Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (13)

Бездната

Малко по малко, досущ като човек, който лен след ден поема само една определена храна и накрая се оказва преобразен от нея в съставното вещество и дори в образа си, дебелее или отслабва, извлича от погълнатото сила или напротив — нови, непознати дотогава недъзи, — в него се извършваха почти неуловими промени, плод на новодобити привички. И все пак границата между вчера и днес се губеше, щом обърнеше поглед към нея: продължаваше да лекува хора както всякога и никакво значение нямаше дрипльовци ли ще са те или крале. Името Себастиан Теус беше измислено, но не много по-ясни бяха правата му и над другото, Зенон. Non habet nomen proprium^[1]: той беше от хората, които до края не могат да се начудят, че имат някакво име, както чудна изглежда на минаване пред огледалото връзката между теб и едно лице, и то точно това отсреща. Живееше потайно, спъван от известни ограничения: другояче никога не бе живял. Премълчаваше най-важните според самия него мисли, но открай време знаеше, че е глупаво да се подлагаш на опасност с речи — толкова е просто другиму да отстъпиш употребата на гърлото и езика за издаване на звуци. Случаите, когато думите му излизаха навън, напомняха редките разпускания на целомъдрен човек. Почти бе зазидан в своя приют „Свети Козма“: затворник в един град, в една махала от този град и вътре в махалата — в пет-шестина стаи, обърнати от едната страна към манастирска зеленчукова градина и стопанство, а от другата, към някакъв гол зид. При редките излизания, за да търси растителни образци, краката го водеха неизменно по едни и същи пътеки: покрай разорани ниви, покрай канали и дюни, през едни и същи горички и той всеки път се усмихваше с горчивина на тези буболечи дири, необяснимо заплетени върху педя земя. Но това ограничаване в пространството тези почти несъзнателни повторения на същите действия се проявяваха всеки път, когато уменията се впрягат за постигането на набелязана, потребна цел. Животът на място го мъчеше като заповед за затваряне, издадена от предпазливост срещу самия себе си, но пък присъдата подлежеше на обжалване: вече неведнъж из други краища бе засядал така за малко или, както му се струваше, завинаги — подобно на човек, комуто е дадено правото да пребивава навсякъде и никъде. Не се знаеше дали още утре няма да хване отново пътя — жребий и избор за него. И все пак съдбата му не стоеше застинала: някакво измятане наставаше, без самият той да го съзнава. Като човек, заплувал срещу течението в тъмна нощ, липсваха му белези, по които да изчисли точно отклонението.

Не толкова отдавна, докато налучкваше пътя си из кривите улички на Брюж, той бе решил, че тази спирка, встрани от широкия друм на честолюбието и знанието, ще му позволи да си поеме за малко дъх след тридесет и пет годишни терзания. Смяташе, че ще изпита тревожното отпускане на звяр, успокоен от теснотата и мрака в избраната бърлога. Не излезе така. Това неподвижно битие кипеше на място, усещането за някаква почти застрашителна дейност бучеше като подземна река. Този път душещото го безпокойство не бе на философа, преследван заради своите книги. Представял си бе времето като оловен слитък, чиято тежест опъва ръцете, а то бягаше и се делеше като зрънцата на живака. Часовете, дните и месеците престанаха да се свързват с белезите по часовника и дори с движението на звездите. Веднъж му се струваше, че цял живот не е излизал от Брюж, друг път — че едва снощи е пристигнал. И пространствата не стояха на място: разстоянията се стапяха също като дните. Оттук ли бяха или от Авиньон, а може би и от Вадстена, касапинът и уличният продавач; този пребит кон той вече го беше виждал да се сгромолясва на една адрианополска уличка; псувнята и потокът бълвоч бяха започнали да излизат от устата на онзи пияница още в Монпелие; пеленачето, надуло гърло в ръцете на своята дойка, беше родено двадесет и пет години по-рано в Болоня; ето и неделната служба, най-редовно посещавана сега — чул бе въведението й преди пет зими в една краковска църква. Рядко мислеше за премеждията от изминалите години, вече размити като сънища. Понякога, неизвестно защо, пред очите му се изправяше бременната жена, на която въпреки Хипократовата клетва бе склонил да премахне плода в едно лангдокско градче, за да я спаси от позорна смърт при завръщането на ревнивия съпруг, или смръщеното лице на негово величество шведския крал, докато поглъща някакъв прах; или слугата му Алей, затеглил оглавника на мулето през брода на някаква река между Улм и Констанц; или братовчедът Анри-Максимилиан, може би вече склопил очи. Усойният път с неизсъхващи и в най-жаркото лято локви му припомняше Перотен, който го бе дебнал в дъжда край една усамотена пътека на сутринта след някаква свада, чиито подбуди се губеха. Той виждаше съвсем ясно как двете тела се включват в калта, бляскавото острие изпада на земята и намушканият със собствената си кама Перотен се отпуска, превръща се сам в кал и пръст. Тази отколешна случка нямаше вече значение, нямаше да има и ако омекналият топъл труп беше на едно двадесетгодишно студентче. Докато крачеше по хлъзгавия калдъръм на Брюж и дошлият от незнайни простори вятър пронизваше изтърканите му дрехи, сегашният Зенон чувствуваше как през тялото му минава поток от безброй създания, които вече са били върху тази точка от кълбото, или ще дойдат по-сетне, чак до голямото сгромолясване, наричано край на света — без да го виждат, призраците пресичаха тялото на този мъж, който още не е бил, докато тях ги е имало, или няма вече да бъде, когато се появят те. Непознатите, срещнати миг преди това на улицата, обгърнати с един поглед и незабавно отпратени към неясната съвкупност на миналото, непрестанно се прибавяха към това гъмжило от ларви. Времето, мястото, веществото губеха свойствата си, отграничаващи ги едно от друго за нас — образът се превръщаше в разпокъсана обвивка на веществото, веществото се оцеждаше в празнота, която преставаше да бъде негова противоположност, времето и вечността бяха едно и също като поток от черна вода през застинало блато от черна вода. Зенон пропадаше в тези видения както някой християнин в размисли за бога.

И представите също се измятаха. Самото мислене сега го занимаваше повече от несигурните плодове на мисълта. Той наблюдаваше себе си, докато мисли, по същия начин, както отмерваше с пръст в основата на дланта туптенето в радиалната си жила или под ребрата — сноването на дъха. Цял живот бе онемявал пред способността на понятията да се събират като кристалите в хладни купове — причудливи и безполезни, — да нарастват като тумори и да поглъщат породилата ги плът; или пък да приемат уродливо изкривени човешки черти, подобно на безжизнените образувания, излизащи понякога от утробата на жените, които като че ли не са нищо друго, освен мечтания на веществото. Немалко от рожбите на съзнанието са същите бълнувания. Други понятия, по-чисти и по-недвусмислени, сякаш изковани от ръката на майстор, напомнят онези прекрасни отдалече вещи — окото ненаситно се наслаждава на пресечните им точки и успоредните прави, а накрая излиза, че са само решетки, зад които се е самозатворило съзнанието, и вече се вижда как ръждата на заблудата разяжда тези умозрителни железни скели. Навремени дъхът спираше пред прага на истинско видоизменение: зрънце злато сякаш проблясваше в тигела на човешкия разум. Но накрая пак излизаше равностойност — също както при лъжливите опити на придворните алхимици, с цел да докажат на царствуващите си клиенти, че са открили нещо, златото в дъното на ретортата се оказваше обикновен дукат, опипан от безброй ръце, подпъхнат от чирака преди топенето. И възгледите умираха като хората: за половин век той бе наблюдавал не едно поколение представи да се разпадат на прах.

Завладяваше го един по-летлив образ, подсказан от едновремешните му пътувания по море. Мъдрецът, запътил се да обгърне човешката мисловност в нейната цялост, зърва в дълбините й някакво наслоение, разклащано в изчислими криви, набраздявано от течения, чиято карта може да бъде начертана, слягащо се в хлътнатини под напора на въздуха и тромавия натиск на водите. Родените от съзнанието образувания напомнят гигантските рожби на безликата вода, които връхлитат една срещу друга или се гонят отгоре, върху пропастта: всяко понятие в крайна сметка преминаваше в собствената си противоположност, както две сблъскващи се вълни унищожават себе си в единни пръски бяла пяна. Зенон наблюдаваше как този нестроен прибой отнася като отломки малкото доловими, уж сигурни за нас истини. Понякога му се струваше, че под прилива се мярка неподвижна утайка, готова да заема спрямо съжденията мястото, което те самите заемат спрямо думите. Но нищо не доказваше, че това естество е най-долният пласт, нито пък, че застиналостта му не съдържа прекомерно бързо за човешкия ум движение. Отказът да излага гласно мисълта си и да я предлага във вид на изписани листа по книжарските сергии го принуждаваше да се спусне по-надолу от когато и да било в търсенето на чисти понятия. Сега, в името на едно по-дълбоко проучване, той временно бе отхвърлил и самите понятия. Задържаше ума си, както се задържа дъх, за да долови по-ясно този шум от колела, които се въртят с такава бързина, че въртенето им не се вижда.

От света на понятията се прехвърляше в по-непроницаемия свят на веществото, съдържано в образа и ограничавано от него. Затворен в стаята си, вече не прекарваше нощите в дирене на по-точен поглед към връзките между нещата, а в отърсен от определения размисъл за самата им природа. Така избягваше един от пороците на познанието — да овладяваме предметите, за да си служим с тях, или обратно, да ги отхвърляме, без да проникнем навътре в особеното им градиво. Например във водата винаги бе виждал напитка, утоляваща жаждата, миеща течност, за която говореше каноникът Бартоломе Кампанус, когато споменаваше духа, понесен над водите, ъглов камък в хидравликата на Архимед или във физиката на Талес, накрая алхимически знак за една от силите, устремени надолу. Изчислявал бе изместения обем, отсипвал бе мери, изчаквал бе в долната част на аламбика да набъбнат капчици. Сега за някое време се отказваше от външното наблюдение, чиято цел е да отдели и разграничи, потъваше във вътрешното съзерцание на философа херметик и оставяше вездесъщата влага да залее стаята му като вълната на потопа. Сандъкът и столчето се полюшваха отгоре, стените рухваха под напора й. Той се отдаваше на този прилив, който се съешава с всички калъпи, но не им позволява да му наложат отпечатъка си, изживяваше превръщането на локвите в пара и на дъжда в сняг, въплъщаваше се във временната застиналост на леда или в криволенето на прозрачната капка върху стъклото, чиято браздулица е истинско предизвикателство към рвението на изследваните. Отхвърляше усещането за хладина или студ, присъщо на тялото, водата отнасяше неговия труп, безчувствен като водорасло. После се връщаше в собствената си плът и наново съглеждаше течния елемент — пикочта в мехура, слюнката в ъгълчето на устните, включената в кръвната течност влага. След това стигаше до елемента, от който винаги се бе чувствувал частица, насочваше съзерцанието си към огъня, различаваше в себе си умерената, благотворна топлина, общо достояние за нас, за крачещите зверове и летящите в небето птици. Спомняше си разяждащия огън на треската, който толкова пъти се бе мъчил напразно да угаси. Привиждаше му се жадният скок на новородения пламък, алената радост на жаравата, краят й в черна пепел. Осмеляваше се да отиде и по-далече, сливаше се с безмилостния зной, гибелен за всичко, до което се докосне, мислеше си за зърнатите клади, например онази по случай някакъв молебен в едно градче на Леон, когато загинаха четирима евреи, обвинени, че лицемерно са приели християнската вяра, а в същото време тайно продължили да спазват обичаите на своите бащи, и един еретик, отричащ светостта на тайнствата. Представяше си тази непосилна за човешкия език болка, влизаше в кожата на мъжа, задушаван от миризмата на собственото му изгоряло месо, кашляше забулен в пушека, чието разпръскване не ще дочака. Наблюдаваше как пламъкът облизва ставите и един черен крак се изпружва напред, също като клонката, сгърчена под свода на камината, и едновременно, се разтваряше за мисълта, че огънят и дървата са невинни. Сещаше се, че на другия ден след молебена в Асторга двамата със стария монах алхимик дон Блас де Вела крачеха по обгорелия харман, напомнящ въглищарския, и многоученият якобит се навеждаше, за да прибере сред угасналите главни леките бели костици, търсейки сред тях онзи люз от израилтянските предания, който излизал непокътнат от пламъците и служел за посев при прераждането. Навремето се бе присмял над тези кабалистични суеверия. Целият облян в пот от ужас, надигаше сега глава и ако нощта беше ясна, с някаква хладна любов се вторачваше през прозорчето в недостижимите огньове на звездите.

Каквото и да правеше, мисълта му се завръщаше към тялото, неговото главно поле за изучаване. Наясно беше, че лекарското му умение се състои по равно от ловкост на ръцете и заучени предписания, допълвани с находки, които също трябва да се изпитват и водят отново до временни обобщения: тук една унция смислено наблюдение струваше повече от цели планини блянове. Но след толкова години изследване на човешкото устройство го беше яд на себе си, че не се е впускал по-смело в проучването на това кралство с граници от кожа, за чиито владетели се мислим, а всъщност сме само пленници. В Еюб се беше побратимил с дервиша Дарази и той му предаде своите умения, донесени от един еретически манастир в Персия, понеже и Мохамед си има свои отстъпници, подобно на Христос. В стаичката си в Брюж той подновяваше издирванията, започнати някога в дъното на един двор, където бликаше извор. Те го отвеждаха по-далеч от всякакви опити in anima vili^[2]. Излегнат по гръб, свиваше коремните мускули, издуваше гръдния си кош, където снове на място плахото зверче, наречено от нас сърце, изпълваше докрай дробовете си, впрягаше цялото си старание, за да се превърне в чувал с въздух, уравновесен с небесните сили. Дарази го беше научил да диша така, чак до корените на съществото. Беше се подлагал с дервиша и на противоположния опит — да изчаква първите признаци на бавното задушаване. Вдигаше ръка и не можеше да се начуди как точно бива издадена и приета заповедта, какъв е този неизвестен господар, по-влиятелен от него самия, който приподписва нарежданията му: и наистина, хиляди пъти се бе уверявал, че не е в състояние само с вътрешното изразяване на волята си, дори ако е призовал за това всичката мощ на мисълта, да застави клепачите си да мигнат или веждите си да помръднат, както и детето не може да повдига камъни само със закани. Необходимо беше мълчаливото одобрение на друга част от него самия, по-близкостояща до бездната на тялото. Грижливо, както се разчепкват влакната на стъбло, отделяше едно от друго тези различни проявления на волята.

Нагаждаше, доколкото може, сложните движения на своя мозък към творението, но несмело, като майстор, внимателно опипващ колелцата на стъкмена от друг предавка, която той не ще съумее сам да поправи: Кола Хейл беше по-наясно със своите разбои, отколкото той под черепа си с неуловимите помръдвания на направата за претегляне на нещата. Туптенето на сърцето, което усърдно бе изучавал, оставаше глухо за заповедите на разумното начало, но пък се защурваше под въздействието на пренебрегвани от съзнанието опасения и болки. Оръдието на пола се отзоваваше на ръкоблудството, но това волево действие го отпращаше за някое време в състояние, изплъзващо се от надзора му. По същия начин един-два пъти досега възмутително, пряко волята му бяха руквали сълзотворните изворчета. По-вещи в алхимията от него самия, червата му преобразяваха животинските трупове и растенията в дишащо вещество, без негова помощ отделяха полезното от излишното. Ignis in-ferioris Naturae^[3]; тези майсторски завити намотки кафява кал, още димящи от претапянето в калъпа, глиненото гърне с плискащата се в него амонячна, солена течност, са видимите, зловонни доказателства за свършеното в недостъпни за нас работилници. На Зенон му се струваше, че отвращението на изтънчените и мръснишкото подсмиване на простаците са предизвикани не толкова от това, че тези отпадъци обиждат сетивата ни, колкото от нашия ужас пред неизбежната и скрита дейност на тялото. Правеше още няколко стъпки навътре сред мъждивия здрач и насочваше погледа си към забуленото под плътта устойчиво скеле на костите, които ще просъществуват по-дълго от него и подир няколко века ще бъдат единственото свидетелство, че е живял. Всмукваше се в сърцевината на близкото до камъка вещество, неподатливо за човешките му страсти и вълнения. После мяташе отгоре му като покров краткотрайната плът и се наблюдаваше, изтегнат в цял ръст върху грубия чаршаф, като ту се опитваше да разтегне представата, която си бе създал за това островче живот в негово владение, за недостатъчно изучения материк, чиито антиподи са краката, ту обратно — смаляваше себе си до една точица от необхватното Цяло. Пускаше в ход предписанията на Дарази и се опитваше да премести съзнанието си от мозъка в други части на тялото, горе-долу както се пренася в някой отдалечен край столицата на едно кралство. Мъчеше се да хвърли тук-там малко светлинна в тези тъмни подземия.

Едно време с Жан Мюерс се подиграваха на вярващите, за които човешката направа представлява очевидно доказателство за наличието на господ-творец, но сега благоговеенето на безбожниците пред това произволно съвършенство, каквото е за тях човешкото естество, също му се струваше достойно за присмех. Много не достигаше на това тяло, макар и пълно с неизучени възможности, и в мигове на въодушевление той си мечтаеше сам да построи самоуправляваща се уредба, не толкова първобитна като нас самите. След като обръщаше оттук и оттам петоъгълника на сетивата пред вътрешния си взор, той се осмеляваше да ламти за по-друга нагласа, която по-пълно ще отразява всемира. Някога, свивайки един подир друг жълтеникавите си пръсти, Дарази му беше изброил деветте врати на възприятията, отворени към нощта на тялото, и тогава това му се стори недодялан, полуварварски опит за някаква докторска подредба, но после го накара да се замисли от какви несигурни улеи зависим, за да опознаваме света и да живеем. Такава е нашата сила, че стига да се запушат две дупчици, и светът на звуците изчезва, два други входа — и настава мрак. Затъкнат ли се три отвора, толкова близки един до друг, че дланта спокойно ги покрива, свършено е с тази твар, чийто живот се държи на едно дихание. Обременителната обвивка, която се налагаше да мие, да пълни, да топли до огнището или под руното на някое умряло животно, вечер да полага в кревата като дете или оглупял старец, беше заложник за него пред цялата природа и още по-лошо — пред общността на хората. С тази плът и с тази кожа може би ще изтърпи болките на изтезанията, отслабването на същите пружини ще му попречи един ден да доведе докрай започнатата мисъл. Ако понякога посрещаше с недоверие заключенията на своя дух, когото за удобство отделяше от останалата част на веществото си, причината бе, че този недъгав зависеше от услугите на тялото. До гуша му беше дошла сплавта от мимолетен огън и черна пръст. Exitus rationalis^[4]: теглеше го изкушение, неудържимо като плътски копнеж; някакво отвращение може би, или суета, го подтикваше с един удар да приключи всичко. Тогава поклащаше укорно глава, като пред болен, който няма търпение по-бързо да му се даде лекарство или храна. Винаги има време да погинеш заедно с тази тромава подпора или да продължиш без нея нетленен и незнаен живот, не непременно по-благополучен от този в плътта.

Неохотно, почти пряко волята си този пътник пред края на петдесетгодишен преход за пръв път през живота си се заставяше да хвърли поглед към изминатото и да отдели случайното от намисленото или необходимото, да сложи на една страна мъничкия дял на онова, което сякаш бе дошло от него самия, и на друга — останалото, неотделимо изобщо от човешката участ. Нищо не беше станало точно според първоначалното му желание и предварителния замисъл, нито пък им противоречеше изцяло. Грешката се раждаше или от действието на някоя неподозирана съставка, или от опущение в изчисляването на времето, излязло накрая по-сбито или по-разтеглено, отколкото върху часовниците. На двадесет години се смяташе напълно освободен от отъпканите пътища и предразсъдъците, истински наочници за ума, но после животът му бе минал грош по грош да събира тази свобода, чието богатство мислеше наготово връчено. Човек не е толкова свободен, докато изпитва желания, копнежи, страх… може би изобщо, докато живее. Лекар, алхимик, барутчия, звездоброец: къде по-добре, къде по-зле бе носил премяната на своето време, оставил се бе векът да наложи на разума му някои принуди. От омраза към неистините, но също и от осъдителна невъздържаност се бе намесил в един-два разпалени спора, когато на суетното Да отвръща празноглаво Не. Вечно нащрек, този мъж с изненада бе установявал, че прекалено остро приема грозните изстъпления и предубедената глупост на републиките или царете, които застрашават живота му, горят книгите му, както и обратно — преувеличава заслугите на някоя кратуна, окичена с митра корона или тиара, от чието благоволение зависи ще превърне ли замислите си в дела. Желанието да насочва, да преобразява и да направлява пане един отрязък от естеството на нещата го бе карало да се влачи подир световните властници, да гради въздушни кули и да язди вятър. Сега слагаше чертата под тези блянове. Във Високата порта покровителството на могъщия и нещастен Ибрахим, велик везир на негово величество, му бе вдъхнало надеждата, че ще успее да изведе докрай пресушаването на блатата около Адрианопол; оживяло му бе на сърцето едно разумно преустройство на еничарската лечебница, по негово настояване бяха започнали да откупват тук-там скъпоценни ръкописи на гръцките лечители и звездобройци, прибрани някога от арабските мъдреци, в които сред многото пустословия излизаше на бял свят и някоя забравена истина. Очите му останаха в едни писания на Диоскорид с включени по-стари откъси от Кратеас — те принадлежаха на израилтянина Хамон, негов събрат при султана… Но кървавото сгромолясване на Ибрахим отнесе всичко и отвращението от тази нова повратност подир толкова други изличи дори спомена за злополучните му недовършени начинания. С безразличие бе приел крайния отказ на малодушните базелски еснафи да му дадат катедра, наплашени от слуховете, че е содомит и магьосник. (Случвало му се бе да бъде и едното, и другото, но думите не се покриват с нещата, те предават само отношението на стадото към тях.) И все пак дълго време му се повдигаше само при споменаването на тези хора. В Аугсбург много го беше яд, че е закъснял — мястото на рудничен лекар при Фугерите щеше да е удобно, за да наблюдава болестите на подземните работници, подложени на мощно метално излъчване от Сатурн и Меркурий. Бе зърнал отворен път към нечувани дотогава церове и съчетания. И сега можеше със сигурност да каже, че стремленията му са били полезни с това пренасяне на духа от едно място на друго: по-добре е да не се пристъпва много рано към извънвременните неизменности. Все пак погледнати отдалече, тези лутания му напомняха пясъчна вихрушка.

Така беше и с объркания свят на чувствените наслади. Неговите бяха от най-потайните и най-опасните, поне на християнска земя, във времената, отредени му от провидението: вероятно бе избрал тъкмо тях, защото криенето и забраните ги превръщаха в яростно разчупване на обичаите, потапяне в долния свят, кипящ под видимото и позволеното. Или може би изборът му се определяше от толкова простички и необясними предпочитания като онези, които ни карат да посегнем към този плод, а не към онзи: имаше ли значение? Главното бе, че също като пристъпите на честолюбие и блудствата му бяха редки и краткотрайни — изглежда, естеството му бързо изчерпваше каквото може да се научи и вземе от страстта. Тази чудновата огнена каша, назовавана доста точно от проповедниците разпуснатост (защото, изглежда, наистина става дума за разпускане на плътта, която пилее своите сили), се изплъзваше от окото с пъстротата на съставките си, разпадащи се от своя страна на съвсем не прости сами по себе си части. И любовта влизаше вътре, макар не толкова често, колкото се говори, но тя също не е неделимо понятие. Всемирът, наречен долница, се свързва с най-извисеното от човешката природа. Както и гнусното попълзновение все пак е порив на съзнанието да насочва и да преобразява нещата, така тялото въплъщава в своите прищевки любопитството на ума и мечтае по свой начин: виното на разпуснатостта извлича силата си от соковете на плътта, но и от тези на духа. Неведнъж и дваж бе бленувал и смесвал желанието си към едно младо тяло с напразния опит да се сдобие някога с безупречен следовник. Притуряха се и други човешки чувства, които хората не крият. Фрай. Хуан в Леон И Франсоа Рондле в Монпелие бяха за него рано изгубени братя, към слугата си Алей и Герхарг от Любек бе изпитвал грижовността на баща към своите синове. Тези всепоглъщащи страсти му се струваха някога неотменима част от човешката му свобода — сега се чувствуваше свободен без тях.

Същите изводи прилягаха и към няколкото жени, с които бе имал плътски допир. Не го занимаваха особено първопричините за тези краткотрайни връзки, оставили като че ли по-дълбоки следи, защото по-трудно им се бе поддал. Внезапно влечение пред особените извивки на едно тяло ли беше това, копнеж по дълбокия покой, даряван понякога от женското създание, робско завръщане в руслото на общоприетото или може би дълбоко скрито под порива и похотта, не докрай осъзнато, желание да изпита херметичните поуки върху съвършения чифт, олицетворение на древния двупол? Най-добре е просто да се каже, че този ден случаят бе приел женски облик. Преди тридесет години, умилостивен от покрусената му младост, бе откупил едно девойче от чиста кръв, което морските разбойници наскоро бяха отвлекли някъде около Валенсия: мислеше при удобен случай да го прати обратно в Испания. Но в тясната хижа на варварския бряг помежду им се бе събудила близост, много напомняща брачната. Само тогава бе имал работа е девица: спомняше си не някаква победа, а едно същество, което се наложи да успокоява и превързва. Няколко седмици бе прекарала с него в постелята и на софрата тази малко смръщена хубавица, изпълнена с признателност, като към църковен светец. Без съжаление я повери на един френски монах, отплаващ за Пор Вандрес с неколцина пленници от двата пола, върнати на своите семейства, на страната си. Даде й малко пари, за да стигне без затруднения до родната Гандия… По-късно под стените на Буда му се падна като дял от плячката една млада и яка унгарка — прие я, за да не се отличава още повече в този стан, където името и видът му без друго насочваха погледите към него и той немалко бе унижаван заради друговерството си, каквото и да мислеше за църковните догми. Нямаше да се сети за правото си на победител, ако тя самата не бе така жадна да изживее участта си на плячка. Като че никога не бе вкусвал с подобна наслада от плодовете на Ева… Сутринта влезе в Буда с тайфата султански военачалници. На връщане научи, че докато го нямало, пристигнала заповед да се освободят от робите и разграбеното имущество, бреме за войската — по реката още се полюшваха лешове и топове плат… Образът на тази пламенна, така бързо изстудена плът задълго го отклоняваше от всякакво телесно общуване. После се завърна в опалената равнина, населена със стълпове от сол и дългокоси ангели…

На север господарката на Фрьосьо го бе приела царски на връщане от странствуванията му до полярните предели. Всичко у нея беше красиво: кръшното тяло, бялата кожа, ръцете, които изкусно превързваха рани и изтриваха трескавата пот от челата на болните, плавната походка по меките горски пътеки, непринуденото повдигане на дебелата сукнена пола, когато трябваше да прегази някое поточе и показваше голите си крака. Посветена бе в уменията на лапландските броднички и то заведе в някакви колиби до блатата, за да наблюдава кадене и заклинателско къпане, съпроводено с баене… Вечерта в неголемия господарски дои на Фрьосьо му поднесе ръжен хляб и сол, плодове и сушено месо върху маса с покривка от бяло платно, посее го придружи в широкото легло, застлано в просторната стая — спокойно и без свян, като съпруга. Беше вдовица и мислеше наесен да си вземе за мъж един незадомен чифликчия от околността, за да не попадне имението под попечителството на по-големите й братя. Само от една негова дума зависеше да остане и да упражнява изкуството си в тази обширна колкото кралство област, да пише на топло до печката съчиненията си, нощем да се качва в куличката и да наблюдава звездите… И все пак след седем-осем летни дни, които там се сливат в едно-едничко дълго пладне без сенки, той продължи пътя си за Упсала, където се пренасяше по това време дворът, с надеждата да се присъедини към обкръжението на владетеля и да направи от младия Ерик свой царствуващ ученик — върховен блян на всеки философ.

Но самото усилие да извика тези образи преувеличаваше мястото им, прекалено надценяваше чувствените изживявания. Лицето на Алей не се явяваше по-често, отколкото лицата на непознатите войници, замръзващи по пътищата на Полша, които не бе направил опит да спаси по липса на време и средства. Жалката еснафка прелюбодейка от Пон Сент Еспри го бе отвратила с издутия си корем, скрит под диплите и дантелите, с къдричките си покрай изтерзаното, прежълтяло лице, с глупашките недодялани лъжи. Кипна от намиганията, които му отправяше, ни жива, ни умряла, понеже не знаеше друг начин да привлече един мъж. И въпреки всичко бе изложил на опасност името си на лекар, а бързането да свърши, преди да се е върнал ревнивият съпруг, заравянето на окаяния остатък от човешкото съединение под маслината в двора, необходимостта да се запушат със злато устите на слугините заради бдението около госпожата и прането на прогизналото в кръв бельо — всичко това бе създало между него и тази нещастница съзаклятническа близост и той я опозна по-дълбоко, отколкото мъж познава любовницата си. От господарката на Фрьосьо бе видял само добро, но не по-малко добро му стори и една сипаничава фурнаджийка от Залцбург, когато веднъж по мръкнало приседна под стряхата на дюкянчето й. Беше подир бягството му от Инсбрук и той трепереше от студ и умора след убийственото ходене под снега по; лошите пътища. Тя наблюдаваше през капаците настръхналия мъж на каменната пейчица пред прага й, сигурно го взе за просяк, и му подаде един още топъл самун. После грижливо залости кепенците. Той знаеше, че неговата недоверчива благодетелка можеше при нужда да стовари върху главата му тухла или лопата пепел. И все пак това не й пречеше да бъде едно от лицата на добронамереността. Отвореното сърце или студенината струват в крайна сметка толкова малко, колкото и милувките на плътта. Без да губят нищо от неповторимостта си, лицата, съпътствували или прекосили живота му, се смесваха оттук в едно безименно цяло, както, погледнати отдалече, дърветата на гората се губят едно в друго. Каноникът Кампанус се сливаше с алхимика Ример, от чието учение щяха да му настръхнат косите, и дори с Жан Мюерс, който също щеше да кара осемдесетия лазарник, ако беше жив. Братовчедът Анри с кожената си броня и Ибрахим с кафтана, престолонаследникът Ерик и онзи Лоренцо Убиеца, с когото някога бе прекарал в Лион една-две паметни вечери, бяха само различните образи на една и съща твърда сплав — човека. Принадлежностите на пола нямат такова значение, каквото очите или може би заслепението на копнежа откриват в тях: господарката на Фрьосьо можеше да бъде негов побратим, а Герхард притежаваше моминска нежност. Срещнатите и отминати в земния път същества са като мимолетните, но ужасяващи с яркостта си видения, които просветват в мрака под клепачите преди унасянето и съня, и ту профучават и се изгубват като падащи звезди, ту се стапят сами в себе си под втренчения вътрешен взор. Математически закони, по-сложни и по-неведоми от тези на разума и сетивата, направляват призрачното им хоро.

Но и обратното беше вярно. Събитията са всъщност неподвижни точки, въпреки че принадлежащите на миналото са зад гърба ни, а завоят пред нас крие заложените в бъдещето — същото е и с хората. Споменът е само поглед, отправян от време на време към тези създания, превърнати в част от нас самите, но независещи от паметта ни, за да продължат съществуванието си. В Леон, където дон Блас де Вела го бе помамил да навлече за някое време расото на якобитски послушник, за да му помага в алхимическите науки, той бе делил сламеника с фрай Хуан, защото в претъпкания манастир на двама-трима от новодошлите се падаха наръч сено и една завивка. Зенон бе пристигнал с раздираща кашлица, а виелицата и снегът свободно проникваха между стените. Фрай Хуан се стараеше да облекчи мъките на болния си другар, крадеше за него топла чорба от брата магер. Amor perfectissimus^[5] се зароди за известно време между двамата младежи, макар че Зеноновите богохулства и отрицания не намираха почва в това всеотдайно сърце, белязано от извънмерна обич към любимия Вестител. Когато монасите изгониха дон Блас заради опасните му кабалистични заклинателства и той се заспуска надолу по склона с проклятия на уста, фрай Хуан го настигна и тръгна с него, за да укрепва десницата му, макар че нито беше близък на стария, нито пък негов ученик. Зенон, напротив, видя в манастирския преврат случай завинаги да скъса с този омразен занаят, другаде и вече в мирски дрехи да търси науки, не така затлачени с тинята на бълнуванията. Все едно му беше на младия монах омърсил ли се е или не наставникът му с еврейски обреди, защото в неговите очи, според дръзката приказка, прошепвана на ухо от не едно школско поколение, християнският закон, юдейският закон и мохамедовият закон са само три образа на самозванството. Дон Блас сигурно бе умрял по пътищата или в килиите на някое черковно съдилище и тридесет и пет години потрябваха на неговия бивш ученик, за да види в лудостта му някаква необяснима мъдрост. А фрай Хуан, ако живее още, скоро ще изпълни шестдесет лета. Умишлено бе отмахнал образите им от себе си, заедно с няколкото месеца, прекарани под власеницата и расото. Но фрай Хуан и дон Блас продължаваха да се препъват по каменистия път под острия априлски ветрец и не бе необходимо той да си ги спомня, за да остават все там. Франсоа Рондле пристъпваше сред крайморските храсталаци и разискваше със своя събрат бъдещето и пак той лежеше гол върху мраморната маса на университетската зала, а доктор Рондле показваше строежа на лакътната става, обърнат сякаш не толкова към учениците, колкото към мъртвия пред себе си, и през годините спореше с един остарял Зенон. Unus ego et multi in me.^[6] Нищо не променяше тези посеяни тук-там като стражи статуи, завинаги приковани към една гладка равнина — вечността може би. Времето беше пътечката помежду им. Връзка имаше: доброто, несторено на единия, се бе насочило към друг — той не помогна на дон Блас, но измъкна от бедата Йосиф Хакоен в Генуа, макар че той продължи да го обругава като християнско куче. Нищо не се свършваше: учители и събратя, от които бе взел някаква мисъл или бе достигнал до друга, противоположна на тяхната, продължаваха неразрешимия си спор, всеки застинал във възгледа си за света като заклинател в начертания си кръг. Дарази търсеше бог, по-близък до човека от вратната му жила, и нямаше докрай да се съгласи с дон Блас, за когото бог бе неизявеното Единство, а през това време Жан Мюерс все така се кискаше безгласно при думата бог.

Кажи-речи, от половин век вече използуваше разума си като клин, за да разшири, доколкото може, процепите в стената, издигната навсякъде около нас. Пукнатините растяха, или по-скоро стената от само себе си губеше своята плътност, но си оставаше все така непроницаема, като че бе иззидана от пушек, а не от камъни. Предметите преставаха да изпълняват предназначението си на полезни вещи. Както пълнежът на сламеника, така и тяхното естество се подменяше. Стаята обрастваше с гора. Столчето, премерено по отсека между пода и задника на седящ човек, масата за писане и за ядене, вратата, която отваря един преграден куб въздух към съседния куб въздух, губеха основанията да съществуват, вложени от майстора им, и се превръщаха в обелени стволове и клони, като апостол Вартоломей от църквите, отрупани с призрачни листа и невидими птици; още проскърцваха от отдавна стихнали бури, а тук-там личаха оставени от рендето съсиреци смола. Завивката и онази дреха, окачена на един пирон, дъхтяха на пот, мляко и кръв. Обущата, зейнали до леглото, се бяха надигали с диханието на някой вол, излегнат в тревата, заклана свиня квичеше в маста, с която ги бе намазал кундурджията. Навсякъде присъствуваше насилствена смърт, като в кланица или на лобно място. Гъска с настъпена шия грачеше в перото, с което се записват върху стари дрипели мисли, предназначени уж да останат завинаги. Всяко нещо е друго: тази риза, избелвана за него от сестрите бернардинки, е ленена нива, по-синя от небето, а също и наръч гръсти, накиснати в някой канал. Флорините в джоба му с образа на покойния император Карл са били разменяни, дарявани и крадени, теглени и подправяни безброй пъти, преди той да си въобрази за миг, че са негови, но това прескачане от ръка в ръка — ръце стисливи или прахоснически — е нищо, сравнено с безстрастните хилядолетия на метала, утаен в жилите на земята още преди явяването на Адама. Тухлените стени се разпадаха на пръст, каквато един ден ще станат. Метохът на корделиерската обител, където разумът го бе подтикнал да потърси покрив и топлина, преставаше да бъде дом, това разчертано човешко място, подслон повече за духа, отколкото за тялото. Най-много да беше горска колиба, шатра край пътя, късче плат, захвърлено между нас и вечността. Керемидите пропускаха мъглата и неразгадаемите звезди. Стотици мъртъвци го обитаваха, а също и живи, изгубени и те като умрелите: десетки ръце бяха поставяли прозорците, майсторили тухлите и рязали дъските, ковали, кърпили и замазвали — толкова трудно бе да се намери живият работник, изтъкал това парче шаяк, колкото и да се призове мъртвец. Вътре бяха живели хора, както червеят в пашкула си, и щяха да живеят пак. Добре потулени, даже съвсем невидими, плъхът зад преградата и дървоядът, загризал отвътре една червясала греда, виждаха съвсем различно от него тези кухини и пълноти, които той зовеше своя стая… Повдигаше очи нагоре. На тавана, върху едно бичме, използувано повторно, личеше надпис: 1491. По времето, когато е бил издялан, за да запечата една година, без значение за никого днес, него самия още го е нямало, нито пък жената, от която е излязъл. Той обръщаше на шега цифрите: лето 1941 от Рождество Христово. Опитваше се да си представи тази година, несвързана с неговото съществуване — знаеше само, че ще бъде. Стъпваше върху собствения си прах. И времето е като дървесината на дъба: не чувствува издълбаните от човешката ръка дати. Земята се върти, без да знае за Юлианския календар и християнската ера, затваря своето кръжило, безначално и безкрайно като гладък пръстен. Зенон си спомни, че при турците сега е година 973 от Хеджира, но пък Дарази скришом смяташе по хосройското летоброене. Минавайки от годината към деня, той си помисли, че сега в Пера слънцето едва се показва над покривите. Стаята се накланяше като кораб, ремъците стенеха като изпънати въжета, леглото се плъзгаше от заход към изгрев, срещу видимото движение на небесата. Увереността, че лежи върху кътче белгийска земя, бе най-голямата заблуда: точката от пространството, в която се намира, след миг ще побере морето с вълните му, а малко по-подир — двете Америки и Азиатския материк. Тези земи, в които кракът му няма да стъпи, се наслагваха в бездната над приюта „Свети Козма“. Самият Зенон се разпиляваше като пепел на вятъра.

Solve et coagula^[7]… Той знаеше какво означава това скъсване на представите, тази дупка в самата сърцевина на нещата. Като студент беше чел описанието на Никола Фламел за opus nigrum, опита за разтваряне и съсирване на образите — най-трудната част от Великото творение. Дон Блас де Вела много пъти тържествено го бе уверявал, че, искаш или не искаш, тайнството ще настане от само себе си, щом бъдат изпълнени всички условия. Ученикът настървено бе размишлявал над тези поуки, които му се струваха извлечени от някакви злокобни, може би достоверни писания. Това алхимическо делене, толкова опасно, че философите херметици го назовават само със заобиколни думи, толкова мъчно, че не един човешки живот бе погаснал в напразни опити да бъде постигнато, някога той го бе объркал с едно лесно бунтарство. После отхвърли мътилката от видения, стари колкото човешките копнежи, и запомни от учителите си алхимици само някои полезни предписания, зае се да разтваря и да утаява веществото като опит с телесната същност на нещата. Сега двете части на кривата се съединяваха, mors philosophica^[8] се бе осъществила: изгореният от киселините на търсачеството майстор се превръщаше в творец и творение едновременно, крехък аламбик и черна утайка в дъното на съда. Опитът, който трябваше да остане вътре в стените на работилницата, се бе прострял върху всичко. Значеше ли това, че последователните степени на алхимичното начинание не са само сънища, че един ден той ще познае и пречистата отреченост на Творението в бяло, а после — съвместното тържество на разума и сетивата, белег на Творението в червено? От пролуката надничаше един Блян. Той казваше Да от дързост, както някога от дързост беше казал Не. Тук заковаваше на място, рязко опъваше собствените си юзди. Първата степен от Творението бе погълнала целия му живот. Времето и силите нямаше да му стигнат, за да продължи, ако изобщо някакъв път водеше нататък и бе възможно човешки крак да мине по него. Или подир изтляването на представите, отмирането на вродените привички, разчупването на образите — почти непосилни за човешката природа — веднага ще последва истинската смърт: забавно ще е да проследи пътя й; а може би духът, слязъл от шеметни висини, ще се върне към обичайните си лутания, само че сподобен с по-голяма свобода и сякаш пречистен. Чудесно ще е да се видят плодовете му.

Започваше да ги вижда. В лечебницата беше неуморим: никога ръката и окото му не бяха действували така уверено. Дрипльовците, наредени всяка сутрин на търпелива редичка пред вратите на приюта, бяха лекувани със същото изкуство, както по-рано световните властелини. Отърсен от всякакво честолюбие и страх, сега прилагаше с по-голяма свобода церовете си и почти винаги успяваше: всепоглъщащото вживяване изключваше дори съжалението. Получената по рождение възлеста и жива нагласа като че укрепваше с годините: нямаше сякаш студ за него, не усещаше зимния мраз и лятната влага; прихванатият в Полша ревматизъм бе престанал да го мъчи. Изчезнаха последиците от тройната треска, донесена навремето от Изтока. Поглъщаше с безразличие каквото му донесе от магерницата един от братята, придадени към приюта по нареждане на игумена, или си избираше в гостилницата поевтини ястия. Месото, кръвта, вътрешностите — всичко, което е пърхало и живяло, го отблъскваше в тези времена от живота му, защото звярът също умира в болка като човека и противно му бе да преживя нечия гибел. Откак бе колил с ръцете си свиня у един касапин в Монпелие, за да провери съвпада ли туптенето в жилите със свиването на сърцето, ненужна му се струваше употребата на различни думи за клането на добитъка и убийството на човека, за животинското приритване и човешката смърт. Засищаше се с хляб, пиво, каша, запазила нещо от гъстия вкус на пръстта, сочен зарзават, свежи плодове, подземни сладки корени. Гостилничарят и братът магер се дивяха пред този пост, чиито подтици им се струваха благочестиви. Но от време на време той се заставяше да сдъвче замислен парче шкембе или хапка кървящ дроб, за да си докаже, че отказът му идва от духа, а не от прищявка на вкуса. Открай време му бе все едно какво язди и сега от немара и безразличие не сменяше старата ослица. В чувствените отношения си оставаше някогашният доктор, предписващ на болните любовни утехи, както в други случаи им препоръчваше да пият вино. Пламтящите тайнства все така му се струваха единственият отворен път за мнозина от нас до онова огнено царство, чиито мънички искрици може би сме всички, но пък този върховен подем трае кратко, а и се съмняваше в себе си дали преживяване, дотолкова водено от навиците на плътта, така зависимо от оръдията на телесното продължение, представлява за мъдреца нещо повече от опит, който трябва да премине, за да го отхвърли след това от себе си. В целомъдрието някога бе виждал възмутително суеверие, сега то му се струваше едно от лицата на ведростта: радваше го хладното, незатъмнено от страст познание за съществата. Все пак изкуши го една среща, той се отдаде отново на тези забави и сам се зачуди на мощта си. Веднъж навика един крадлив монах, който продаваше из града мехлемите от лечебницата, но гневът му бе по-скоро нарочен, не извираше отвътре. Дори си позволяваше да се поперчи пред себе си след някоя добре свършена операция, както човек оставя кучето си да се повъргаля в тревата.

Една сутрин, докато обикаляше да търси билки, незначителна, почти нелепа случка го накара да се замисли: въздействието й бе като на знамение, разкрило пред вярващия някое свято тайнство. За да стигне по-рано до дюните, беше излязъл по тъмно от града; със себе си носеше стъклена леща, изработена по негови чертежи от един тукашен очилар — трябваше му за по-подробно изследване на коренчетата и семенцата от събраните растения. Към обед заспа по корем, с глава на лакътя, в една падинка сред пясъците — изпуснатата леща лежеше под него върху китка сухи треви. Когато се събуди, стори му се, че току до лицето му в сянката шава някакво необикновено пъргаво зверче, буболечка или мекотело. Беше кръгло — лъскаво, черно и влажно в средата, отстрани белезникаво, мътно червенеещо, с щръкнали косъмчета по края, израсли от някаква мека, ситно сбръчкана и кафеникава обвивка, тук-там с малки издутинки. Почти плашещ живот лъхаше от това крехко нещо. За някакъв много кратък миг, преди още видяното да бъде облечено в мисъл, той позна, че му се е явило собственото му око, отразено и увеличено от лещата, зад която тревата и пясъкът заместваха белия метал на огледалото. Изправи се замислен. Бе видял себе си да вижда: освободен от навика на обичайното отдалечаване, бе погледнал съвсем отблизо дребничкото и огромно сетиво, толкова близко и все пак чуждо, живо, но уязвимо, надарено с несъвършена, но така или иначе чудна сила, от което зависеше, за да вижда всемира. Никакво умозаключение не можеше да извлече от явлението, увеличило така ненадейно познанието му за самия него, както и за многобройните негови съставки. Подобно на божията зеница от някои изображения човешкото око се превръщаше в символ. Главното е да не прахосва мъничкото, процедено оттам, преди да настане нощ, да претегля свидетелствата и ако е възможно, да изправя заблудите им. В някакъв смисъл окото ставаше противотежест на бездната.

Вече излизаше от черното усое. Всъщност и досега не един път бе излизал от него. И пак щеше да излиза. Съчиненията, които разглеждат пътя на разума, бъркат, като му приписват последователни преходи: напротив, всички те се преплитат един с друг, всичко се подлага на нови и нови, безкрайни повторения. Питането на духа обикаля в кръг. Едно време в Базел, а и на много други места, бе преброждал същата нощ. По няколко пъти научаваше едни и същи истини. Но опитът се трупаше: с времето крачката ставаше по-сигурна, тук-там окото проникваше по-надълбоко в мрака, мозъкът установяваше поне някои закономерности. Подобно на пътник, който се изкачва, а може би слиза по планински склон, той се издигаше и пропадаше на място, а след всеки завой същата бездна се откриваше ту отдясно, ту отляво. Изкачването се усещаше само по разредения въздух и нови върхове се показваха зад предните, заключили досега кръгозора. Но представата за изкачване и слизане беше лъжлива: и отдолу блестяха звезди както отгоре, той беше в дъното на пропастта, но беше и в средата й. Бездната зееше отвъд небесната черупка, зееше и под костния свод. Сякаш всичко бе разположено в сърцевината на безкрайно кълбо от затворени криви.

Пак започна да пише, но без намерението да издава. От всичките древни трактати по медицина винаги особено му бе допадала третата книга от Хипократовите „Епидемики“ заради точното описание на случаите с техните проявления, развитието им ден по ден, изхода им накрая. По същия начин и той отбелязваше в един тефтер заболяванията, лекувани в приюта „Свети Козма“. Може би някой доктор след него ще съумее да извлече полза от този дневник на един фламандски лечител от времето на негово католическо величество Филип II. После му хрумна смелата мисъл да създаде Liber Singularis^[9], съвестно да запише всичко известно нему за човека, когото наричаше „аз“ — природните дадености, поведението, признатите или скритите, случайните или съзнателните постъпки, мислите, а също и сънищата. След това стесни прекалено обширното начинание и го сведе до една година от живота на този човек, накрая и до един-единствен ден: необхватният замисъл отново му се изплъзваше и той скоро разбра, че от всичките му развлечения това е най-опасното. Отказа се. Понякога за разтуха пишеше мними порицания, които всъщност осмиваха заблудите и грозотите на времето, като им придаваше непривичното звучене на небивалици или чудеса. Случваше се за забава да изрече на глас пред органиста на „Свети Донациан“, с когото дружаха, откак бе извадил на жена му един доброкачествен тумор, някоя от тези странни главоблъсканици. Органистът и половинката му си напрягаха мозъците да проумеят смисъла на гатанките, после простодушно се смееха.

През тези години много го занимаваше и един доматен корен, растителна рядкост, която с големи мъчнотии бе успял да завъди от издънката на единствения образец, донесен от Новия свят. Скъпоценното растение, съхранявано в задната стаичка, го подтикна наново да започне старите си изследвания върху движението на мъзгата: стъклен похлупак не позволяваше на сипаната върху пръстта вода да се изпари, той всяка сутрин внимателно теглеше и успя да измери колко течни унции може да поеме на ден поглъщателната способност на растението. По-късно се опита алгебрично да пресметне до каква височина тази способност е в състояние да изкачи влагата вътре в един ствол или стъбло. По този въпрос си пишеше с учения математик, който го бе приютил преди шест години в Лувен. Разменяха си изчисления. Зенон нетърпеливо чакаше отговорите. Освен това замисляше нови пътешествия.