключи в най-лошия случай, че така нареченият Себастиан Теус е подочул от своя помощник нещичко за разврата в старата потилия и не е изпълнил дълга си да го издаде.

Гнусната близост с Киприан все още бе допустима, но съседите в един глас превъзнасяха строгите привички и добродетелния живот на лекаря — имаше дори нещо съмнително в едно дотолкова неопетнено име. Проучиха и въпроса за содомията, така парлив за съдиите: след дълго търсене издириха сина на един от болните на Жан Мюерс, с когото обвиняемият бе завързал връзки в началото на престоя си в Брюж, но спряха дотук, от уважение към именития род, а и младият благородник, известен с омайния си лик, отдавна бе заминал за Париж и сега завършваше учението си. Това предположение щеше да разсмее Зенон: с момчето само си бяха разменили няколко книги. И да бе имало някои по-долни общувания, от тях следа нямаше. Но философът неведнъж се бе обявявал в своите писания за изпитване на сетивата и разгръщане на всички телесни заложби, а от такива поучения лесно се стига до най-безпътни наслади. Подозрението си оставаше, но по липса на улики го прехвърлиха към неизяснените престъпления.

Но имаше други, още по-опасни обвинения, ако това бе възможно. Самите корделиери твърдяха, че обърнал приюта на сборище за преследвани от правосъдието бегълци. По този въпрос, както и по други някои, брат Лука дойде много на място с непоклатимото си становище: всичко в тази история е измислено. Прекалено голям шум се вдига около палуването в потилнята, Киприан е празноглавец, подмамен от една хубава мома, лекарят е невинен. И да е пристъпил някой бунтовник или бежанец прага на приюта, на челото му нищо не е нищело и хора, които си имат работа, няма да седнат да му теглят думите от устата. След като завърши така най-дългата реч през живота си, той се оттегли. Брат Лука направи на Зенон и още една неоценима услуга. Докато подреждаше празната лечебница, попадна на камъчето с човешки образ, забравено от философа, и хвърли във вадата опасната вещ. За сметка на това органистът говори в ущърб на обвиняемия: наистина само добро бяха видели от него, но пък никак не им станало драго с жена му да научат, че Себастиан Теус не бил Себастиан Теус. Най-лошото бе, че спомена глумливите прорицания, на които тези хорица толкова се бяха смели — откриха ги в дъното на един долап в стаята с книгите и враговете на Зенон съумяха да си послужат с тях.

Докато писарите изписваха с тънко и дебело двадесетте и четири точки от обвинението срещу Зенон, изпитанията на Идлет и Ангелите наближаваха към своя край. Престъплението на госпожица Де Лос беше очевидно и наказанието му смърт — и баща й да беше тук, нямаше да успее да я отърве. Задържан като заложник заедно с други фламандци в Испания, той едва по-късно научи за нейното злощастие. Краят на Идлет бе достоен и благочестив. Избързаха с няколко дена, за да не съвпадне с празниците по Рождество Христово. Всеобщото настроение се бе обърнало: умилени от покаянието и разплаканите очи на Хубавицата, сега всички ожалваха петнадесетгодишното девойче. Според обичая Идлет трябваше да бъде изгорена жива като детеубийца, но заради високото си потекло бе обезглавена. За зла воля палачът, стреснат от тази тънка шия, удря на три пъти с трепереща ръка, докато си свърши работата, и накрая побягна, освиркан от тълпата, под дъжд от налъми и зелки, награбени от кошовете по пазара.

Делото на Ангелите продължи повече: мъчеха се да изтръгнат признания за тайни разклонения, водещи може би до онова братство на Светия дух, изтребено в началото на века, за което се говореше, че изповядвало и упражнявало подобни заблуди. Но щуравият Флориан бе непоколебим: суетата не го напускаше дори сред мъченията и той неизменно повтаряше, че не бил и чувал за еретичното учение на някой си велик предводител адамитски Яков ван Алмахин, евреин на всичкото отгоре, умрял преди петдесетина години. На него самичък и без богословие му се открил пречистият рай на телесните наслади. И всичките клещи на света да го разкъсват, друго няма да каже. Единствен брат Квирин избягна смъртната присъда, като през цялото време упорито се правеше на побъркан дори по време на изтезанията, и накрая наистина го затвориха при лудите. Петимата други осъдени свършиха благочестиво, подобно на Идлет. С посредничеството на тъмничаря си, навикнал на такива заръки, Зенон плати на палача, за да удуши момчетата, преди да ги обгърнат пламъците — честа прилагано спазаряване, което доволно закръгляше мижавото възнаграждение на тези хора. С Киприан, Франциск от Бюр и единия от послушниците работата успя и така те прескочиха най-лошото, като, разбира се, изживяха целия ужас преди това. Но уговореното не можа да се изпълни за Флориан и другия послушник, защото времето не стигна на палача скришом да облекчи мъките им и техните писъци кънтяха в продължение на половин час.

И управителят изгоря с тях, но мъртъв. Веднага щом го докараха от Оденард и го натикаха в тукашната тъмница, приятели отвън му подпъхнаха отрова и понеже не можаха жив да го качат на кладата, изгориха трупа му. Зенон никак не обичаше този хитрец, но не можеше да не признае, че Пиер де Хамарт бе хванал в собствените си ръце съдбата и умря като мъж.

Философът научи всички тези подробности от своя тъмничар, на когото устата не млъкваше — негодникът се извиняваше, че така станало с двамата осъдени, и дори предлагаше да върне част от парите, макар че виновни нямало. Зенон повдигна рамене. Обзело го бе смъртно безразличие: важното бе само да запази някакви сили за края. И все пак нея нощ не можа да мигне. Мисълта му се мъчеше да открие противоотрова за ужаса и най-сетне той си каза, че Киприан и Флориан сигурно щяха сами да се хвърлят в огъня, ако трябваше да спасяват някого: както винаги жестокостта бе не толкова в станалото, колкото в човешката глупост. Изведнъж си спомни нещо: на младини бе продал на емира Нуредин тайната на течния огън; веднага го бяха употребили в една морска битка край алжирските брегове и сигурно още продължаваха да го използуват. Самото действие беше напълно обичайно: всеки барутчия би направил същото. Това откритие, изгорило стотици хора, дори се прие като напредък във военното изкуство. Ярост за ярост — насилията в една битка, когато всеки убива, но и умира, не могат, разбира се, да се сравнят със съзнателната жестокост при мъченията, разпоредени в името на един всеблаг бог, но така или иначе, той също бе виновник и съучастник в поругаването на клетата човешка плът и ето че бяха потрябвали тридесет години, за да го споходи угризението, което сигурно би накарало адмирали и князе да се засмеят. Само да излезе по-скоро от този ад.

Не можеше да се каже, че богословите, натоварени да извадят дръзките, еретичните или откровено безбожните изявления от книгите на обвиняемия, не си вършеха съвестно работата. Донесоха от Германия превода на „Протеориите“, останалите произведения се намериха в библиотеката на Жан Мюерс. За голяма изненада на Зенон се откри, че игуменът притежавал неговите „Предвиждания на бъднините“. Свързвайки в едно цяло отделните твърдения, или по-точно остатъците им след орязването, Зенон се опитваше да нарисува картината на човешките представи в това лето господне 1569, поне за ония забулени в неяснота краища, из които бе бродил духът му. Коперниковото учение не беше осъдено от църквата, въпреки че по-осведомените сред правниците многозначително се усмихваха и твърдяха, че скоро и това ще стане, но при всички случаи поставянето на слънцето, а не на земята в средата на всемира, търпяно при условие да се представя за плахо предположение, нанасяше немалък удар на Аристотел, Библията и още повече на човешката потребност да наместваме нашето обиталище в сърцето на Всеобщото. Естествено е, че едно схващане, така отдалечено от привидностите на здравия разум, не ще допадне на тълпата: Зенон и без да отива много далече, по себе си знаеше доколко представата за една подвижна земя обърква привичките, градени цял живот от всеки — той самият се бе опивал, че принадлежи към свят, разпрострян вече и извън пределите на човешката къщурка, но на мнозинството от това разрастване му прилошаваше. Още по-скверна от наглостта да се замества земята със слънцето в сърцевината на мирозданието бе грешката на Демокрит, ще рече, вярата в безкрайно множество светове, която и самото слънце пропъжда от главното място и лишава вселената от средище — нямаше как тя да не се стори на повечето мозъци черно неверие. Вместо като философа да разчупи неподвижната черупка и да полети окрилен из тези ледни и огнени простори, човекът пропадаше в тях и неустрашимият, дръзнал да утвърди съществуването им, се превръщаше в предател. Същите закономерности действуваха и в още по-опасната област на най-възвишените представи. Грешката на Авероес, догадката за безстрастно божество, разпростряно в един несвършващ свят, изглежда, отнемаше на вярващия утехата от подобен нему господ, който насочва само към човека гнева и милосърдието си. Вечността на душата, грешката на Ориген, предизвикваше негодувание, защото лишаваше от смисъл делата ни тук, на земята: човекът искаше да има пред себе си честито или горчиво безсмъртие, за което сам е отговорен, а не от всички страни да се простира безконечност и той хем да е в нея, хем да го няма. Грешката на Питагор — да се търси у животните душа, подобна на нашата по природата и същността си — още повече обиждаше двуногото без перушина, държащо да е единствената неумираща живина. Основата на Епикуровата грешка, сиреч предположението, че смъртта е край, макар и най-често утвърждавано от гледката на трупове и гробища, нанасяше жива рана не само на жаждата ни да сме на този свят, но най-вече на гордостта, която нашепва в лековерните ни уши, че заслужаваме да останем в него. Всичките тези твърдения минаваха за богохулства, а всъщност ги ненавиждаха, защото подронват значението на човека. Нищо чудно тогава, че отвеждат в затвора, а и още по-далеч разпространителите си.

Пристъпи ли се от възвишеното към лутаниците на човешкото поведение, вече страхът изместваше гордостта като пръв подтик за омраза. Дързостта на философа, който проповядва свободна игра на сетивата и гледа без високомерие на телесните наслади, докарваше до бяс невежите, затънали в толкова много предразсъдъци и още по-голямо лицемерие. Какво значение имаше, че човекът, посмял да им се отдаде, може да е по-въздържан, понякога дори по-целомъдрен от ожесточените си нападатели: знае се, всичкият жупел, всичките мъчения в света не стигат, за да се накаже такава престъпна слободност, тъкмо защото дързостта на духа някак утежнява чисто телесната дързост. Безразличието на мъдреца, за когото всяка страна е родина и всяко вероизповедание — посвоему достойно, също дразнеше тълпата затворници: такъв философствуващ отстъпник, неотхвърлящ при това нито едно от истинските си вярвания, неизбежно се превръщаше за всички тях в изкупителна жертва, защото нямаше човек, непожелал един ден тайно в себе си, макар често и неосъзнато, да излезе от кръга, в който впримчен ще умре. И бунтовникът, опълчен срещу владетелите, пробуждаше у хората на реда нещо от същата самолюбива ярост: неговото Не оскърбяваше тяхното неизменно Да. Но най-омразните от инакомислещите нечестивци бяха онези, нелишени и от някои добродетели: много повече плаши нещо, което човек не може да презре изцяло.

De occulta philosophia^[2]: някои съдии настойчиво се ровеха в едновремешните или по-скорошните изследвания на затворника и той наново си припомни този парлив предмет — занимание покрай толкова други през целия му живот, което, за да пести сили, временно бе оставил настрана. Тук мнението на просветените особено рязко се отличаваше от това на простолюдието. Магьосникът бе обкръжен със страхопочитание и ненавист от овчедушните заради предполагаемата му безгранична власт и ухото на завистта отново жадно се наостряше. С разочарование научиха, че у Зенон се намерила само книгата на Агрипа Нетесхаймски, притежавана от каноника Кампанус и епископа, както и по-новите писания на Джанбатиста делла Порта, които също могат да се видят върху масата на негово преосвещенство. Понеже диренето упорито се насочваше натам, епископът пожела сам да разпита безпристрастно обвиняемия. Докато невежите виждаха в магията преди всичко свръхестествено познание, прелатът, обратно, бе нащрек, защото тази наука отрича светите чудеса. Зенон говори почти искрено. Така нареченият вълшебен свят се състои от забулени засега в тайна, но не задължително недостъпни за човешкия ум притегляния и отблъсквания. Сред познатите елементи единствени магнитът и кехлибарът като че разкриват донякъде неизяснените още загадки, способни един ден всичко да осветят. Главното достойнство на магията и на нейната рожба алхимията е, че провъзгласяват единството на веществото — до такава степен, че някои философи на аламбика приравняват с него дори светлината и гърма. Отваря се път, който води надалеч, но всички сподвижници, достойни за името си, предупреждават за опасностите му. С тези изследвания се родеят и механическите науки — знаеше се, че Зенон немалко време им бе отделил — като се опитват да превърнат знанието за нещата в господство над тях, оттам и над човека. В известен смисъл, всичко е магия: магия е науката за тревите и металите, с чиято помощ лечителят се стреми да въздействува върху болестта и болния; магия е самата болест, подчиняваща и обладаваща тялото, така че то понякога не иска да оздравее; магична е властта на звуците, които покъртват или, наопаки, просветляват душата; магично най-вече е страшното могъщество на словото, почти винаги по-силно от нещата — така можем да си обясним твърденията на „Сефер Йецира“, да не говорим за Евангелието на Йоан. Благоговението, поддържано около владетелите и излъчвано от църковните празненства, също е магия, както са магия покритите с черно дръвници и зловещите барабани на смъртните наказания — обайване и ужас повече за зяпачите, отколкото за осъдените. Най-накрая, магия са любовта и ненавистта, белязали мозъка ни с образ, комуто скланяме да дадем вълшебна власт над себе си.

Негово преосвещенство поклати замислено глава: такава подредба на всемира не оставяше място за личната воля на бога. Зенон се съгласи, знаейки на каква опасност се излага. После размениха някои доводи за това що е личната воля на бога, през какви посредници минава и дали задължително в чудесата трябва да виждаме нейна изява. Епископът например не намираше за възмутително обяснението в „Изследване върху физическия свят“ за раните по китките и ходилата на свети Франциск, представени като крайно проявление на всепоглъщащата любов, която винаги извайва от обичащия подобие на възлюбления. Вината на философа беше в непристойното изтъкване на подобно тълкувание като изключително, а не включително. Зенон отрече, че е утвърждавал това. Подемайки с един вид полемически поклон доводите на противника, негово преосвещенство напомни, че благочестивият кардинал Никола Кузански навремето сам е уталожвал възторга около чудодейните статуи и кървящите просфори — този многоуважаван учен (и той застъпник за един безкраен свят) като че ли почти бе прегърнал отнапред учението на Помпонаци, за когото чудесата се коренят изцяло в силата на бляновете, както от своя страна твърдяха Парацелз и Зенон за магьосническите проявления. Но светият кардинал, който бе изправял, доколкото може, заблудите на хуситите, вероятно днес щеше да премълчи едно толкова смело становище, за да не налива вода в мелницата на еретиците и безбожниците, значително по-многобройни, отколкото тогава.

Зенон не можеше да не се съгласи: вятърът сега по-малко откогато и да било духа към свобода на мисълта. И дори, добави той, връщайки на епископа поклона му, когато се говори, че едно знамение е изцяло във въображението, то не значи, че е въображаемо, както разбира тази дума тълпата: боговете и дяволите са вътре в нас, но пак ги има. Епископът смръщи вежди при първото от тези множествени числа, но като просветен човек знаеше, че не бива да се придиря толкова на хора, запознати с гръцките и латинските мислители. А лекарят говореше вече за това с какво внимание се е вслушвал в разказите за сънищата на своите болни; чрез тях на бял свят излиза най-съкровеното от съществата — понякога истинско небе или истински ад. И пак за магията и другите подобни учения: не само срещу суеверията трябва да се воюва, а и срещу тъпашката недоверчивост, неизменно отричаща всичко невидимо и неизяснено. Тук духовникът и Зенон се съгласиха един с друг без задни мисли. Накрая се спряха и на Коперниковите бленувания: за задържания те си оставаха догадки и не криеха богословска опасност. Най-многото да се потърси вина на учения заради самомнителността, а която представя своето спорно предположение, противоречащо на Писанието, като най-вероятно. Без да са мери с Лутер и Калвин в уличаването на едно твърдение, осмиващо Исус-Навиновото деяние, епископът отсъди, че то е по-неприемливо за вярващите от това на Птоломей. Впрочем той се подкрепи с математически довод, основан на паралаксите. Зенон потвърди, че остава още много за доказване.

Върнеше ли се у дома, ще рече в тъмницата, знаейки много добре какъв ще е краят на неговата болест — затворничеството, — умореният от извъртания Зенон гледаше да не отпуска много мисълта си. По-добре беше да се залисва с ясни и прости неща, вместо да се оставя на ужаса и яростта: сега той сам беше болният, когото трябваше да подкрепи и окуражи. Помагаше му знаенето на езици: като ученик и студент бе изучил трите или четирите езика на просветените люде, а после повратностите на пътя и живота го бяха запознали, къде по-добре, къде по-зле, с още пет-шест простонародни наречия. Често му дотежаваше този товар от думи, мъкнат навсякъде, а вече неизползуван: нещо нелепо имаше в това да познаваш на десетина езика звукосложението или писмения белег за понятието истина или понятието правда. Сега обърканият куп се превръщаше в занимавка: съставяше списъци, търсеше сходство, сравняваше азбуки и правила. За няколко дена нахвърли наречие, основано на разума, ясно като нотните обозначения, годно да изрази в определен ред всички възможни явления. Измисли си език от числа, сякаш се готвеше да праща тайни послания. И математиката влезе в работа: през покрива на затвора изчисляваше пътищата на звездите, после наново се зае с колкото може по-голяма точност да пресметне водата, всмуквана и изпарявана всеки ден от растението, което сигурно вехнеше в задната стаичка на лечебницата.

За някое време отново го завладяха отдавнашните му мечти за летящи и плуващи под водата направи, за записване на звуците с изкуствени подобия на човешката памет — някога с Ример се бяха опитвали да ги начертаят, а и сега му се случваше да ги рисува в тефтерите си. Но недоверие го бе обзело към тези външни продължения на човешките членове — наистина ли е важно да се спуснеш в морската вода под железен или кожен звънец, щом, оставен сам на себе си, гмуркачът се дави под вълните; или да се издигаш в небесата с чекръци и приспособления, докато човешкото тяло си е все същата непохватна тежест, политаща като камък надолу. Нямаше смисъл най-вече да се търсят средства за съхраняване на човешката реч, която и без това докрай изпълва света с лъжовната си гълчава. Откъси от наизустени в Леон алхимически списъци изневиделица се отърсваха от забравата. Призовавайки паметта и проницателността си на помощ, се опитваше точно да пресъздаде наум някои от своите операции, например двете преливания на кръв. Първия път най-неочаквано всичко свърши добре, но при втория се стигна до ненадейна смърт — не на далия кръвта, а на другия, който я бе приел, като че между двете червени течности, взети от различни хора, съществуваха неизвестни притегляния и вражди. Явно същите съгласия и несъвместимости обясняваха сухите утроби на някои жени и плодовитостта на други. Думата плодовитост пряко волята му извика образа на отнасяната от стражите Идлет. В така старателно съзижданите му укрепления зейваха пукнатини: една вечер, докато седеше край масата и гледаше разсеяно пламъка на свещта, се сети за хвърлените в огъня млади монаси и ужасът, жалостта, покрусата, както и гняв, който се обръщаше в ненавист, изтръгнаха за негов срам поток сълзи от очите му. Сам не разбираше много ясно кого и какво оплаква. Затворът подриваше силите му.

Край постелята на болните често му се бе случвало да изслушва сънищата им. Помнеше и своите. Почти винаги се стигаше само до извлечени от тези видения поличби, които нерядко се сбъдват, понеже изкарват наяве потаеното в спящия, но сега си казваше, че играта на духа, оставен сам на себе си, може много да ни подскаже за това как съзнанието приема нещата. Изброяваше присъщото на изсънуваното естество: лекота, неуловимост, разпокъсаност, пълна свобода спрямо времето, променливост на личността, която е причина един да се умножава в няколко и няколко да се свеждат в един, почти Платоново чувство за познание спомен, кажи-речи, непоносимо усещане за потребност. Тези белези на призрачното много напомнят онова, което херметиците твърдят, че знаят за отвъдното битие, сякаш светът на сенките продължава за душата нощния свят. Но и самият живот през погледа на човек, който се кани да го напусне, също придобиваше нещо от особената неустановеност и странната последователност в сънищата. Пренасяше се от един сън на друг, както от стаята на съдилището, където го разпитваха, в заключената отвсякъде килия и оттам в заснежения двор. Видя се как отваря вратата на малката куличка, жилището му при негово величество шведския крал. Един голям елен, изплъзнал се същия ден на княз Ерик в гората, стоеше пред прага, неподвижен и търпелив, като животните, когато чакат помощ от нас. Спящият чувствуваше, че е призван да скрие и да спаси дивото създание, но не знаеше как ще го накара да пристъпи в човешкото обиталище. Еленът беше лъскавочерен и мокър, сякаш бе преплувал някаква река, за да стигне до него. Друг път Зенон пътуваше с лодка, излизаше от някакво устие и се отправяше в открито море. Денят беше хубав — слънчев и ветровит. Стотици риби плуваха, танцуваха около вълнореза, носени от течението или по-бързо от него, устремени от сладката вода към солената: това преселение, това заминаване бе свързано с радост. Но вече дори и от сънища нямаше нужда. Нещата от само себе си добиваха наситените цветове, зървани само насън, напомнящи чистото зелено, алено и бяло от алхимическите обозначения: един ден върху масата му разкошно цъфна портокал и дълго озарява стаята като златна топка — уханието и вкусът му също бяха послание. Неведнъж му се струваше, че долавя тържествена музика, като от орган, и сякаш звуците се поемаха направо от съзнанието, без посредничеството на слуха. Попипваше с пръсти меките грапавини на някоя тухла, обрасла с лишеи, и му се струваше, че преброжда светове. Една сутрин, докато обикаляше двора, придружен от своя пазач Жил Ромбо, зърна на неравния плочник прозрачна коричка лед, под която пробягваше и лъкатушеше струйка вода. Тънкото ручейче налучкваше пътя си.

Поне веднъж със сигурност му се яви видение сред бял ден. В стаята му стоеше десетинагодишно прекрасно и тъжно дете. Цялото облечено в черно, те сякаш бе престолонаследник, излязъл от вълшебния палат, който се отваря пред нас в сънищата, но Зенон щеше да го помисли за истинско, ако не се беше явило така внезапно и тихо, без шум от стъпки и прискърцване на вратата. Момченцето приличаше на него, и все пак не беше хлапето, израсло на улица „Вълнарска“. Зенон потърси в миналото си — малко жени имаше там. Внимателно бе пазил Касилда Перес, защото никак не му се искаше да върне в Испания клетото момиче непразно. Пленницата под стените на Буда загина малко след като я бе обладал и той само затова я помнеше. Другите жени бяха все никаквици, срещнати по пътищата: набързо бе и отминал тези вързопи от фусти и плът. И само с господарката на Фрьосьо бе друго: тя го обикна така, че му предложи покрив, искаше да роди от него и той никога нямаше да разбере сбъднало ли се е това желание, извисено над страстта на тялото. Възможно ли е тогавашният посев да е прекосил нощта и да е дал това дете, да е продължил и може би умножил неговото вещество чрез едно създание, което хем е той, хем не е? Почувствува безкрайна умора, но и някаква неволна гордост. Ако наистина е така, значи е обвързал живота си, както го бе направил вече със съчиненията и с деянията си, и ще излезе от лабиринта едва при свършека на вековете. Детето на Сигн Улфсдатер, детето на белите нощи, една вероятност сред безброй други, зреше този измъчен мъж със зачудени, но и мъдри очи, като че се канеше да му зададе въпроси, на които Зенон нямаше отговор. Не беше ясно кой от двамата гледа другия с повече жал. Видението се пръсна отведнъж, както се бе явило — изчезна въображаемото по всяка вероятност същество. Зенон се зарече да не мисли за него — това сигурно беше само затворническо бленуване.

Тъмничар нощем беше някой си Херман Мор, висок и дебел, неразговорлив човек, който дремеше в края на дългия пруст и комай друго не правеше, освен да смазва и да лъска ключалките. Но Жил Ромбо беше забавен негодник. Видял бе свят, занимавал се бе с праматарство и войниклък, а от несекващото му бърборене Зенон научаваше какво става и какво се говори в града. Той получаваше шестдесетте су дневно, отпускани на задържания като на по-виден затворник, ако не и благородник. Отрупваше го с ядене, макар много добре да знаеше, че философът едва ще вкуси от него и после питите и месата ще се озоват върху трапезата на съпрузите Ромбо и четирите им деца. Изобилното хранене, както и бельото, доста съвестно избелвано от жената на Ромбо, не затрогваха Зенон, който бе зърнал пъкъла на общата тъмница, но все пак между него и веселяка се зароди някакво другарство, както всеки път, когато един човек дава на друг да яде, разхожда го, бръсне го и му изнася ведрото. Мъдруванията на негодника действуваха като разсейваща противоотрова след богословския и правен словоред: Жил не беше много сигурен, че от небесата бди някакъв господ, щом долният свят я е докарал дотам. Нещастието на Идлет изцеди една сълза от очите му: защо да се затрива такова хубаво девойче. Смешни му бяха Ангелите с техните събирания, но пък признаваше, че всеки се забавлява посвоему — може ли да се съдят хората, че не харесват едно и също? Той например си падаше по ония от бардаците: по-безопасно забавление, но пък скъпо, което от време на време му докарваше разправии в дома. Обществените дела ни най-малко не го занимаваха. Двамата със Зенон играеха на карти и Жил винаги печелеше. Лечителят се грижеше за здравето на цялото семейство Ромбо. Половината млин, който Грейте донесе за Зенон в съдилището на Богоявление, грабна окото на негодника и той го прибра за своите — какво пък, пленникът и без друго имаше достатъчно ядене. Зенон така и не узна, че Грейте му е оставила това плахо доказателство за преданост.

Когато дойде времето, философът съумя да се защищава. Някои от останалите в последна сметка обвинения бяха несъстоятелни: той със сигурност не бе приел на Изток мохамеданската вяра — дори не беше обрязан. По-трудно бе да намери оправдание защо е служил при неверника варварин, когато корабите и войските му воюваха срещу императора: Зенон изтъкна, че като син на флорентинец, живеещ и упражняващ занятието си в Лангдок, по онова време той се е смятал за поданик на негово преблагочестиво величество, който бил в добри отношения с Високата порта. Доводът не беше много убедителен, но се понесоха какви ли не благоприятни за обвинения слухове около неговото ходене на Изток. Зенон бил съгледвач на императора във варварските краища и само от сдържаност не си отварял устата. Философът не опроверга това подмятане, както и още едно-две, също измислени, за да не обезсърчи незнайните приятели, които очевидно ги пускаха. Твърде скорошни, неподдаващи се на разкрасяване с мъгли и затова по-вредоносни, бяха двете години, прекарани при шведския крал. Въпросът беше живял ли е по католически в една иженазована реформистка страна. Зенон заяви, че не е отхвърлял вярата си, но пропусна да добави, че е слушал лутерански проповеди — между другото, колкото може по-рядко. Отново изплува твърдението, че бил съгледвач на чуждестранна сила и не го погледнаха с добро око, когато заяви, че ако е искал нещо някому да предава, едва ли е щял да избере такъв затънтен град като Брюж.

Но тъкмо дългият престой на Зенон в родния му град под чуждо име караше съдиите да бърчат чела: какви ли бездни се криеха тук. Да потърси един осъден от Сорбоната неверник подслон за месец-два при свой приятел, врач и бръснар, не от най-благочестивите християни — това е разбираемо, но че лекар, упражнявал занятието си в кралски дворове, ще приеме за дълги години не особено доходоносното място на приютски лечител, беше твърде странно, за да е невинно. По този въпрос задържаният нищо не отговори: той самият не знаеше, защо е останал толкова време в Брюж. Някакво благоприличие го спря да спомене за привързаността си към покойния игумен, а и едва ли тя би изглеждала основание другиму освен на него самия. Противоестественото общуване с Киприан обвиняемият отрече направо, но всички забелязаха, че в речта му липсва добродетелното негодувание, което се очакваше. Пропуснаха обвинението, че е лекувал и хранил бежанци в „Свети Козма“: новият игумен на корделиерите здраво бе разсъдил, че манастирът му достатъчно е препатил вече от цялата тази бъркотия и настоя да се отминат без внимание слуховете, че приютският лекар не е образцов поданик. Затворникът се държеше подобаващо, но ядно избухна, когато Пиер Льокок, главният обвинител на Фландрия, поде наново старата песен за тъмните магьоснически влияния и каза, че пристрастяването на Жан-Луи дьо Берлемон към лекаря можело да се обясни с черни заклинания. Зенон бе заявил на епископа, че в някакъв смисъл всичко е магия, но сега побесня, че така се принизява обменът на два свободни духа. Негово преосвещенство си затвори очите за очевидното противоречие.

В догматиката обвиняемият се показа чевръст, доколкото това е възможно за човек, здраво омотан в жилава паяжина. Особено настойчиво се връщаха двамата богослови, извикани за заседатели, към въпроса за безкрайността на световете — задълго се затегна спорът безкрайно и неограничено едно и също ли е. Още повече се проточи сблъсъкът по повод вечността на душата или само частичното и временното й пребъдване, което за християнина се покрива с обикновената смърт: Зенон насмешливо припомни Аристотеловото разчленяване на душата, мъдро развито впоследствие и от арабските мислители. За чие безсмъртие се говори: на растителната или на животинската душа, на разбиращата или на мислещата, на прорицаващата душа или на същината, залегнала под всички тях? Накрая той изтъкна, че някои от тези схващания в основата си се родеят с учението на свети Бонавентура, който допуска известна телесност на духа. Отрекоха това заключение, но каноникът Кампанус, присъствуващ на спора, си припомни, че някога той беше изложил на ученика си тези схоластични тънкости, и почувствува мигновена гордост.

На същото заседание прочетоха — макар че според съдиите излишно се губеше време, защото и без това се знаеше достатъчно — тетрадките, в които преди четиридесет години Зенон бе записвал извадки от езичници или всеизвестни безбожници, от противоречащи си един на друг църковни отци. За зла воля Жан Мюерс грижливо бе скътал това школско въоръжение. Убогите разсъждения почти еднакво досадиха на обвиняемия и на негово преосвещенство, но изкушените в богословието се стъписаха повече от тях, отколкото от дързостите в „Протеориите“ — твърде мъгляви, за да бъдат лесно разбрани. Накрая, сред ледено мълчание, изчетоха на глас „Глумливите прорицания“, представяни от Зенон като безобидни залисии и гатанки на органиста и жена му. Този чудновато изкривен свят, какъвто се вижда от време на време и в картините на някои художници, изведнъж доби зловещи краски. С притеснението, вдъхвано от лудостта, изслушаха притчата за това как отнемали на пчелата восъка заради мъртъвците, лишени от очи, пред които напразно се топят вощениците, останали също и без уши, за да чуят молитвите, и без ръце — за да въздадат. Дори Бартоломе Кампанус пребледня, щом се заговори за плачовете и сълзите, проливани всяко пролетно равноденствие от европейските поданици и властници в памет на един бунтовник, осъден някога на Изток, или за слабоумните и лудите, заплашващи и обещаващи от името на невидим и безмълвен повелител, за чиито наместници се обявяват без доказателства. Никой не се засмя и когато прозвуча сказанието за невинните светци, клани и нанизвани на шиш с хиляди на ден, без някой да нададе ухо за жалното им блеене, нито това за спящите върху птича перушина хора, възнасяни към небесата на сънищата, нито за кокалчетата от мъртъвци, които решават съдбините на живите върху огладено дърво, напоено с кръвта на лозата, и още по-малко при последното — за пробитите в двата края чували, покачени на кокили, които пръскат над света смрадливия вятър на блудословието, а в търбусите си смилат пръст. Отвъд прозиращия на не едно място светотатствен предумисъл, насочен срещу Църквата, се долавяше някакво още по-пълно отрицание и то оставяше в устите смътна погнуса.

И философът чувствуваше жлъчна горест от това четене, обземаше го бездънна тъга, че слушателите негодуват срещу одързостилия се да посочи цялата нелепост на нещастната човешка участ, а не срещу самата участ, която поне мъничко е в силите им да променят. Когато епископът предложи да престанат вече с тези глупости, докторът по богословие Йеронимус ван Палмарт, очевидно ненавиждащ обвиняемия, се върна на събраните от Зенон извадки и заяви, че лукавината да извличаш от древните мислители безбожни и вредителски заключения, е още по-опасна от прякото отрицание. Негово високопреосвещенство определи това схващане като пресилено. Подпухналото лице на доктора стана мораво и той доста високо попита защо го разкарват да дава мнението си за прегрешения спрямо благочинността и правоверието, пред които един селски съдия не ще се двоуми и за миг.

По време на същото заседание станаха още две събития, пакостящи на подсъдимия. В залата развълнувано се втурна едра жена с грубовати черти. Това беше бившата слугиня на Жан Мюерс — на Катрин бързо й бе омръзнало да готви за сакатите, настанени от Зенон в къщата на Стария дърварски кей, и сега миеше паниците при Тиквата. Тя обвини лекаря, че отровил Жан Мюерс с ядовити смеси, и за да погуби затворника, сама пое вина, като заяви, че му помагала. Този злочинец преди това я омаял с нечестиви отвари, та тя му станала робиня телом и духом. Устата й не млъкваше да изрежда цветисти подробности от телесното й общуване с лекаря — изглежда, доста я бе просветило отъркването о никаквиците на Тиквата и техните посетители. Зенон твърдо заяви, че не е тровил стария Жан, но не отрече, че на два пъти е познал тази жена. Кресливите откровения и ръкомахането на Катрин веднага наостриха позадрямалото внимание на съдиите, а въздействието им върху тълпата, която се блъскаше на вратите, бе неописуемо — верни излизаха всичките мълви за магии. Но веднъж започнало, грозилището не можеше вече, да спре: наруга съдиите, след което я изгониха навън и я натириха при лудите: там да се накряска до насита. И все пак заседателите бяха обзети от съмнения; че Зенон не бе съхранил наследеното от лечителя бръснар, показваше липса на корист у него и отнемаше всякакви подбуди за злодеянието, но, от друга страна, можеше и угризението да го е подтикнало към подобна стъпка.

Докато спореха по този въпрос, съдиите получиха неподписано донесение, особено опасно при сегашното състояние на обществените дела. Посланието явно идеше от някой съсед на стария ковач Касел. В него се заявяваше, че два месеца поред лекарят ходел всеки ден в ковачницата да цери един ранен, самия убиец на покойния капитан Варгас, и после ловко помогнал на престъпника да избяга. За Зенонов късмет Йос Касел, който можеше много неща да изкаже, беше в Гелдре, на кралска служба, наскоро постъпил в полка на господин Ландас. Щом останал сам, старият Пейтер си вдигнал чукалата и се запътил към някакво селце, където си имал имот — никой не знаеше точно къде. Зенон, разбира се, отрече, а и си намери ненадеен защитник в лицето на стражарския началник, който навремето бе вписал в тефтерите убиеца на Варгас за загинал в една изгоряла плевня и сега нямаше никакво желание да го набеждават, че нехайно е изследвал това отдавнашно произшествие. Така и не се разбра кой е пратил писмото, на разпита съседите на Йос отговаряха ни така, ни инак: кой разумен човек ще признае, че е чакал две години, за да издаде такова нарушение на законите? Но тежкото подозрение си оставаше и наново извеждаше напред другото, че е помагал на бегълци в приюта.

За Зенон делото вече по нищо не се различаваше от играта на карти с Жил, когато от разсеяност или безразличие постоянно губеше. Подобно на шарените късове хартия, които разоряват или обогатяват играчите, всяка съставка в законната игра бе с напълно произволна стойност — също както при бланк или омбре се приема, че трябва да се пазиш от каро, да бъркаш картите, да даваш ръка, да се криеш и да лъжеш. Впрочем истината би раздразнила всеки. Тя не се отличаваше особено от лъжата. Когато говореше откровено, в думите му се включваше и измама: той не бе отхвърлил християнското вероизповедание, нито католическата вяра, но ако се бе наложило, щеше да го направи със спокойна съвест, както със сигурност щеше да стане лутеранец, ако бе стигнал до Германия, закъдето се стягаше. Основателно отричаше плътските сношения с Киприан, но една вечер бе пожелал това вече изпепелено тяло — така погледнати, твърденията на горкото момче не бяха толкова неверни, колкото самият Киприан бе мислил, докато ги е изричал. Снето бе обвинението, че е предлагал на Идлет да премахне плода й с разни отвари, и той честно заяви, че не го е правил, но с една уговорка вътре в себе си: нямаше да й откаже помощ, стига да се бе оплакала навреме, и сега съжалява, задето не е успял да й спести жестокия край.

От друга страна, там, където думите му бяха чиста лъжа, например за лечението на Хан, правдата също щеше да е заблуда. Помощта за бежанците не доказваше, както си мислеха с възмущение обвинителят и с възхита родолюбците, че той е сподвижник на бунтовниците: никой от тези встрастени люде не разбираше хладкото му лекарско себеотрицание. Счепкването с богословите си имаше своята сладост, но той много добре знаеше, че не съществува трайно разбирателство между онези, които търсят, претеглят, разрязват и се гордеят, че утре може би ще мислят различно от днес, и другите, които вярват или заявяват, че вярват, и под заплаха от смърт принуждават себеподобните си да ги следват. Досадна неистинност съпътствуваше тези прения — въпросите и отговорите се разминаваха. Случи му се на едно от последните заседания да заспи и Жил го сръга да пази приличие. Но и съдиите заспиваха. Един от тях се събуди, като мислеше, че смъртната присъда вече е произнесена, и разсмя всичко живо, в това число и обвиняемия.

Не само в съдилището, но и в града още от самото начало мненията се бяха омотали в сложна плетеница. Становището на епископа не беше много ясно, но явно той въплъщаваше въздържаността, ако не и милосърдието. И тъй като негово преосвещенство ех officio^[3] беше една от опорите на кралската власт, мнозина от гражданите нагаждаха мнението си по неговото — така че поддръжниците на реда почти прибраха Зенон под крилото си. Някои от обвиненията срещу затворника обаче така натежаваха, че и умереността спрямо него не бе съвсем безопасна. Роднините и близките на Филибер Лигр в Брюж се колебаеха: обвиняемият наистина принадлежеше към рода, но точно затова не знаеха да го хулят ли или да го бранят. Обратно, потърпевшите от безогледните действия на банкерите разпростираха върху Зенон своята злост и произнасяха името му с пяна на уста. Многобройните сред градското население родолюбци, най-достойната част от простия народ, би трябвало да държат страната на клетника, за когото се чуваше, че помагал на техните братя, но повечето от тези запалени сърца клоняха към евангелистките учения и люто ненавиждаха най-малкия помен от безбожие и разпътство, на това отгоре мразеха и монасите, а този Зенон им изглеждаше техен човек. И само шепа незнайни приятели на философа, привързани към него с вярност, чиито причини бяха различни за всеки, се опитваха скришом да му помогнат, без да привличат окото на правосъдието, понеже почти до един имаха за какво да се воят от него. Те не изпускаха случай да объркат нещата, като се надяваха от това объркване да произтече някакво облекчение за пленника, или поне противниците му да бъдат подиграни.

Каноникът Кампанус не забравяше, че в началото на февруари, малко преди злополучното заседание, на което се яви Катрин, господа съдиите останаха да си поговорят за малко пред прага след заминаването на епископа. Пиер Льокок, доверен човек на херцог Алва във Фландрия, подметна, че близо месец и половина отишли на вятъра, когато е толкова просто да се приложи буквата на закона. Но, от друга страна, се радвал, че едно маловажно дело, без връзка с големите събития на деня и точно затова полезно, отвличало вниманието на простолюдието: дребните хорица от Брюж не се тревожели толкова какво става в Брюксел, в Съдилището по вълненията, откак се занимавали тук на място с негова милост Зенон. А и не било зле тъкмо сега, когато всички упреквали правосъдието в произвол, да се покаже, че във Фландрия разбират от законосъобразност при правораздаването. После добави с по-тих глас, че преподобният игумен мъдро е упражнил полагащата му се по закон власт, която някои погрешно оспорват, но че човек трябва да се съобразява със службата си: долавяли се у светиня му някои задръжки и хубаво било да се отърси от тях, ако желае и занапред да се занимава със съдийство. Тълпата много държала да види този господинчо на кладата, а опасно е да не дадеш на кучето кокала, след като си му го въртял под носа.

Бартоломе Кампанус бе научил, че влиятелният обвинител твърде много е задлъжнял към банката Лигр, както продължаваха да я наричат в Брюж. Още на другия ден прати един вестоносец до племенника си Филибер и госпожа Марта, уважаемата му съпруга, с молба да намекнат на Пиер Льокок, че не ще е зле да отбие нещата в по-благоприятна за затворника посока.