Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (17)

Мишеловката

Изтече повече от месец, без да се случи нищо. Обявено бе, че приютът ще затвори врати малко преди Коледа и доктор Себастиан Теус този път открито се готвеше да заминава за Германия, където някога бе живял и упражнявал занятието си. Вътре в себе си и без да споменава на глас тези заразени от лутеранството краища, Зенон се канеше да отиде в Любек. Хубаво щеше да е да се види отново с разсъдливия Егидий Фридхоф и да зърне Герхард, станал вече мъж. Може би с малко повече късмет щеше да получи и онова място на управляващ лекар в болницата „Свети дух“, което навремето влиятелният златар почти издействува за него.

От Регенсбург неговият събрат алхимик Ример, с когото Зенон бе почнал да си пише от някое време, му изпрати неочаквана добра вест. Един образец от „Протеориите“, измъкнат като по чудо от парижката клада, бил пренесен по неведоми пътища до Германия, после някакъв учен от Витенберг превел книгата на латински и отпечатването й станало повод да се заговори за философа. Светият престол се заканвал подобно на Сорбоната преди, но многоукият мъж от Витенберг и неговите другари, напротив, откривали в тези слова, белязани от ерес според католиците, прилагането на свободния избор, а обяснението на чудесата с разпаленото съзнание на онези, пред които са ставали, им се струвало годно за борба срещу папистките суеверия и едновременно подкрепа на собственото им учение за спасение чрез вярата. По този начин в ръцете им „Протеориите“ се превръщаха в леко изкривено оръжие, но такива отклонения винаги трябва да се очакват, докато една книга живее и действува върху човешките духове. Дори ставало дума да се предложи на Зенон, ако попаднат в дирите му, катедра по естествена философия в университета на този саксонски град. Такава почест криеше, разбира се, опасности и по-предпазливо беше да я отклони, за да се посвети на други, по-свободни занимания, но пряката връзка с духовете го изкушаваше след това дълго затваряне в себе си, а внезапната поява на едно произведение, което бе смятал за мъртво, изпълваше философа от главата до петите с радост като от възкресение. В същото време забравеното след злощастието на Доле „Изследване върху физическия свят“ бе издадено наново от един книжар в Базел — изглежда, там бяха забравили някогашните подозрения и разправии. Вече като че ли можеше и без телесното присъствие на Зенон — мислите му бяха избуяли извън него.

Откак се бе завърнал от Хейст, нищо не се чуваше за малобройната общност на Ангелите. Той внимателно избягваше всякакви разговори насаме с Киприан, така че потокът излияния бе спрян. Някои мерки, които Себастиан Теус искаше да внуши на бившия игумен, за да се избегне бедата, сега ставаха от само себе си. Брат Флориан се готвеше да заминава за Анверс заради възстановяването на предишния манастир, опожарен от иконоборците — щял да изписва сводовете около двора. Пиер де Хамарт обикаляше различни принадлежащи на корделиерската обител имоти в околността и проверяваше сметките им. Новите предстоятели наредиха да се започне работа в подземията, достъпът до някои проходи бе отрязан, понеже имаше опасност от срутване, и така Ангелите оставаха без тайното си убежище. Сборовете нощем почти със сигурност бяха прекратени и ако сега се разчуеше за някои възмутителни волности, щяха да минат за обичайните дребни манастирски прегрешения. От друга страна, и времето не бе никак подходящо за срещите на Киприан с Хубавицата в изоставената градина; нищо чудно Идлет да си бе намерила по-личен гальовник от младия монах.

Сигурно заради всичко това Киприан изглеждаше посърнал. Вече не подпяваше селски песнички и вършеше работата си без плам. Отначало Себастиан Теус помисли, че младият му помощник е опечален като брат Лука от предстоящото затваряне на лечебницата. Една сутрин забеляза следи от сълзи по лицето на момчето.

Вкара го в задната стаичка и затвори вратата. Пак се озоваха сами очи в очи, както на другия ден след Томина неделя, когато Киприан направи опасните си признания. Зенон заговори пръв.

— Да не е станало нещо с Хубавицата? — заядливо попита той.

— Вече не се срещаме — промълви момчето със задавен глас. — Крият се двете с арапката в стаята и тя казва, че е болна, за да не се види коремът й.

Обясни, че единствените вести от нея минавали през една монахиня, донякъде подкупена с дребни подаръчета, донякъде умилена от състоянието на Хубавицата, за която била натоварена да се грижи. Но трудно било да се разбере нещо от тази простовата до глупост жена. По-раншните тайни проходи ги нямало, но така или иначе двете момичета сега се плашели от сянката си и дума не можело да става за излизане нощем. Вярно, че брат Флориан като образописец свободно влизал до църквата на бернардинките, но не искал вече да знае за тази работа.

— Скарахме се — мрачно каза Киприан.

Жените чакали освобождаването на Идлет около празника на света Агата. Лекарят пресметна, че остават още близо три месеца. По това време отдавна ще е в Любек.

— Не падайте духом — опита се той да окуражи младия монах. — Голяма е досетливостта и храбростта на жените в такива случаи. И да разберат бернардинките нещо, нямат полза да го разгласяват. Колко е да се подхвърли едно дете на хорското милосърдие.

— Тези делви и стъкленици са пълни с прахове и корени — развълнувано каза Киприан. — Тя ще умре от страх, ако не й помогнем. Менер да би пожелал…

— Не виждате ли, че е много късно, а и няма как да вляза при нея. Нека да не прибавяме към всичките тия опасности и едно кърваво злощастие.

— Свещеникът от Юрсел захвърлил расото и избягал с неговата изгора в Германия — възкликна Киприан, Да можехме и ние…

— С девойка от такъв род и на такъв хал ще ви познаят още преди да сте излезли от общината. И през ум да не ви минава. Но пък никой няма да се зачуди, ако види млад корделиер да проси хляба си по пътищата. Тръгвайте сам. Ще ви дам някой и друг дукат за пътуването.

— Не мога — проплака Киприан.

Захлупил се бе на масата и стискаше главата си с ръце. Зенон го гледаше с безкрайно съжаление. Плътта беше капанът, в който се бяха хванали тези две деца. Той погали лекичко остриганата глава на младия монах и излезе от стаята.

Бурята се разрази по-рано, отколкото очакваше. Около деня на света Лучия дочу съседите си по маса да обсъждат някаква вест с възбудения шепот, от който не може да се очаква нищо добро, защото в повечето случаи е свързан с нечия беда. Една мома от знатен род, настанена при бернардинките, удушила със собствените си ръце бебе, преди времето родено от нея, но здравичко. Злодеянието се открило от малката арапка, слугинята на госпожицата — тя избягала от стаята на господарката си и тръгнала замаяна по улиците. Прибрали я добри хора, водени от почтено любопитство, и трудно било да й се разбере на приказката, но накрая пак всичко си казала. И след това нямало вече как бернардинките да не дадат на стражите питомката си. Солени шеги за горещата кръв на благородните моми и тайните деяния на монахините се смесваха с ядни подвиквания. В морното съществувание на малкия градец, където дори слуховете за големите събития идваха приглушени, това разкритие бе много по-забавно от излинелите истории за изгорени църкви и обесени протестанти.

Когато излезе от кръчмата, Зенон видя, че по Дългата улица карат Идлет, положена в каруцата на стражите. Беше съвсем бледа, като родилка, но страните и очите й горяха от треска. Тук-там някой я гледаше със съжаление, повечето ожесточено дюдюкаха насреща й. И сладкарят с жена си беше от тях. Дребните хорица от махалата си връщаха за скъпите дрехи и за харченето без мярка на тази красива кукла. Две от продажниците на Тиквата се бяха случили наблизо и се нахвърляха с особено настървение, като че ли госпожицата им бе омърсила занаята.

Зенон се прибра със свито сърце — имаше чувството, че е видял сърна, наобиколена от глутница кучета. Той подири Киприан в приюта, но младия монах го нямаше и Зенон не посмя да го търси из манастира, за да не бие на очи.

Все още се надяваше, че на разпита при съдията и помощниците му Идлет няма да изгуби ума и дума и ще си измисли един въображаем любовник. Но девойчето цяла нощ бе гризало юмруци, за да не разбуди някой с виковете си, и вече нямаше сили. Говори и плака, без да спре, и не скри нито срещите с Киприан край канала, нито игрите и забавите на ангелските събрания. Това, което най-много ужаси писарите, а после и жадно попиващата всичко тълпа, беше приемането на осветен хляб и вино, крадено от олтара — ядени и пити под светлината на свещи. Към блудството на плътта сега се притуряше и някакво нечувано светотатство. Прибраха Киприан на другия ден, после дойде редът и на Франциск от Бюр, на Флориан, брат Квирин и двамата послушници. Задържаха и Матей Артс, но веднага го пуснаха със съдебно разпореждане за грешка на самоличността. Единият от чичовците му беше помощник-кмет на Брюж.

Няколко дена поред любопитна навалица обсаждаше лечебницата в „Свети Козма“, вече наполовина затворена, откак бе разгласено, че другата седмица докторът заминава за Германия. Брат Лука се изпречваше насреща им с каменно лице, той изобщо отказваше да повярва на цялата тази история. Зенон ги преглеждаше, без да отговаря на въпросите им. Едва не се просълзи, когато видя сред посетителите Грейте: старицата само поклати глава и каза, че й е жал.

Той я задържа за целия ден и я помоли да го опере и да му закърпи дрехите. За голямо възмущение на струпаните, накара брат Лука да затвори по-рано приюта. Старата жена шиеше и гладеше до един прозорец и го успокояваше както с мълчанието, така и със словата си, белязани от спокойна мъдрост. Разказваше му неизвестни подробности от житието на Анри-Жюст, говореше за долното му скъперничество и за ласките, изтръгвани насила или доброволно от слугините: но пък, добавяше тя, не бил и толкова лош човек — случел ли се добър ден, знаел и да се шегува, а и да поразвърже кесията. Тя си припомняше имената и лицата на многобройни роднини, за които не бе и чувал — така заизрежда цял поменик рано умрели братя и сестри между Анри-Жюст и Хилзонда. Той се замисли за миг как ли са щели да се разгънат нататък тези рано прекършени съдби, издънки от един и същи ствол. За пръв път изслуша дълъг разказ за своя баща, чието име и живот в най-общи черти познаваше, но като че ли само от злостните подмятания, дочути в детството. Младият италиански рицар, духовник само за очи и за да задоволи собственото си честолюбие и това на рода, бе пирувал, безочливо бе развявал по улиците на Брюж алената си кадифена наметка и златните шпори, грабнал бе една девойка, също толкова младичка, но в края на краищата като че ли по-щастлива от днешната Идлет и от всичко това бяха излезли труд, премеждия, размисли и начертания: вече петдесет и осем години. Всичко в този свят — единствения, до който имаме достъп — е по-чудно, отколкото навикът ни подсказва. Накрая Грейте пусна в джоба си ножиците, конците, калъфчето с иглите и заяви на Зенон, че дрехите му са готови за пътуването.

След като тя си тръгна, той напали печката за водно-парната баня в една от стаичките на приюта, правена по подобие на онези, които бе виждал в Пера, но рядко употребявана, понеже болните му не скланяха много охотно на такова лечение. Дълго се облива, изряза си ноктите, грижливо се обръсна. По принуда му се бе случвало да си пусне брада във войската и по пътищата, както и на други места, за да се прикрие, да не се различава от останалите, но предпочиташе чистотата на голото лице. Водата и парата му напомниха тържествената баня при пристигането във Фрьосьо, след обиколката из лапландските земи. Сигн Улфсдатер сама го бе изкъпала, по обичая на тамошните жени. Изпълнила бе тази слугинска служба с кралско достойнство. Пред очите му изникна голямата, обкована с мед каца и картините по везаните кърпи.

Дойдоха за него на другия ден. За да избегне мъченията, Киприан бе признал всичко, каквото искаха от него, и много повече. От разкритията му последва заповед за задържането на Пиер де Хамарт, тогава в Оденард. И за Зенон младият монах бе наговорил неща, достатъчни да го погубят: излизаше, че лекарят е довереник и съучастник на Ангелите. Дал бил на Флориан омайно биле, за да прелъсти Идлет за Киприан, после й предлагал магьоснически отвари за премахването на плода. Според затворника двамата с лекаря били в противоестествена връзка. По-късно Зенон имаше време да размисли над тези твърдения, точно обратни на станалото: най-простото обяснение беше, че обезумелият момък се е мъчил да изкара себе си невинен, като набеди други, или пък е бленувал за благосклонност и милувки от Себастиан Теус и накрая е повярвал, че ги е имало наистина. Човек винаги изпада накрая в някаква клопка: тази или друга, все едно.

Но каквото и да е, Зенон беше готов. Предаде се без съпротива. В съдилището изуми всички, като назова истинското си име.