Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (16)

Разходка из дюните

Стигна до вратата за Даме тъкмо когато вдигаха решетките и сваляха подвижния мост. Стражите го поздравиха почтително: бяха свикнали с ранните излизания на билкосъбирача, а към вързопа му никой не погледна.

Закрачи с бързи стъпки край един канал — по това време градинарите влизаха в града, за да изкарат на пазара зарзават, мнозина го познаваха и му пожелаваха на добър час, а един мъж се бе запътил към лечебницата, за преглед на килата, и сега с огорчение научи, че лекарят заминава. Доктор Теус го увери, че ще се върне към края на седмицата, но от тази лъжа му загорча в устата.

 

 

Вредом се бе разпростряла една от ония прекрасни утрини, когато слънцето полека-лека прогонва мъглите. Радостно доволство, почти ликуване бе обзело пътника. Излизаше, че е достатъчно леко тръсване на раменете, за да отхвърли страховете и тревогите от последните седмици, и сега не му оставаше друго, освен да върви неотклонно към някоя точка на морския бряг, където го очаква кораб. Утрото ще погребе мъртвите, просторът ще разпръсне бесовете. Брюж бе на една левга зад гърба му, но можеше да бъде в друг век и в друго кълбо. Чудеше се, че е склонил близо шест години да не се подава от приюта „Свети Козма“, до гуша да затъва във всекидневие, по-лошо от монашеското, което го изпълваше с такава ненавист на двадесет години, да отдава прекалено значение на дребни сплетни и дребни дрязги — неизбежни зад затворени стени. Духът, устремен през подмола на нещата, наистина водеше до замайващи дълбочини, но загърбваше зад себе си опита, който се свежда до самото съществуване. Твърде дълго бе пренебрегвал щастието да закрачиш накъдето ти видят очите, сега, в настоящето, да се оставиш в ръцете на случая, без да знаеш къде ще склониш глава довечера, нито къде ще си вадиш хляба подир една седмица. Да тръгнеш на път, означава да възкръснеш, все едно да преобразиш същността си. Равномерното преместване на краката стигаше, за да изпълни душата му с доволство. Очите му друго не търсеха, освен да насочват вървежа, като не забравяха да се радват и на хубавия злак. Слухът му доволно отбелязваше цвиленето на кончето, препуснало покрай живия плет, и едва доловимото скрибуцане на каруца. Заминаването означаваше пълна свобода.

Наближи градчето Даме, едновремешното пристанище на Брюж — по-рано, преди пясъците да засипят околността, тук спираха големи презморски кораби. Времето на оживлението беше свършило: крави пасяха там, където някога стовариха чували вълна. Зенон си спомни как сръчният Блондейл бе молил Анри-Жюст да отпусне част от парите, потребни за борбата с пясъчната напаст. Богаташът, който не виждаше по-далеч от носа си, бе отблъснал похватния мъж, а той щеше да спаси града. Какво ли друго може да се очаква от тази свидлива пасмина.

Спря на площада да си купи самун хляб. Портите на еснафските къщи се разтваряха. Една госпожа, бяла и румена, с гиздава шапчица, пусна навън кутрето си и то припна весело, задуши тревата, спря се за малко в покаяническата стойка на песовете, когато се облекчават, после наново се защура и заподскача. Орляк пискливи дечица отиваха на училище, миловидни и валчести като червеношийки в пъстрите си дрешки. Но това бяха и поданици на испанския крал, които един ден ще потеглят да извиват вратовете на ония кучи синове, французите. Премина котка — завръщаше се у дома и от устата й висяха пилешки крачка̀. Сладък мирис на топъл хляб и печиво се носеше от фурната, примесен с блудкавото ухание от съседната касапница — стопанката тъкмо изливаше ведро вода върху окървавения праг. Неизбежната бесилка стърчеше извън градеца на една тревясала могилка, но увисналото тяло толкова отдавна бе изложено на дъжда, слънцето и халите, че бе добило нещо от мекотата на старите изоставени вещи и ветрецът ласкаво подвяваше в дрипите му с погаснали цветове. Дружина весели охранени мъже с арбалети излизаха на лов за косери, подвикваха си и се тупаха по гърбовете. Всеки носеше през рамо торба, която скоро щеше да се напълни с късчета живот, огласяли допреди малко небесата. Зенон ускори крачката. Дълго вървя сам по виещия се между пасбищата път. В света като че не остана друго освен измитото небе и зелената трева, пропита с мъзга, люшнала се в една безкрайна вълна над земята. По някое време си спомни алхимическото понятие за viriditas^[1], невинния пробив на създанието, спокойно набъбващо от самата същност на нещата, кълнчето на живота в чистия му вид, но после се отказа от всякакви съждения, за да потъне изцяло в простотата на утрото.

След петнадесетина минути застигна един пътуващ търговец, помъкнал бохчата си. Поздравиха се и човекът се заоплаква, че продажбата не вървяла, сума ти села навътре били разграбени от наемниците. По тия краища поне е мирно и тихо, кой знае какво не се случва. Зенон продължи нататък и пак остана сам. По пладне спря да хапне от хляба си върху една могилка — в далечината вече лъскаше сивата ивица на морето.

До него приседна пътник с дълга тояга в ръка. Беше слепец, който също измъкна от торбата си това-онова, да залъже глада. Лекарят с почуда се загледа как ръчно човекът с побелелите очи смъкна гайдата от гърба си, развърза ремъчките и внимателно я положи на тревата. Слепият се радваше, че е случил хубав ден. Вадел хляба си, като свирел на момите и момците по кръчмите и селските дворове, тази вечер щял да нощува в Хейст и в неделя да свири, после мислел да продължи към Сльойс: слава богу, навсякъде има луди-млади, колкото да припечели човек нещо, а понякога и да се пооблажи. Ще повярва ли менер: намират се тук-там женски, които си падат по слепците — да нямаш очи не е чак болка за умиране. Както при мнозина от събратята му, така и от неговата уста не слизаше думата виждам: той виждаше, че Зенон е мъж в силата на годините си и че е учен човек, виждаше, че слънцето не е превалило още средата на небето, виждаше, че онова зад тях по пътя е малко хрома жена, нарамила кобилица с две ведра. Между другото не всичко в приказките му бе чисто перчене — той пръв усети, че в тревата се промъква смок. И дори се опита с тоягата си да смаже главата на мръсната гадина. Зенон му пусна един грош в шепата и потегли, сподирен от кресливи благопожелания.

Пътят заобикаляше обширно стопанство — единственото из тия места, където под краката вече проскърцваше пясъкът. Чифликът изглеждаше добре поддържан с обраслите си в лещак синори, с якия зид покрай канала и двора, засенчен с голяма липа, под която жената с кобилицата бе приседнала да си поеме дъх на една пейка, придържайки до себе си ведрата. Зенон се подвоуми за малко, после отмина. Тия земи, наречени Удербрюхе, някога принадлежаха на Лигр и може би още бяха собственост на рода. Преди петдесет години майка му и Симон Адриансен бяха дошли тук да приберат за Анри-Жюст наема от малкия имот — женитбата им бе решена вече и всъщност идваха на разходка. Майка му седеше край канала с провесени боси крака и те изглеждаха още по-бели. Симон ядеше, трохите се събираха в сивата му брада. Младата жена обели на детето едно варено яйце и му даде скъпоценната черупка. Играта се състоеше в това да тичаш по посока на вятъра из дюните наоколо, като държиш високо в дланта си лекия предмет: той се извисяваше и подхвърчаше някое време отпред, после се спускаше като птичка надолу и целта беше да не го оставиш да падне — тичането се начупваше в резки завои и криволици. Понякога му се струваше, че цял живот все това е правил, играл е на тази игра.

Краката му все по-трудно напредваха през омекналата почва. Пътят се изкачваше и слизаше сред дюните, очертан само от браздите на колела в пясъка. Натъкна се на двама войници, навярно от войската в Сльойс, и се зарадва, че носи оръжие, защото всеки войник, срещнат в пусто място, лесно се обръща на разбойник. Но те само измърмориха неразбираем поздрав на немски и се ухилиха зарадвани, когато им отвърна на същия език. От върха на една могилка Зенон най-сетне зърна селцето Хейст със скелята му, покрай която се бяха затулили четири-пет гемии. Още няколко се полюшваха навътре в морето. Тази махаличка на брега на безкрая се бе сдобила в умален вид с всички градски придобивки: магазия, където навярно разпродаваха рибата, църква, мелница, зашумяно площадче с бесилка, ниски къщурки и високи плевници. Кръчмата „Бялото гълъбче“, посочена от Йос като сборище на всички бегълци, излезе една съборетина до дюните, с гълъбарник и втъкната в него метла, което значеше, че очуканата странноприемница е в същото време и селски бардак. В такива места човек трябва да държи под око вещите, а също и парите си.

Сред хмелищата в малката градинка един попрекалил пияница връщаше пивото си. Някаква жена му извика нещо от прозорчето на горния кат, после врътна чорлавата си глава и явно отиде да дремне самичка, Йос бе подшушнал на Зенон думите, които да каже, сам той ги бе научил от един приятел. Философът влезе и поздрави. Вътре беше опушено и тъмно като в изба. Приклекнала край огнището, стопанката бъркаше яйца, а до нея малко момче разпалваше с духало въглените. Зенон седна на една маса, притеснен, че трябва да повтаря заучени думи като някой смешник по панаирите.

— Тръгнал ли си към целта…

— … приемаш и средствата — каза жената, докато се обръщаше. — Откъде идете?

— Йос ме праща.

— Кого ли не ни праща той — съучастнически му смигна стопанката.

— Аз не съм от тези — каза философът, след като с неприятна изненада забеляза в дъното един сержант с пера на шапката, който тъкмо надигаше чашата. — На мен всичко ми е в ред.

— Какво търсите тогава при нас? — зачуди се хубавицата кръчмарка. — Хич не се притеснявайте от Мило — посочи тя войника с пръст. — Сестра ми му е изгора. Той е сговорчив. Ще ядете ли нещо?

Въпросът прозвуча почти като заповед. Зенон се съгласи да яде нещо. Яйцата бяха за сержанта, а пред него стопанката сложи паница с някаква яхния. Пивото беше добро. Сержантът се оказа албанец — пресякъл Алпите с обоза на херцогските полкове. Говореше нещо средно между фламандски и италиански, но кръчмарката, изглежда, му разбираше. Оплака се, че зъзнал цяла зима, а печалбата не била каквато я разправяли в Пиемонт, понеже лутераните, от които можело да се вземе нещо или пък да се иска откуп за тях, съвсем не се въдели под път и над път, както там им казали, за да подмамят войската.

— Така е — утеши го стопанката. — Човек никога не печели, колкото хората си мислят. Марикен!

Марикен се зададе отгоре, пребрадена с кърпа, и седна до сержанта. Двамата започнаха да ядат с пръсти от тигана. Тя му пъхаше в устата парченцата сланина, забъркани с яйцата. Детето с духалото бе изчезнало някъде.

Зенон побутна паницата и поиска да плати.

— Защо бързате толкова? — нехайно рече хубавата кръчмарка. — Мъж ми и Никлас Бамбеке ей сега ще дойдат за вечеря. Все суха храна ядат в морето, горките.

— Искам да видя гемията.

— Двайсет гроша месото, пет гроша пивото и пет дуката позволението от сержанта — с готовност изброи тя. — Креватът отделно. Потеглят утре сутринта.

— Но аз имам разрешително — възропта пътникът.

— Няма разрешително, докато Мило не напълни гушата — властно каза жената. — Тук той е крал Филип.

— Още не съм решил дали ще пътувам — възразя Зенон.

— Стига пазарлъци! — прокънтя гласът на албанеца от дъното. — Аз няма да стърча цял ден и цяла нощ на пристанището, за да гледам кой заминава и кой не.

Зенон плати каквото му искаха. Предварително се бе сетил да отдели в една кесия малко пари, за да не си помислят, че носи кой знае колко.

— Как се казва платноходката?

— Както и кръчмата — отговори стопанката. — „Бялото гълъбче“. Да вземе да сбърка — а, Марикен?

— Не думай — обади се момата. — Хване ли „Четирите посоки“, ще се залута в мъглата — и право във Вилворде.

Шегата много допадна на двете жени и дори албанецът я разбра дотолкова, че се закиска весело. Вилворде беше навътре в сушата.

— Можете да оставите нещата си тук — засмяна каза кръчмарката.

— По-добре да ги кача още отсега — отвърна Зенон.

— Никому няма вяра този господинчо — насмешливо подметна Марикен, докато той излизаше.

На прага за малко не се сблъска със слепеца, който идваше, за да посвири на младите. Той разпозна Зенон и раболепно го поздрави.

 

 

Тръгна към пристанището и срещна дружина войници, запътени към кръчмата. Единият го попита от „Бялото гълъбче“ ли идва и когато чу отговора му, го пусна да мине. Личеше си, че тук се слуша думата на Мило.

Морското „Бяло гълъбче“ беше големичка, издута гемия, полегнала на оголения от отлива пясък. Зенон стигна до нея почти без да се намокри. Двама души работеха нещо около скатаното платно заедно с момченцето, което допреди малко раздухваше огъня в пивницата, а сред навитите въжета се мотаеше куче. Малко по-нататък кървава купчина глави и опашки в една локва показваше, че уловът вече е отнесен нанякъде. Щом видя пътника, единият от мъжете скочи на земята.

— Аз съм Янс Брьойни — каза той. — Йос ви изпраща за Англия, нали? Но да се разберем първо какво ще платите.

Зенон се досети, че детето е дотичало да ги предупреди. Сигурно го е изкарало богаташ.

— Йос говореше за шестнадесет дуката.

— Така е, господине, когато се съберат повече хора. Оня ден единайсе качих. Повече от единайсе не може. По шестнайсе дуката на лутеранец, ето ти ги сто седемдесе и шест. Не казвам, че от сам човек…

— Аз не съм от реформистката вяра — прекъсна го Зенон. — Имам сестра, женена в Лондон за един търговец…

— Много такива сестри се навъдиха — засмя се Янс Брьойни. — Що народ е хукнал през морето, само и само да поплаче на сестринско рамо.

— Добре, колко искате вие? — настоя лекарят.

— Бога ми, господине, не ми се ще през носа да ви изкарвам разходката до Англия. На мен това пътуване хич не ми е по вкуса. Като се държи сметка, че все едно сме във война…

— Не сме още — възрази философът, галейки по главата кучето, което бе скочило подир господаря си.

— Не по врат, а по шия — каза Янс Брьойни. — Плаването е разрешено, понеже не е още забранено, но това не значи, че е и съвсем разрешено. Когато кралица беше Мария, на Филипа жена му, всичко си беше в ред: и там горяха, с ваше позволение, еретиците, както тук. Сега всичко е тръгнало надолу е главата: кралицата е копелдачка и тайно си снася дечицата. Разправя, че е девственица, но то е само за да се мери с Богородица. Ония порят коремите на свещениците и дрискат в потирите. Не са хубави тия работи. По-добре да си ловя риба покрай бреговете.

— Но и в открито море се лови риба — каза Зенон.

— Когато изляза за риба, връщам се, щом си поискам, а отида ли до Англия, може и да се проточи… Току-виж, се сменил вятърът или пък спрял съвсем… А ако си навре някой носа да види какво имам в трюма — богат улов на отиване, а на връщане… Един път даже — снижи той глас — докарах мускетен барут за господин Насау. Не беше работа да си тоя ден на моята черупка.

— Има и други гемии — подхвърли Зенон.

— Не са толкова много, господине. „Света Барба“ обикновено с нас работи, но нещо се е потрошила: не става. Със „Свети Бонифаций“ се заядоха… Не ще и дума, има и още някои в морето, но знаеш ли кога ще се приберат… Ако ви се намира време, идете до Бланкенберхе или до Вендьойне, но и там цените са същите.

— А онази? — посочи Зенон едно по-леко корабче, върху чиято кърма невъзмутимо се бе разположил някакъв дребен човек и си готвеше вечеря.

— „Четирите посоки“ ли? Вървете, ако си нямате работа — каза Янс Брьойни.

Зенон размишляваше, седнал на едно захвърлено каче. Кучето бе положило глава върху коленете му.

— Значи тръгвате на разсъмване?

— За риба, уважаеми господине, за риба. Е, ако ви се намерят, да речем, педесе дуката…

— Намират ми се четиридесет — твърдо каза Себастиан Теус.

— Хайде, четирсе и пет да са. Скубе ли се пътник? Ако не бързате чак толкова да видите сестра си в Лондон, защо не поостанете ден-два в „Гълъбчето“?… Час по час пристигат бежанци, дето им е подпарило под опашката… Тогава ще платите само вашия дял.

— Предпочитам да потегля незабавно.

— Така си и мислех… Пък и по-разумно е — ами ако изневиделица се смени вятърът… Уредихте ли си сметката с онова пиленце в кръчмата?

— Ако говорите за петте дуката, с които ме ожулиха…

— Ние в това не се месим — пренебрежително изсумтя Янс Брьойни. — Жените се оправят с него, за да не ни тормози на сушата. Хей, Никлас — подвикна той на своя другар, — ето го пътника.

Риж мъжага с огромни рамене се подаде до кръста от един отвор.

— Това е Никлас Бамбеке — каза стопанинът. — И Михел Сотенс е с нас, но отиде да вечеря у дома си. Можем да хапнем заедно в „Гълъбчето“, а? Оставете си тук нещата.

— Ще ми трябват за през нощта — каза лекарят и дръпна торбата си, която Янс искаше да вземе. — Аз съм доктор и вътре си нося сечивата — обясни той, за да не изглежда подозрителна тежестта на вързопа.

— Господин докторът е взел и пушкала — подигравателно рече стопанинът и смигна към двете метални дръжки, подаващи се от джобовете на лекаря.

— Пази се човекът — каза Никлас Бамбеке, докато скачаше от гемията. — Лоши хора колкото щеш, дори в морето.

Зенон закрачи подир тях обратно към кръчмата. Щом подминаха магазията, той сви зад ъгъла, уж че се отбива да пусне вода. Двамата мъже продължиха нататък, говореха си оживено и ръкомахаха, придружени от кучето и детето, които се гонеха в кръг около тях. Зенон обиколи магазията и скоро се озова отново на пясъчния бряг.

 

 

Мръкваше вече. На двеста крачки отпред видя полуразрушен параклис, засипан от пясъка. Надникна вътре. Локва вода, останала от последния прилив, изпълваше цялото пространство пред олтара с разядените от солта статуи. Ако игуменът беше тук, сигурно щеше да коленичи и да се помоли. Зенон се настани под свода и облегна глава на вързопа си. Отдясно се виждаха тъмните черупки на гемиите, запален фенер светеше върху кърмата на „Четирите посоки“. Пътникът се замисли какво му предстои в Англия. Първо ще трябва да разпръсне подозрението, че е папски съгледвач, прикрит като бежанец. Представи си как скита из улиците на Лондон и се увърта да го назначат за корабен лекар или моли някой доктор за място като това при Жан Мюерс. Не говореше английски, но език се научава бързо, а и латинският върви на много места. С малко повече късмет можеше да се глави у някой големец, ненаситен за възбудителни прахчета или отвари за подаграта му. Навикнал беше към щедро обещаваното, но не винаги плащано възнаграждение, към мястото в горния или в долния край на трапезата, според настроението този ден на милорд или на негово преосвещенство, към разправиите с местните врачове, настръхнали срещу измамника чужденец. Познато му беше всичко това — и от Инсбрук, и от други места. Не биваше също да забравя винаги да говори за папата с ненавист, както тук за Калвин, и да се подиграва с крал Филип, както във Фландрия с английската кралица.

Фенерът от „Четирите посоки“ тръгна към него, полюшван в ръката на крачещ човек. Дребничкият плешив стопанин се спря пред Зенон, който се поизправи.

— Видях, че господинът се подслони в параклиса. Ето я там къщата ми и ако господинът се опасява от влагата нощем…

— Добре ми е, където съм — отвърна Зенон.

— Не че искам да се бъркам в работите на негова милост, но все пак, колко ви поискаха до Англия?

— Знаете много добре.

— Не че ги клеветя, ваша милост. Хубавото време бързо свършва — господинът сигурно си дава сметка, че след Задушница не всеки ден можеш да опънеш платното. Но поне честни да бяха… Вие какво си мислите: че за тези пари ще ви откарат до Ярмут? Не, господине, те ще ви предадат в морето на тамошни рибари и наново ще трябва да развързвате кесията.

— Хляба си вадят хората — разсеяно продума пътникът.

— А господинът не си ли е помислял, че за сам човек, понатрупал вече годинки, не е много сигурно да тръгва на път с трима яки мъжаги? Колко му е един удар с греблото. Продават парцалките на англичаните — и ни лук яли, ни лук мирисали.

— Вие какво ми предлагате — да стигна до Англия с „Четирите посоки“?

— Не, господине, малко му е на моя кораб платното. И дори Фрисландия идва далечко. Но ако искате просто така, да смените въздуха, нека си го кажем — Зеландия се изплъзва от ръцете на краля. Там не можеш се размина от Голтаци, откак сам господин Насау упълномощи капитан Соной… Аз знам от кои стопанства вземат храна господата Соной и Долхайн… Какъв е негова милост по занятие?

— Лекувам себеподобните си — отговори лекарят.

— По корабите на онези господа господинът ще има на разположение хубави момци и хубави рани. За няколко часа се стига, знаеш ли да хванеш вятъра. Ако искате, ще потеглим още преди полунощ: „Четирите посоки“ може и на по-плитка вода.

— Как ще се промъкнете през морската стража в Сльойс?

— Е, и ние познаваме този-онзи, господине. Имаш си приятели. Но ще трябва негова милост да махне хубавите си дрехи и да се облече като беден моряк… Ако се качи случайно някой на кораба…

— Не съм чул още колко искате.

— Петнадесет дуката много ли са за негова милост?

— Цената е умерена. А сигурен ли сте, че в тъмното няма да откарате към Вилворде?

Лицето на плешивото човече се разкриви като на грешник в ада.

— Проклет калвинист! Ругател на светата Дева! В „Бялото гълъбче“ ли ви подшушнаха това?

— Казвам каквото са ми казали — отсече Зенон.

Човекът се отдалечи с ругатни. Десет крачки по-нататък се обърна, фенерът се завъртя в ръцете му. Сгърченото от ярост лице наново се бе разляло в угодническа усмивка.

— Виждам, че господинът е подочул нещичко — мазно подхвана той, — но не бива да се хваща на приказки. Негова милост ще ми прости, че бях малко сопнат, но аз нямам пръст в задържането на господин Батенбюрх. И водачът не беше тукашен… После, сравнение не може да става за печалбата: господин Батенбюрх е едра риба… Негова милост ще бъде на моя кораб така защитен, както и в дома на святата си майчица.

— Стига — каза Зенон. — Лодката ви е в състояние да потегли преди полунощ, дрехите си мога да сменя в къщата ви тук наблизо и цената е петнадесет дуката. Оставете ме на мира.

Но дребното човече не беше от онези, които се разколебават лесно. То си тръгна едва след като увери негова милост, че ако се чувствува уморен, в дома му ще намери евтин подслон и тогава могат да отплават чак утре вечер. Капитан Мило няма да се опъва — той да не е женен за Янс Брьойни? Останал най-сетне сам, Зенон се зачуди как става така, че хвърля всичките си сили да лекува тези негодници, щом се разболеят, а с такава охота би ги пречукал, докато се здрави. Фенерът пак зае мястото си върху кърмата на „Четирите посоки“ и той стана. Бавно извървя близо четвърт левга към Вендьойне, с вързопа си под мишница. Но сигурно е, че навсякъде го чакаше едно и също. Не беше ясно кой от тия смешници лъже и дали по някаква случайност и двамата не казват истината. Нищо чудно и единият, и другият да мамят и това да е някакво наддаване между долни мошеници. Може ли някой да разбере.

Дюните съвсем закриха от очите му близките светлини на Хейст. Избра си едно закътано от вятъра долче, отсам линията на прилива, която дори в тъмното се усещаше по влажния пясък. Лятната нощ не беше студена. Все ще реши нещо на разсъмване. Той постла отдолу една дреха. Мъглата закриваше звездите о изключение на Вега, горе при зенита. Заспа дълбоко, без сънища.

Студът го събуди, преди да се зазори. Бледа виделина се спускаше над морето и дюните. Приливът почти облизваше обущата му. Трепереше, но този студ вече носеше в себе си обещанието за хубав летен ден. Докато разтъркваше леко нозете си, вкочанясали през нощта, той се загледа в раждащите се от морето бързо гаснещи вълни. Шумът, прокънтял още с началото на света, боботеше безспир. Той преся между пръстите си шепа пясък. Calculus^[2]: с това изплъзване на атоми започваха и свършваха всички разсъждения за числата. Да се раздробят така скалите са трябвали повече векове, отколкото дни бяха побрани в библейските разкази. Още от ранни години проникновенията на старите философи го бяха научили да гледа с насмешка тези жалки шест хиляди години — единственото, което евреи и християни приемат да познаят от многозаслужилата древност на света, сведена от тях до късата мярка на човешката памет. Селяните от Дранутр му показваха в торфищата огромни стволове на дървета, довлечени според тях от Потопа, но имало е и други наводнения освен онова от преданието за един патриарх винолюбец, както е имало и други огнени бедствия освен нелепото сриване на Содом. Дарази бе споменавал за милиарди столетия, които са само подухване от един безкраен дъх. Зенон пресметна, че ако е жив, идния двадесет и четвърти февруари ще навърши петдесет и девет години. Но и с тази възраст беше като с шепата пясък: от нея лъхаше шеметът на безкрайните величини. Над милиард и половина мига той бе живял тук-там по земята, докато Вега е кръжала около зенита, а морето е бучало по всички брегове на света. Петдесет и осем пъти бе видял пролетната трева и обилието на лятото. Нямаше голямо значение човек на тази възраст жив ли е или ще умре.

Слънцето вече напичаше, когато от върха на една дюна видя „Бялото гълъбче“ да опъва платно и да излиза в морето. Време само за пътуване. Тежката гемия се отдалечаваше по-бързо, отколкото можеше да предположи човек. Зенон се отпусна отново в своето пясъчно леговище и се загледа в червенината на кръвта си под спуснатите клепачи, докато благословената топлина не остави и помен от нощното схващане. Претегляше възможностите си, сякаш ставаше дума за друг човек. Както беше въоръжен, можеше да застави негодника, приклекнал до кормилото на „Четирите посоки“, да го стовари сред някой пущинак, посещаван само от морските Голтаци. Ще съумее и да му пръсне черепа, ако откара към някой кралски кораб. Без угризения с тези пищови навремето бе повалил мъртъв един арнаутин, който го причакваше сред българския балкан — по същия начин само се бе почувствувал повече мъж, когато осуети засадата на Перотен. Но сега мисълта, че може би ще трябва да погубва този негодник, просто го отвращаваше. Не ще е зле наистина да постъпи като лекар на някой от корабите, предвождани от господата Соной и Долхайн — нали към тях бе препращал навремето Хан, когато тези родолюбци, донякъде и плячкаджии, нямаха още властта и размаха, придобити покрай новите бунтове. Сигурно и Лудвиг Насау се нуждаеше от сръчни лечители. Това битие на воин или на морски разбойник не се отличаваше особено от преживяванията му в Полша или из турските морета. В най-лошия случай при нужда можеше да гори и да шие за някое време рани и във войската на херцога. И опротивееше ли му съвсем войната, оставаше надеждата да се добере пеша до някое кътче в света, където за малко не вилнее най-жестоката човешка глупост. Всичко това беше осъществимо. Но не биваше да забравя, че имаше вероятност и в Брюж изобщо да не го закачат.

Той се прозя. Не го занимаваха вече тези кроежи. Свали натежалите от пясъка обувки и с удоволствие зарови крака в топлия, подвижен пласт, докато стигна до желаната прохлада. Съблече дрехите си, внимателно нареди отгоре им вързопа и тежките обуща и пристъпи към морето. Отливът бе започнал, той нагази до колене в няколко проблясващи локви, преди да се отпусне сред неспокойните вълни.

Гол и самичък, сега се отърсваше от обстоятелствата, както се бе отърсил от дрехите. Обръщаше се отново в онзи Адам Кадмон на философите херметици, заложен в сърцевината на нещата, в който се пречиства и изявява всичко, разпръснато и неуловимо другаде. Нищо в този безкрай нямаше име, не му се искаше да мисли, че птицата, размахала криле върху гребена на вълната, е чайка и че странното животно, помръдващо в плитчината членовете си, така различни от човешките, е морска звезда. Водата продължаваше да се оттегля и оставаше след себе си раковини със спирали, чисти като Архимедовите, слънцето неуловимо се изкачваше и скъсяваше тази сянка на човек върху пясъка. Изпълнен с една благоговейна представа, която щеше да му струва главата на всички Мохамедови или Христови стъгди, той си мислеше, че белезите, които най-точно изразяват същността на предполагаемото Върховно благо, нелепо се смятат за най-езически и че това огнено кълбо е единственият видим бог за създанията, защото без него те ще погинат. В този свят, лишен от призраци, дори жестокостта е чиста рибката, потрепваща под вълната, ще стане след миг кърваво късче месо в клюна на ловуващата птица, но птицата не измисля оправдания за своя глад. Лисицата и заекът, хитростта и страхът обитават дюната, неговото убежище за една нощ, но убиецът не се позовава на закони, провъзгласени някога от една мъдра лисица или спуснати свише от лисица бог, а жертвата не умира с представата, че я наказват за престъпление, и не настоява, че е била вярна на своя владетел. Яростта на вълната е лишена от гняв. Смъртта, винаги срамна при човеците, сред самотата е чиста. Още една крачка по тази граница между изплъзващото се и течното, между пясъка и водата и някоя по-голяма вълна може да го събори — това мигновено издъхване, далеч от всякакви погледи, ще бъде малко по-мъничко смърт. Навярно някой ден ще съжалява за такъв край. Но и тази възможност, също като отиването до Англия или Зеландия, беше породена от вчерашни страхове и утрешни опасности, отсъствуващи от този непомрачен миг — начертания на ума, а не потребност, завладяла съществото. Часът на прехода още не бе ударил.

Той се върна при дрехите си, които не успя веднага да намери — вече се губеха под тъничък слой пясък. Отстъпването на морето бързо изменяше разстоянията. Вълните незабавно излизваха следите от краката му върху мокрия пясък, вятърът заличаваше всеки белег по дюните. Измитото му тяло бе забравило за умората. Друга една сутрин на морския бряг се смесваше с тази, като че ли кроткото междувремие от пясък и вода траеше вече шест години: когато бе в Любек, излязоха веднъж със сина на златаря при устието на Траве, за да търсят балтийски кехлибар. Изкъпаха и конете — без седла и чулове, лъснали от морската вода, те отново се бяха превърнали в твари, съществуващи сами за себе си, на мястото на обичайните впрегатни добичета. В едно от късчетата кехлибар имаше буболечка, залепнала в смолата, и той бе гледал като през прозорче тази гадинка, заключена в земна ера, до която нямаше достъп. После тръсна глава, все едно че пъдеше досадна муха: напоследък твърде често наново изживяваше отшумели мигове от собственото си минало — не от съжаление или копнеж, а защото преградите на времето като че се сриваха. Денят в Травемунде бе скътан в паметта му като в някакво почти нетленно вещество — мощи от промеждутък на честито битие. Ако живееше още десет години, може би така щеше да е и с днешния ден.

Той навлече с неохота човешката си обвивка. Къшей от вчерашния хляб и недопитата вода в кратунката, напълнена от една щерна, му напомниха, че неговият път докрай ще е между хората. Трябваше да се пази от тях, но също и да получава услуги и да им ги връща. Закрепи вързопа на гръб и провеси за връзките обущата си на колана: приятно му беше да походи още малко бос. Заобиколи Хейст — селцето му напомняте язва върху хубавата пясъчна кожа — и тръгна през дюните. От върха на първата могилка се обърна, за да погледне още един път морето. „Четирите посоки“ все така си лежеше до скелята, други платноходки наближаваха пристанището. Онова платно в далечината, чисто като крило, навярно беше от гемията на Янс Брьойни.

 

 

Вървя може би час, избягвайки очертаните пътеки. В един овраг между две хълмчета, обрасли с остри треви, насреща му се зададоха шест души: старец, жеста, двама мъже вече във възраст и две момчета, нарамили тояги. Старецът и жената едва кретаха през ровините. Всичките бяха облечени с дрехи на граждани от по-първа ръка. Изглежда, искаха да отминат, без да се набиват в очи. Все пак отвърнаха на поздрава му, поуспокоени от любезността на пътника, говорещ френски. Двамата младоци идваха от Брюксел — бяха родолюбци католици и отиваха да постъпят във войската на княз Орански. Другите бяха калвинисти: старецът учителствувал в Турне и сега бягаше за Англия с двамата си сина, а жената, която му бършеше челото с кърпа, беше негова снаха. Дългото ходене пеш съвсем бе изцедило силите на горкия човек и той приседна за миг на пясъка да си поеме дъх, останалите се наредиха в кръг около него.

Семейството се събрало в Екло с двамата млади брюкселчани: общата опасност и общото бягство вкарваха в една пътека тези хора, които в други времена щяха да бъдат врагове. Момците говореха възторжено за господаря на Ламарк: заклел се да не се бръсне, докато не отмъсти за графовете, хванал гората заедно с всички свои хора и щом му паднел в ръцете испанец, незабавно го окачвал на някое дърво: от такива хора имало нужда в Равната земя. Зенон научи от брюкселските бежанци подробности за залавянето на господин Батенбюрх и осемнадесетте благородници с него, предадени от водача, който ги карал към Фрисландия: и деветнадесетимата били затворени в крепостта на Вилворде и обезглавени. Синовете на учителя пребледняха, докато слушаха този разказ, стреснати от бъдещите опасности по морския бряг. Зенон ги успокои, че Хейст изглежда спокойно място, стига да се плати нужното на пристанищния началник, а и едва ли някой ще тръгне да издава никому неизвестни бежанци — да не са князе? Попита хората от Турне носят ли оръжие — носеха, дори жената имаше нож. Посъветва ги да се държат заедно: така няма да се страхуват, че ще ги оберат по време на плаването, а и хубаво е да спят само с едно око в странноприемницата и на гемията. Човекът от „Четирите посоки“ наистина изглежда съмнителен, но двамата яки брюкселци не може да не излязат наглава с него, а стигнат ли Зеландия, лесно ще попаднат на някой въстанически отряд.

Старецът се изправи с мъка. Зенон на свой ред отговори, че е лекар из тия краища и също мислел да прекоси водата. Повече не питаха — неговите работи не ги занимаваха. На раздяла пъхна в ръцете на учителя шишенце с капки, които за някое време ще му помагат да диша по-леко. Благодариха му и се сбогуваха с него.

Погледа ги малко как крачат към Хейст и изведнъж реши да тръгне с тях. Щом са неколцина, пътуването няма да е така опасно, а и на отсрещния бряг ще си помагат първите дни. Извървя стотина крачки подире им, после забави ход, докато разстоянието между него и тях се увеличаваше. Мисълта пак да се озове очи в очи с Мило и Янс Брьойни отсега го изпълваше с непосилна умора. Спря се и рязко свърна обратно към вътрешността.

Припомни си посинелите устни и накъсаното дишане на стареца. Този учител, зарязал скромното си препитание, готов да мине през огън, меч и вода, за да обяви на висок глас вярата си, че повечето хора са обречени на преизподнята, му се струваше красноречив пример за всеобщата лудост. Но под верските безумия в неспокойната човешка природа тлееха по-дълбоко заложени ненависти и отблъсквания, които един ден, отшуми ли изтребването с богословски предлог, ще потърсят други пътища да излязат навън. Двамата брюкселски родолюбци изглеждаха по-смислени, но залагайки главите си за свободата, тези момци продължаваха да се смятат за верни поданици на крал Филип — излизаше, че всичко ще тръгне по мед и масло, стига херцогът да си замине. Не са толкова на плитко световните злини.

Бързо стигна до Удербрюхе и този път се отби в двора на стопанството. Завари същата жена — сега седеше на земята и скубеше трева за няколко зайчета, затворени в голяма кошница. Около нея се въртеше едно дете във фута. Зенон поиска малко мляко и нещо за ядене. Лицето на жената се изкриви от болка, докато се изправяше, и тя го помоли сам да извади от кладенеца гърнето с млякото, пуснато там на хлад, защото е тия ревматични ръце не можела вече да върти дръжката. Докато той навиваше скрипеца, тя влезе вътре и изнесе бяло сирене и крайшник пита. Заоплаква се, че млякото не било вече същото, станало съвсем воднисто и синкаво.

— Старата крава май пресъхва — каза тя. — Като че се умори да дава. Водим я на бик, тя не ще. Трябва да я колим скоро.

Зенон попита на рода Лигр ли е стопанството. Тя го изгледа с внезапно подозрение.

— Вие да не сте му пълномощник? Нищо нямаме да даваме преди Архангеловден.

Успокои я — излязъл ей така, да събира билки, и сега се прибирал в Брюж. Чифликът наистина принадлежеше на Филибер Лигр, господар на Дранутр и Уденове, важна птица във Фламандския съвет. И женицата обясни, че богаташите, изглежда, си имат по десетина имена.

— Знам — каза той. — И аз съм от същия род.

Явно не му повярва. Не можеше да е от знатните този пътник, тръгнал пеша. Той спомена, че бил идвал вече в чифлика, преди много време. Всичко си останало, както го е запомнил, само че по-малко.

— Ако сте идвали, не може и мен да ме е нямало. Става вече петдесет години, откак не съм мърдала.

Смътно му се мержелееше, че подир яденето на тревата бяха раздали остатъците на ратаите, но лицата им се губеха. Тя приседна до него на пейката — думите му бяха разбудили спомените й.

— Идваха тогава господарите от време на време — подхвана тя. — Аз съм дъщеря на стария изполичар: единайсет крави имахме. Наесен пращахме в Брюж цяла каруца делви с осолено масло. Сега е друго, всичко са зарязали… А и не мога вече с тия ръце да работя в студената вода.

Стояха отпуснати в скута й със сплетени, разкривени пръсти. Той я посъветва всеки ден да ги заравя в топъл пясък.

— Пясък поне колкото щеш — отвърна тя.

Детето продължаваше да се върти като пумпал из двора и да издава неразбираеми звуци. Може би беше малоумно. Тя го повика и суровото й лице грейна от умиление, щом то се заклатушка към нея. Грижливо избърса лигата, потекла в крайчеца на устните му.

— Това ми е на мен Исусчето — нежно рече тя. — Майка му е на нивата с другите две, още са сукалчета.

Зенон попита за бащата. Излезе, че е стопанинът на „Свети Бонифаций“.

— Нещо са се заяли със „Свети Бонифаций“ — каза той с вид на осведомен човек.

— Оправиха се — отвърна жената. — Вече и той мина към Мило. Нали трябва пари да печели: от всичките ми момчета двоица ми останаха само. Аз съм се женила два пъти, господине, тримата родихме десет деца. Осем зарових. И за какво всичката мъка… Малкият ходи да работи при мелничаря, щом има вятър — поне хляб му се намира винаги. Каквото си премете, и то е негово. Тънка ни е на нас земята, не става за жито.

Зенон гледаше грохналия хамбар. Според обичая някой беше приковал над портата един бухал, сигурно ударен с камък и още жив, докато пироните са го пронизвали. Вятърът рошеше остатъците от перушината.

— Защо сте мъчили птицата, от нея имате полза? — попита той, сочейки с пръст големия разпнат грабител. — Тези създания ловят мишките, които ядат житото ви.

— Знам ли, господине — отвърна жената, — така се прави от памтивека. Па и викът им е на умряло.

Той замълча. Тя очевидно искаше да го попита нещо.

— Тия бежанци, господине, дето ги прекарват със „Свети Бонифаций“… Вярно, че има полза за всички ни тук. Ей на̀, днеска на шест души съм продала храна. Някои като ги гледаш, сърцето ти се къса… И се пита човек — бива ли такова нещо? Сигурно не са хукнали току-така тези хора… Херцогът и кралят си знаят работата.

— Защо ви трябва да разпитвате какви са — каза пътникът.

— Вярно е — поклати тя глава.

Той бе взел от купчината наскубана трева няколко стръкчета и ги подпъхваше в кошницата на зайците.

— Харесват ли ви се тези живинки, господине — залюбезничи тя. — Угоени, мекички, тъкмо сега са най-хубави… Канехме се да ги сготвим в неделя. Само по пет су на парче ви ги давам.

— На мен? — изненада се той — А какво ще ядете в неделя?

— Не е само чорбата, господине… — замоли се тя. — С тия пари и с трите су от храната ще проводя снаха ми да донесе едно шишенце от „Бялото гълъбче“. От време на време и ние трябва да стоплим душицата. За ваше здраве ще е.

Както си и мислеше, не й се намериха дребни да му върне до единия флорин. Все едно. Така засмяна изглеждаше подмладена и кой знае: това може би беше същото петнадесетгодишно девойче, което тогава се поклони, щом Симон Адриансен му пусна няколко петака в шепата. Той намери вързопа си и тръгна към вратнята, след като се сбогува.

— Не ги забравяйте, господине — подаде му тя кошницата. — Госпожата ви ще се зарадва, в града такива няма да намерите. И като сте им малко нещо роднина, кажете им да ни постегнат къщата преди зимата. Цяла година си вали вътре.

Излезе с кошницата под ръка, като селянин, тръгнал на пазар. Пътят се смуши в едни храсталаци, после се опна сред широки угари. Той седна на ръба на канавката и внимателно бръкна в кошницата. Продължително, почти сладострастно загали нежната козинка на зверчетата с гъвкави гръбнаци и меки хълбоци, под които забързано тупкаха сърцата им. Зайците дори не се изплашиха и продължиха да ядат — той се запита какъв ли образ на света и на него самия се отразява в големите им живи очи. Повдигна капака и ги пусна навън. Зарадван на свободата им, той се загледа как изчезват сред трънаците тези похотливи и лакоми твари, строители на подземни лабиринти, плахи и въпреки всичко играещи си с опасността, лишени от друго оръжие освен мощта и пъргавината на слабините си, неизтребими само заради несекващата си плодовитост. Ако успеят да се измъкнат от примките, тоягите, белките и ястребите, ще продължат още някое време да скачат и да се гонят, кожухчетата им ще избелеят зимъс под снеговете, напролет пак ще хрупат зелена тревица. Той подритна празната кошница в канавката.

Остатъкът от пътя измина без премеждия. Тази нощ спа под една китка дървета. Стигна рано на другата сутрин пред портите на Брюж и стражите го поздравиха както винаги с уважение.

Веднага, щом влезе в града, страхът, стаен за някое време, изплува отново: пряко волята си надаваше ухо за разговорите на минувачите, но не чу нищо тревожно да се споменава за някакви млади монаси и за задявките на една мома от знатен род. Никой не говореше и за доктор, който лекувал бунтовници и се криел под чуждо име. Пристигна в приюта тъкмо навреме, за да помогне на брат Лука и брат Киприан, едва насмогващи на цяла тълпа болни. Бележката, оставена на тръгване, още се въртеше върху масата и той я смачка: да, приятелят му от Остенде се е пооправил. Същата вечер в гостилницата си поръча по-богати и по-подбрани гозби от обикновено.