Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Œuvre au noir, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Творение в черно

Роман

Превод от френски: Красимир Мирчев

Рецензент: Георги Цанков

Редактор: Силвия Вагеншайн

Художник: Лиляна Басарева

Худож. редактор: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Иванова

Коректор: Мария Енчева

Дадена за набор на 5.IX.1984 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 20

Издателски коли 16,80 УИК 15,52

Издателски №94/1094/

ЛГ VI–56 б КОД 26/95366/22411/5637–364–84

Подписана за печат на 20.XII.1984 г.

Излязла от печат на 16.I.1985 г.

Цена 1,80 лв.

Профиздат, 1984

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

На корицата — „Меланхолия“ от Албрехт Дюрер.

На разделните страници: рисунки от книгата на Peters „Aus pharmaceutischer Vorzeit“, A.C.L.


Част първа
Скитнишки живот

Nec certam sedem, nec propriam faciem, nec mu-nus ullum peculiare tibi dedimus, o Adam, ut quam sedem, quam faciem, quae munera tute optaveris, ea, pro voto, pro taa stntentia, habeas et possideas. Deft-nita ceteris natura intra praescriptas a nobis leges co-ercetur. Tu, nullis angustiis coerciius, pro tuo arbltriot in cuius tanu te posui, tibi illam praefinies. Medium te mundi posui, ut circumspiceres inde commodus-quicquid est in mundo. Nec te caelestem neque terire nut, neque mortalem neque immortalem fecimus, ut tui ipsius quasi arbitrarius honorariustique plastes et fictor, tn quam maluens tute formam effingas…

Oratio de hominis dignitate

Нито престол отделен, нито образ или особен дар съм ти отредил, Адаме, за да са твоят престол, твоят образ и твоят дар от теб самия пожелани, извоювани и обладани. Ограденото естество се бори по закони, предписани от мен. Но ти не си стегнат в рамки и лика си сам ще създадеш. По средата на света съм те поставил, за да виждаш всичко в него. И ни небесен те направих, нито земен, нито смъртен, ни безсмъртен: сам на себе си, като свободен, достоен художник и ваятел, каквито искаш очертания да придадеш.

Пико делла Мирандола

„Слово за човешкото достойнство“

tvorenie_v_cherno_1.png

Широкият друм

Анри-Максимилиан Лигр вървеше на кратки преходи към Париж.

Нищо не знаеше той за свадата, опълчила един срещу друг краля и императора. Чувал бе само, че остарелият с няколко месеца мир вече се нищи като протъркана дреха. За никого не беше тайна, че Франсоа дьо Валоа все така въздиша по Милано, като нещастен поклонник по своята възлюблена — от верни уста се знаеше, че без много шум въоръжава и трупа на границата със Савойския херцог една съвсем нова войска, която да отърси прахта от знамената му, погазени при Павия. Откъси от Вергилий се смесваха във въображението на Анри-Максимилиан със сухите разкази за пътуванията на баща му, банкера, и той виждаше как оттатък скованите в лед планини върволици конници се спускат към обширни и плодородни краища, прекрасни като сън: златни равнини, пенливи извори, от които пият бели стада, градове, изваяни като ковчежета, претъпкани със злато, подправки и скъпи кожи — изобилни като складове, тържествени като катедрали; градини, пълни със статуи, зали, пълни с ръкописи; и жени, облечени в коприна, разтварят обятия, за да посрещнат славния пълководец с всевъзможни глезотии в лапането и разврата, а върху тежки сребърни маси малвазията изпуска кадифения си блясък в стъкленици от венецианско стъкло.

Няколко дни преди това бе напуснал без всякакво съжаление бащиния дом в Брюж и бъдещето си на търговски син. Една вечер някакъв куц сержант се бе заперчил в кръчмата, че участвувал в италианските походи на Шарл VIII, описал бе жените и торбите със злато, върху които му се случило да тури ръка при разграбването на градовете. Анри-Максимилиан го възнагради за небивалиците с кана вино. Щом се прибра у дома, си рече, че е дошло и неговото време да провери наистина ли е кръгла земята. Бъдещият главнокомандуващ се задвоуми: в императорските войски ли да постъпи или в тези на френския крал, накрая заложи решението си на ези-тура и императорът загуби. Една слугиня раздрънка наляво и надясно, че се стяга за път. Отначало Анри-Жюст се нахвърли с пестници върху своя блуден син, после, разнежен от вида на другия, изтърсака в дълга фута, който прохождаше, овързан е ремъци върху килима в приемната, насмешливо пожела на големия слука при лудите французи. Донякъде от бащинска привързаност и много повече от тщеславие, да си докаже колко му е дълга ръката, той се зарече да пише, щом му дойде времето, на своя лионски представител метр Мюзо, та да препоръча непоправимия син на адмирал Шабо дьо Брион — доста задлъжнял към банката Лигр. Напразно тряскаше Анри-Максимилиан вратите на тръгване — не е шега работа да си син на човека, който вдига и сваля цената на житото и отпуска заеми на владетелите. Майката на новоизлюпения герой му натъпка джобовете с ядене и скришом му пъхна пари за из път.

Щом стигна до Дранутр, където баща му имаше чифлик, той убеди управителя да замени вече окуцелия му кон с най-добрия жребец от банкерската конюшня. Но скоро след това, в Сен Кантен, го продаде — едно, че откак яздеше прекрасното животно, сметките върху плочите на кръчмарите отскачаха като омагьосани нагоре, и второ, защото прекалено богатото снаряжение му пречеше да изживее в пълна мяра насладите на пътя. За да позадържи невероятно бързото изтичане на париците си, ядеше заедно с коларите гранясала сланина и нахут в най-окаяните странноприемници и нощем спеше върху слама, но с леко сърце прахосваше спастреното от по-добър подслон в пиене и карти. От време на време се случваше някоя милосърдна вдовица, стопанка на усамотен чифлик, да му предложи трапезата и леглото си. Гледаше да не забравя много и писмовността — в джобовете му теглеха малки, облечени с агнешка кожа томчета, взети предварително от наследството, което щеше да му остави неговият чичо, каноникът Бартоломе Кампанус, събирач на книги. На пладне, излегнат в някоя ливада, се кискаше с глас на Марциаловите смехории или пък умислен и затъжен плюеше в застоялата вода и си мечтаеше за сдържаната, мъдра избраница, на която, също като Петрарка, ще поднесе в сонети душата и живота си. После се унасяше — обувките му щръкваха като черковни камбанарии към небето, изкласилите жита се превръщаха в дружини наемници със зелени дрехи, а макът — в гиздаво девойче с измачкана фуста. Друг път младият великан се бракосъчетаваше със земята. Събуждаше го някоя мушица или изтежко зазвънтяла селска камбана — и с накривена шапка, със сламчици в жълтата коса, с длъгнесто лице, кажи-речи, цялото нос, зачервеняло от слънцето и студената вода, Анри-Максимилиан безгрижно крачеше към славата.

Подмяташе закачки на срещнатите из пътя, разпитваше ги какво ново. След Лафер на стотина-двеста разкрача отпред се мярна някакъв поклонник. Вървеше бързо. На Анри-Максимилиан му бе омръзнало да мълчи и ускори стъпка.

— Ще се помолите ли за мен в Компостела? — дружелюбно подхвърли фламандецът.

— Познахте — каза онзи. — Натам съм се запътил.

Той извърна глава изпод качулката от бозав плат и Анри-Максимилиан позна Зенон.

Тънкото, дълговрато момче сякаш бе израсло с цял лакът от последните им щуротии на есенния панаир. Неговото красиво, все така бледо лице изглеждаше измършавяло, походката му излъчваше необуздан устрем.

— Здрасти, братовчеде! — радостно се провикна Анри-Максимилиан. — Каноникът Кампанус ви чака цяла зима в Брюж, достославният ректор в Лувен си скубе брадата, че ви няма, а вие никнете, където не ви сеят — иззад един завой.

— Митрополитът на „Свети Бавон“ в Гент ми предлага място — предпазливо рече Зенон. — Не е ли той достоен покровител? По-добре ми кажете защо се скитате като просяк по пътищата на Франция?

— Май и вие имате пръст в това — отговори по-младият. — Избягах от бащиния дюкян, както вие от богословската школа. Ама сте изпаднал — от достославен ректор на митрополит…

— Шегувате се — отвърна монахът. — В началото винаги трябва да бъдеш famulus[1] някому.

— Друго е да носиш аркебуза — каза Анри-Максимилиан.

Зенон го изгледа предизвикателно.

— Баща ви има достатъчно пари, за да ви купи най-добрата дружина наемници на цезар Карл — каза той, — щом сте решили двамата, че войниклъкът е достойно занятие.

— Наемници, купени от моя баща, ми се нравят толкова, колкото на вас игуменските приходи — отсече Анри-Максимилиан. — И освен това само във Франция умеят да разговарят с жените.

Шегата не попадна на място. Бъдещият военачалник се спря и купи от един селянин шепа череши. Двамата приседнаха край една урва, за да ги изядат.

— И какво — навлякохте тези дрехи на глупец? — каза Анри-Максимилиан, докато разглеждаше с любопитство облеклото на поклонника.

— Да — отвърна Зенон. — Омръзна ми книжната паша. Предпочитам да сричам мърдащи слова: безброй римски и арабски букви, писмо от ляво на дясно, като на нашите книжници, или от дясно на ляво, като на източните ръкописи. Тук-там задраскано — чума, война. Заглавия, изписани с червена кръв. И навсякъде знаци, на места по-загадъчни и от знаците петна… Има ли по-удобна дреха, за да минеш незабелязан?… Краката ми бродят по света като буболечки между страниците на псалтир.

— Не е лошо — разсеяно каза Анри-Максимилиан. — Но защо в Компостела? Нима ще седите сред дебелите монаси и ще мрънкате под носа си.

— А, не — отвърна поклонникът. — Какво да търся при тези безделници и телета? Но игуменът на Якобитите в Леон е посветен в алхимията. Нашият добър чичо, каноникът Бартоломе Кампанус, си пишеше с този завеян глупак, който май понякога, без да иска, се залутва отвъд забранените граници. Митрополитът на „Свети Бавон“ също го замоли с писмо да ми предаде науката си. Трябва обаче да бързам, защото е стар. Страх ме е, че ще вземе да забрави каквото е знаел или ще умре.

— Ще има да ядете гол лук и да бъркате бакърената му попара, подсладена със сяра. Покорно благодаря! Аз мисля без толкова мъки да се наредя на по-добра трапеза.

Зенон се изправи и нищо не каза. Вече пътьом Анри-Максимилиан изплю камъчето:

— Мирът е протекъл като решето, братко Зенон. Кралете си дърпат един другиму земите, както пияниците в кръчмата се карат за гозбите. Тук Прованс — медена курабийка, там пък Милано — пастет от змиорка. Все ще изпадне от всичко това трошичка слава, за единия ми зъб.

— Ineptissima vanitas[2] — сухо промълви младият монах. — Още ли обръщате внимание на вятъра, който, излиза от устите.

— Аз съм на шестнадесет години — каза Анри-Максимилиан. — След още петнадесет ще се види не съм ли се изравнил случайно с Александър. След тридесет ще се знае струвам ли или не колкото покойния Цезар. Цял живот ли ще меря сукно в дюкяна на улица: „Вълнарска“? Въпросът е да бъдеш мъж.

— Аз съм на двадесет — пресметна Зенон. — Ако всичко върви по вода, остават ми още петдесет години учене, преди този череп да се озъби. Дим и герои колкото щете у Плутарх, братко Анри. За мен въпросът е да бъдеш повече от мъж.

— Аз съм накъм Алпите — каза Анри-Максимилиан.

— Аз — накъм Пиренеите — каза Зенон.

Замълчаха. Равният път между два реда тополи изтегляше пред тях отрязък от волния всемир. Избраникът на славата и избраникът на науките крачеха рамо до рамо.

— Гледайте — продължи Зенон: — Отвъд това село — други села, отвъд този манастир — други манастири, отвъд тази крепост — други крепости. И във всяка твърдина от мисли, във всяка постройка от понятия, издигнати над сградите от дърво и дворците от камък, животът зазижда несмисления и оставя пролука за мъдреца. Отвъд Алпите — Италия, отвъд Пиренеите — Испания. Натук — родината на Мирандола, нататък — на Авицена. А още по-далеч е морето и от другата страна на морето — други късчета от безкрая: Арабия, Морея, Индия, двете Америки. И навсякъде долини, където можеш да набереш билки, скали със спотаени в тях метали — олицетворяващи мигове от Великото творение, заклиналия, втъкнати между зъбите на мъртвите, богове — всеки със своето обещание, тълпи — и всеки един човек в тях има себе си за средище на вселената. Какъв безумец трябва да си, за да умреш, без поне да си обиколил тъмницата си? Нали виждате, братко Анри: аз наистина съм поклонник. Пътят е дълъг, но пък съм млад.

— Голям е светът — каза Анри-Максимилиан.

— Голям е светът — замислено повтори Зенон. — Дано Онзи, който може би Е, разтегли човешкото сърце до мярата на целия живот.

И отново замълчаха. Подир малко Анри-Максимилиан се плесна по челото и прихна:

— Зеноне — каза той, — помните ли приятеля си Кола Хейл, почитателя на пивото, вашия брат в свети Йоан? Той напусна работилницата на моя мил баща, където, между нас казано, можеш да пукнеш от глад, прибра се в Брюж и сега се шляе из улиците с броеница в ръка, мърмори неспирно молитви за душата на своя Томас, на когото вашите направи замътили мозъка, и ви кълне като изчадие на дявола, на Юда и на антихриста. А пък неговият Перотен кой знае къде потъна — изглежда, сатаната го прибра.

Лицето на младия студент се разкриви грозно и някак остаря:

— Врели-некипели — тросна се той. — Зарежете тези невежи. Знае се какво са те: сурова плът, а вашият баща я превръща в злато, което един ден ще наследите от него. Не ми споменавайте за направи и извити вратове и аз няма да ви говоря за обезобразените кобили на търговеца в Дранутр, нито пък за отвърнати от правия път момичета или за това колко бъчви с вино пресушихте миналото лято.

Анри-Максимилиан нищо не отговори, само си заподсвирква някаква скитнишка песен. Оттук нататък приказваха само за състоянието на пътищата и за цените в странноприемниците.

Разделиха се на следващия кръстопът. Анри-Максимилиан пое по главния път. Зенон свърна по друг един, страничен. Ненадейно по-младият от двамата изтича обратно, настигна поклонника и сложи ръка върху рамото му.

— Братко — каза той, — помните ли Вивине, онова бледо девойче: вие го бранехте някога от нас, нехранимайковците, когато му щипехме задника на излизане от училище? Тя се е влюбила във вас и казва, че ви се е врекла, а тия дни върна един помощник-кмет. Леля й я напердаши и я затвори на хляб и вода, но тя и дума не дава да се изговори. Щяла да ви чака, казва, ако ще, до края на времевата.

Зенон се спря. Нещо колебливо мина през погледа му и се изгуби там, подобно на влага в огнище.

— Толкова по-зле — каза той. — Какво имам аз с тази напердашена мома? Мен друг ме чака. При него съм се запътил.

И отмина нататък.

— Кой е той? — попита смаяният Анри-Максимилиан. — Щърбавият леонски игумен?

Зенон се обърна.

— Hic Zeno — каза той. — Аз самият.

Бележки

[1] Слуга, чирак (лат.) — Б.пр.

[2] Глупашка суета (лат.) — Б.пр.